Прочетете бележката накрая!

*няколко седмици по-рано*

- Ауч. По-внимателно! - извиках.

- Съжалявам! Обаче това е най-доброто, което мога да направя.

- Ами.. Не струваш.

- Защо си толкова раздразнителна? - продължаваше да ме дърпа.

- Е, не ти си стоял в дупка цели два дни! - казах гневно. - Имаш ли си представа как съм ходила на тоалетна, като знаеш, че дупката е широка дамо около метър, а?! - погледнах го гневно.

- Било е достатъчно широко. - вдигна рамене и за малко да ме изпусне.

-Алекс, кълна се, само да ме изпуснеш, ще ти стъжня живота! - заканих се.

- Все едно сега не го правиш. - каза тихо.

- Какво? - погледнах го гневно.

- Нищо не съм казал. - усмихна се нервно.

- Повярвах ти. - казах тихо и аз, но достатъчно да ме чуе. Погледна ме изплашено, а аз се усмихнах доволно - Хайде де, вече десет минути не можеш да ме измъкнеш!

- Ти тежиш! - оправда се.

- Да, а иначе ме разнасяш насам натам! Не ми се оправдавай! - развиках се. Отново.

След още пет мъчителни минути, най-накрая успя да ме издърпа.

Веднага като бях свободна се изправих и тръгнах към вилата.

- Благодаря ти, Алекс, че ме спаси! Ти си най -добрия! - каза Алекс съркастично.

- Все тая. - измърморих без да се обръщам.

След малко чух приближаващите му стъпки.

- Ако не бях аз, можеше да умреш там! Не заслужавам ли поне едно "Благодаря"?!

- Щях да съм благодарна, ако причината да бях в дупката, не беше ти! - извиках.

- Съжалявам, че разтроих госпожица "знам всичко"! - отново сърказъм.

- Разтроил?! Бях бясна! Как може човек да не знае как се пуска пералня?!

- Голяма работа.

- Алекс, всичките ми дрехи са чисто розови! - казах през зъби.

- Нали момичетата обичат розово?

- ... - спрях и го погледнах с поглед, който може да убие, след което продължих.

- Няма кой да те види!

- Аз ще се виждам!

- Добре, съжалявам, че сложих червената си тениска да се пере при твоите бели дрехи. Става ли?

- Не! Дрехите ми още са розови!

- Това не е причина да "останеш насаме". - сложи кавички на последното.

- Бях изнервена, ясно?! Обичам розово, обаче всичките ми дрехи да са такива.. Исках да остана сама, защото иначе можеше да не си тук. - обясних.

- Това го вярвам. Но можеше да кажеш, че това е два дни.

- Аз от къде да знам, че ще попадна в дупка? - казах ядосано - Изобщо не знаех, че на острова има такива дупки! Исках само да се разходя.

- Мхм..

- Другия път ще те изпратя в една докато спиш. - измърморих.

- И как ще стане? - попита със самодоволна усмивка - Няма как да ме преместиш.

- Да.. Няма как също както на рожденият ти ден. - отвърнах просто.

За момент очите му светнаха, явно при спомена, но веднага се опомни.

- Както и да е. - каза, а аз се ухилих. - Друг път не прави така.

- Какво толкова му се впрягаш. Само е нямало кой да ти готви.. О, или от кой да получаваш целувки. - усмихнах се самодоволно.

- Притесних се, ясно?! - отвърна разразнено.

- Наистина ли? - възкликнах невярващо, но след като видях изражениео му се убедих. Наистина го е грижа за мен. - Съжалявам.. - сведох глава виновно.

*настояще*

- Трябва да обиколим острова и да сложим някакъв знак на местата, където има огромни дупки, като тази, в която беше ти. - каза Алекс, докато отпиваше от портокаловия си сок.

- Защо? Аз помня къде беше. - отвърнах.

- Има още. Вчера за малко да падна в една. Друга.

- Тогава щеше да си умреш там. - подсмихнах се, а той ме изгледа накриво. - Какво?! Нямаше да мога да те измъкна. Ти едва успя мен, а се води, че ти трябва да си по-силен.

- Ха ха. Колко още ще ми се подиграваш? - каза отгчено.

- Нека помисля. - почесох брадичката си. - Докато го забравя, което прави... - направих се, че мисля - мм... Никога! - усмихнах се.

- Дотогава ще мога да се присмивам на розовите ти дрехи. - усмихна се самодоволно и той.

- За твое сведение, мога да си ушия нови, но на теб няма. - ухилих се, гледайки розовата му тениска.

- Но..

- Да си внимавал! Не съм аз виновна, че е имало и твои бели тениски. - вдигнах рамене.

- Ти си ги сложила.

- Да, защото тогава бяха само бели! Ти си този, който е решил да си пере червената тениска, без мое разрешение! - повиших тон.

- Трябва ли всеки път да те питам, преди да направя нещо? - попита раздразнено.

- Ето ти резултата, когато не го правиш. - посочих купчината розови дрехи в ъгъла.

- И какво ще ги правиш? - попита.

- Не знам.. Може да си ушия рокля. - вдигнах рамене.

- Как?

- Колко пъти да ти повтарям, че някои от дизайните в колекциите на майка ми, са мои?!

- Добре, добре..

~

- Хайде, Кейти! - чух Алекс да крещи.

- Идвам! - извиках в отговор, обличайки тениската си.

Може да е Януари, но тук не се усеща. Същото е както, когато дойдох. Замислих се. Минала се е половин година от както съм на острова.. Така де, сме. Как може баща ми да е толкова-

- Кейти! - чух отново Алекс, прекъсвайки мислите ми. Взех слънчевите си очила и слязох долу.

- Къде се мотаеш толкова? - попита като вече бях при него.

- От къде започваме? - игнорирах въпроса му.

Чух го как въздиша, след което отговори: - От там. - посочи зад вилата.

Тръгнахме на там. След около десет минути стигнахме празната градина.

- Не мога да повярвам, че ти, известният Алекс Скот, събираше домати и копаеше картофи. - засмях се при спомена.

Беше в началото на есента, така де есенните месеци, защото тук не се усеща, и градината беше отрупана с най- различни зеленчуци. Реших, че трябва да се съберат и така аз и г-н "Твърде съм изестен за селскостопанска работа", събрахме цялата градина.

Алекс беше много смешна картинка. Постоянно се оплакваше, че му влиза пръст в обувките, а аз му обяснявах, че на плажа е същото. А за копаенето.. Не спрях да се смея. Едва едва събрахме две кофи. Половината ги беше накопал.. Аз от друга страна и преди бях правила подобно нещо и горе долу оправях положението.

- Ти ме накара! - вдигна ръце. - Заплаши ме, че ще ме затвориш хамбара и няма да ми даваш да ям. - оправда се. Дам.. тогава хамбарът беше празен и имаше много паяци. А, Алекс се страхува от тях. - Как съм ти повярвал?! - каза невярващо, хващайки се за главата.

- Щях да го направя. - отвърнах просто.

- Как?

- Пробвай ме. - усмихнах се самодоволно.

- Не благодаря! - каза и продължи нататък.

~

- Виж това. Какво е? - посочи ми към една скала.

- Скала, камък, мъх.. - вдигнах рамене.

Вече три часа обикаляме острова и намерихме шест огромни ями. Направихме огради около тях, за да се отделят. Оградите представляваха няколко забити в земята клони, свързани с парче плат. Знам.. Не е като съвременните метални огради, но само с това разполагаме.

- Не, ела по-близо! - каза без да се обръща.

- Само да не е някакъв капан, защото.. - казах, приближавайки бавно.

- Това е моя реплика... - обърна се, а аз извъртях очи - Хайде де!

- Идвам, идвам! - вече бях зад него.

- Виж. - посочи ми нещо.

- Жица. - вдигнах рамене.

- А не! Чорап е. - каза съркастично, а аз извъртях очи.

- И? - попитах игнорирайки го.

- Какво прави тук? - попита.

- Аз от къде да знам?! Сигурно е от тока за вилата. - вдигнах рамене.

- Вилата е в другия край на острова. - отвърна, а аз го погледнах в очакване да обясни. - Няма смисъл да има жици чак до тук. Тук няма нищо.

- И какво? - попитах отегчено.

- Това не е за вилата.

- За какво тогава?

- Как мога да знам?!

- Добре, хайде да я проследим. - въздъхнах, а той се ухили.

Тръгнахме по продължението на жицата.

По едно време стигнахме до един от бреговете на острова. До сега не бях ходила там. Беше скалист и доста висок, а като погледнеш надолу ще видиш как морската вода шумно се разбива в скалата. Близо до брега в морето има купища други малки скали, показващи че ако някой скочи, най-вероятно няма да излезе жив. Беше си страшничко, но и много красиво.

- И какво стана? Свърши кабела. За какво се разхождахме, чак до тук?! - мърморех си.

- Не, не е. - чух гласа на Алекс.

- Алекс! - извиках, след като го видях. Беше се надвесил от края на скалата. Изтичах до него и го дръпнах. - Ако искаш да умреш, можеше да ме помолиш аз да го направя. - развиках му се. - Видя ли какво е долу?!

- Кой сега се притеснява? - подсмихна се.

- Глупак. - ударих го по ръката. - Защо го направи?

- Следях жицата. - вдигна рамене, а аз го изгледах очудено. - Има.. - чудеше се какво да каже - Има нещо. - довърши накрая.

- Какво нещо? - изнервих се. Толкова време се обяснява, за да каже че има нещо.

- Ами.. Не знам как да ти го обясня. Нещо с много жици, метал и тем подобни.

Отидох до края и се надвесих, за да мога да видя за какво говори.

Тъкмо щях да погледна, когато усетих две ръце да се увиват около мен. Подскочих.

- Какво правиш? - извиках.

- Държа те да не паднеш. - отвърна. - Виж сега можеше да паднеш, ако не бях аз.

- Ако не беше ти нямаше и да подскоча. - измърморих и отново се наведох.

Погледнах го. Беше закрепено към скалата на няколко метра от нас. Като ви казах високо, имах предвид, че наистина е високо. Сигурно малко повече от двадесет метра.

Имаше много жици, както каза Алекс и.. Не знам. Общо взето жици и някаква кутийка. Нещо като предавател ли.. Не знам.. Не съм техник.

- Не знам какво е. - отвърнах след като Алекс ме издърпа.

- Аз ли да знам?!

- А аз от къде да знам?! Да не съм електротехник?! - развиках се. Днес много ме дразни. Не, че е по-различно от другите дни ама...

- Добре.. Стига си крещяла! Да се прибираме! - каза и ме хвана за ръката.

- Няма къде да ида.

- За по- сигурно. - отвърна.

- Да, ако паднеш в някаква дупка, да не си сам, а да повлечеш и мен. - казах тихо, а той ме изгледа накриво. - Права съм. - вдигнах рамене, а той продължи да върви.

- Както и да е. - промърмори, без да се обръща.

- Не се сърди. Знаеш, че винаги съм права. - казах, но той не се обърна. - Ще получиш целувка после. - казах тихо. Той се обърна, а аз се усмихнах самодоволно.

- Искам сега! - спря да върви, а аз без да искам се блъснах в него.

- После.

- Сега!

- После.

- Няма! Иначе няма да мърдам от тук!

- Добре. - казах и го подминах.

След малко го чух да приближава.

- Нали нямаше да мърдаш?! - попитах без да се обръщам.

- Хайде де, моля тее! - започна като малко дете.

- Добре. - въздъхнах и отидох и го целунах по бузата, след което избягах напред.

- Знаеш, че нямах това предвид. - чух го да тича след мен.

- А ти знаеш, че знам! - извиках и се забързах.

- Чакай само да те настигна.. - закани се, а аз се изкикотих.

*#*#*#*#*
~месец по-късно~

- Кейти, ела! - чух Алекс да вика от вилата.

След пет минути слязох при него. Той стоеше на масата и ядеше палачинки. Взех си една и седнах на свободнияя стол.

- За какво ме викаше? - попитах с пълна уста.

- Има нова кутия на плажа.

- Нали получихме една миналата седмица?

- Да.. Тази е по-голяма. - отвърна.

- Странно.. Какво има вътре? - попитах.

- Не знам. - отговори.

- Добре, сега ще я отворим.

След като се нахранихме, излязохме навън и тръгнахме към плажа.

Наближихме кутията. Беше наистина доста по-голяма.

- Ти или аз? - попита.

- Давай ти. - отвърнах и застанах зад него.

Отвори я.

- Боже мой! - възкликнах след като видях съдържанието й.

- Явно вече не сме сами.

-----------------------------------------------------------
Бам. Какво мислите, че има в кутията?

* Дали да сменя корицата на книгата?

Тази:⤵⤵⤵ Или да си остане другта?

Моля, кажете си мнението за корицтата!!

Благодаря, че четете историята ми!! :) :) <3