Излизайки навън, студеният вятър разроши косата на Мария в различни посоки. Днес времето си беше обичайното за Ню Йорк - хладно и мрачно. По улиците се развяваха първите паднали листа, предвещавайки края на лятото и настъпването на есента. Мария харесваше този сезон. Откриваше нещо красиво в златните багри, които кичеха дърветата. Както и в това как леко и елегантно листата се откъсваха от клоните и политаха надолу.

Пътят й минаваше ту през забутани улички, ту през просторни, но разбити пътища. От всички страни беше заобиколена от високи блокове, които обаче бяха в плачевно състояние. Всичко в Бронкс се разпадаше. И инфраструктурата, и хората. Неслучайно го наричаха най-лошият квартал в мегаполиса. Беше населен най-вече от необразовани мигранти, които бързо развиваха лошите черти от характера си, срещайки се с мръсотията и бедността. Мария обаче не можеше да отрече не беше част от този процес. Тя беше избягала успешно от един разпадащ се свят само за да може да се окаже заседнала в друг такъв.

Беше й станало навик да минава покрай една от малкото запазени детски площадки в квартала. Катерушките не бяха всъщност в най-доброто си състояние, но поне все още се използваха. От време на време й се случваше да среща малки дечица, играещи си, докато майките им ги наблюдаваха отстрани. Мария мечтаеше за ден, в който и тя щеше да бъде способна на това. Ден, в който нямаше да има ограничения, а щеше спокойно да отглежда малкото си детенце. Но всичко това беше само един отчаян плод на въображението й, който малко по малко се разпадаше от сблъсъка с реалността.

В ума й се въртяха хиляди въпроси с неясни отговори, докато все по-бързо пристъпваше напред. В крайна сметка тя изобщо щеше ли да я познае? Беше ли сигурна, че тя беше нейната майка? Та последният път тя едва беше разпознала Мария. Двете се виждаха толкова рядко, а това беше толкова пагубно за изграждащото й се съзнание. Може би съвсем скоро тя изобщо нямаше да си я спомня. Щеше да отрасне с мисълта, че Мария не съществуваше или че никога не е искала да се грижи за нея. Рикардо със сигурност й беше наговорил толкова много неверни факти за нея. Беше започнал да я манипулира от толкова малка; да я настройва. Той искаше да унищожи и последната надежда, която се крепеше в сърцето на Мария. А това беше толкова грешно, толкова жалко.

Но в момента не беше способна да заличи факта, че в цялата тази каша Мария съсипваше не само себе си, но и бъдещето на собственото си дете.

По принцип срещите между Мария и Рикардо се състояха в публичния дом, който той беше гордо създал. Днес обаче тя нямаше намерение да го търси там. Нервите й бяха на ръба. Не можеше да издържа повече и нямаше начин и този път да се даде на забраните на Рикардо.

Качвайки се по стълбището, Мария премисляше всички възможни варианти от развоя на събитията. Но въпреки това не можеше да отрече, че не се вълнуваше. Самата мисъл, че стоеше толкова близо до това да види дъщеричката си, я изпълваше с непозната за нея радост.

- Не! - категорично беше отрекъл Девън, когато Мария му беше казала, че трябва да отиде при Рикардо. В кафевите му очи се четеше смесица между гняв и страх.

- Девън, трябва да го направя - беше настояла тя отново с умоляващ поглед. - Имам нужда да отида при него, защото...

В гърлото й беше заседнала буца.

- Защо? - Любопитството му назряваше. А Мария така и не можеше да му каже, че освен тя самата, пленница на Рикардо беше й собствената й дъщеря. Какво ли щеше да си помисли той? Мария не беше сигурна от това какво се притесняваше - от допълнителния гняв, който Девън щеше да насочи мислено към Рикардо или от фактът, че създаването на това дете беше поредното потвърждение за имиджа й на уличница? - Не знам какви игри играете и двамата, но се кълна, че ако те докосне още веднъж, дори и само с един пръст, лошо му се пише.

- Няма да му позволя повече да ме унижава - беше го уверила Мария категорично. В последните няколко дни имаше възможността да помисли. Най-после имаше поне един човек на този свят, на когото му пукаше за нея. Не искаше да разочарова Девън. Искаше да се бори именно заради него. Той й беше дал сили, които сякаш тя беше изгубила безследно преди много години. Самият му поглед, с който се обръщаше към нея, беше толкова бистър. Той беше една чиста капка роса, а Мария - кална дъждовна локва. - Вече говорихме за това, Девън. Не ми ли вярваш?

Вярваше ли й той? Трябваше ли? Никой не биваше да й се доверява. Та дори тя самата отдавна се беше отказала от вярата си към самата себе си. Всяко едно нейно действие беше разрушително. Мария беше съсипана и научена да живее, за да съсипва. Единствено това й беше останало. Доверието й звучеше като чужда дума. Никой не се доверяваше на нея и тя не се доверяваше на никого. Но ето, че за първи път в живота си наистина се нуждаеше от това някой да повярва в нея.

Нахлувайки бясно през входната врата, Мария си спомни как изражението на Девън беше започнало да се смекчава. Той я беше пуснал. А тя винаги щеше да му бъде длъжница за това. Нямаше и минута след малкия им спор, Мария се беше изнизала бързо навън, хващайки пътя за Бронкс.

Внезапното връхлитане на мексиканката в сравнително луксозния апартамент накара Рикардо видимо да се стъписа. Той, заедно с още двама мъже, бяха наобиколили холната маса, на която шумно играеха покер. Рикардо беше купил този дом преди няколко години, когато най-после беше натрупал достатъчно богатство от мръсния си бизнес. Отвсякъде лъхаше на модерен интериор, но в действителност този апартамент винаги щеше да си остане просто една бърлога на сводник. Скъпите мебели никога нямаше да могат да скрият помията, която Рикардо в действителност беше. Насред целия този лукс се въргаляха празни шишета, а във въздуха се носеше отново онази задушлив пушек от пури. По пода бяха разхвърляни няколко прокъсани сутиена, които очевидно принадлежаха на няколкото дългокраки момичета, които се въртяха около насядалите мъже.

- Ей, някога да си чувала за почукване, сестричке? - възкликна Рикардо с презрителна усмивка, спокойно смучейки от пурата си. Двамата му приятели изгледаха похотливо Мария от глава до пети, като в ума им се завъртяха поне няколко мръснишки мисли. Тя обаче дори не обърна внимание на подсвиркванията им.

- Да, аз не знам за почукването, а ти не знаеш значението на думата "чест" - изплю веднага тя с цялата си злоба. - Мисля, че и двамата трябва научим по някоя нова дума.

Избелените зъби на Рикардо блеснаха в цялата си прелест срещу Мария. Това беше мазната усмивка, която тя презираше от дълбините на празната си душа.

- Не съм те виждал от доста време, къде се губиш напоследък? - Без никакъв свян Мария успя да се вклини между двамата мъже, така че да може да стои точно срещу физиономията на Рикардо. Тънките й пръсти се докопаха до няколкото банкноти, които държеше в джоба, а след което ги захвърли на тепсия срещу брат си, който мигом ги пое жадно. - Не си стъпвала в публичния дом, но виждам, че явно ти харесва повече да работиш на улицата и сред баровете, така ли?

Мария прехапа езика си почти до разкървавяване. Тези пари не бяха от клиенти. Девън й ги беше дал доброволно, за да може да се изплати за седмицата. Макар и двамата да чувстваха, че това беше единственият правилен начин за справяне със ситуацията, Мария не можеше да спре да се чувства гузно. Девън беше похарчил толкова много за нея, а това беше толкова грешно. Мария не беше вещ, че да струва някаква цена. Но положението беше такова.

- Това е всичко, което съм получила за тази седмица - каза тя, докато Рикардо преместваше погледа си между парите, които броеше, и самата Мария. Беше забелязал лекия й смут. Беше се научил да чете сестра си като отворена книга. Колкото и да беше доволен от печалбата й, не можеше да отрече, че усещаше нещо гнило. - Дори е и повече от обикновено. Знаеш какво значи това. Знаеш какво искам в замяна.

- Държиш се странно - констатира Рикардо, доверявайки се на орловия си поглед, с който наблюдаваше Мария и запечатваше всеки един детайл. - А знаеш, че лъжите не минават при мен. Не съм ти купувал нови дрехи. Откъде са тези?

Рикардо държеше всички свои проститутки под контрол. Осигуряваше им подходящи за работа дрехи; държеше да спазват правилата на професията. Всяка една стъпка от живота им се следеше стриктно. Своеволията бяха напълно забранени. Веднъж взезли в капана на Рикардо, те даваха и душата, и тялото си. От този момент нататък, правото им на глас беше зачеркнато.

Мария едва не се напсува на глас. Девън се беше погрижил да й купи ново облекло. Памучната блуза с къс ръкав, мекото яке и удобни дънки бяха именно от него. Колкото и да упорстваше, Девън беше поел разходите за издръжката й. Не биваше да се издава пред Рикардо, че живееше с мъж. Макар и да не можеше да определи какви бяха взаимоотношенията й с Девън, всичко това беше против установените правила. Въпреки видимото притеснение обаче изражението на Мария си остана каменно.

- Да не би да си намерила някой богаташ, който да те глези в замяна на секс? - продължи Рикардо. - Имай предвид, че ти си за еднократна употреба, сестричке, скоро ще му омръзне да те чука. А и мисля, че си наясно с моите закони, нали?

Разговорът беше привлякъл вниманието на мъжете от компанията на Рикардо, както и това на трите полуголи момичета, които не бяха в по-различно положение от това на Мария. Колкото и да се правеха на несъпричастни към мексиканката, дълбоко в себе си страдаха по абсолютно същия начин.

- Да, шибаните ти закони са ми пределни ясни. И съм способна да си купувам дрехи и сама - избълва тя срещу него. Единствено й оставаше да се съгласи с него. Не искаше да налива повече подозрения. - А сега, след като съм изпълнила всичките ти заръки, искам да си държиш на сделката. И без това вече си ми отнел всичко, не ми взимай и последното, което ми е останало.

Рикардо не можеше да се трогне; не можеше да изпита съчувствие. Той беше един кух призрак, продал душата си на дявола.

- Искам. Да. Видя. Дъщеря. Си - натърти още по-ясно Мария, като вече едва се сдържаше да не се нахвърли срещу брат си.

Той я държеше. А Мария дори не знаеше къде точно. Не знаеше дали тя се хранеше, дали спеше нормално. Имаше ли си изобщо собствено легло? Рикардо заплашваше ли я? Използваше ли я? Нищо от това не беше ясно. Колкото и той да я уверяваше, че тя беше добре, Мария никога нямаше да му повярва.

След кратка въздишка, Мария беше отпратена навън. Мънички сълзи се стичаха по бузите й, докато чакаше на една от разбитите пейки край детската площадка. Надяваше се, че поне този път Рикардо нямаше да я изиграе. Нуждаеше се само от това да хвърли един поглед към съкровището си.

И ето я и нея. Откъм блока се зададе Рикардо, а до него стоеше и тя. Мария се застопори на едно място, гледайки отдалеч как дъщеря й се отскубна от деспотичната ръка на брат й и клекна като пате до катерушките, трескаво драскайки нещо с тебешир по асфалта. Косата й имаше същия абаносов цвят като тази на Мария, но сякаш беше станала по-дълга от последния път, в който я беше зърнала. Тъй като беше малко с гръб, не можеше да види ясно лицето й, но в ума си можеше да си представи тъмните детски очички, които любопитно оглеждаха всяка една подробност в този необятен свят.

- Felicia! - провикна се през сълзи Мария, което накара дъщеря й да се обърне, показвайки почти всичките си млечни зъбки. Въпреки това обаче тя едва можеше да я познае. Фелисия виждаше майка си толкова рядко, че дори не помнеше коя беше тя. Именно заради това малките й ръчички не се обвиха около врата на Мария; не отвърнаха на прегръдлята, изпълнена с толкова много любов. - Mi amor! Мi niña!

Тъй като Фелисия все още нямаше досег с външния свят, езикът, който разбираше, беше именно испанския, на който Мария и Рикардо все още общуваха помежду си.

Сълзите от щастие се сипеха от лицето на Мария, но четиригодишната Фелисия продължаваше да я гледа като непознат човек. Очите й щъкаха между нея и Рикардо. Той винаги беше наоколо. Дори и в редките случаи, когато позволяваше на Мария да се докосне до отрочето си, отново винаги ги наблюдаваше. Нямаше да позволи на сестра си да направи опит за бягство.

- Хей, кажи нещо - промълви между подсмърчанията Мария, забелязала липсата на ентусиазъм у дъщеря си, докато ръцете й галеха нежно косата й. През ума й се въртяха спомени от онзи миг, в който брше прегърнала в обятията си за първи път своето момиченце. Това беше най-прекрасното усещане на света. Но Рикардо беше успял да го съсипе. Както съсипваше и всичко останало. - Липсвах ли ти? Мама вече е тук.

Двете сякаш се изучаваха взаимно. Мария се опитваше да разчете нещо в дъщеря си, докато тя пък от своя страна отново се запознаваше с майка си. Въпреки това обаче помежду им зееше огромна пропаст, която Рикардо беше разкопал нарочно.

- Чичо каза, че не искаш да се грижиш за мен - промърмори Фелисия с детското си гласче, което накара сърцето на Мария да се свие болезнено. Естествено, че Рикардо й беше наговорил такива неща. - И затова не идваш да ме виждаш.

Чичо ти е такъв долен лъжец, помисли си тя наум.

Как беше способна да обясни на дъщеря си всичко? Как? Нещата бяха много по-сложни отколкото четиригодишното съзнание на Фелисия можеше да си представи. Тя беше родена в едно разбито семейство, в което не беше останал и капка морал. Макар и да не го осъзнаваше все още, тя самата беше поредната марионетка на Рикардо. Мария отсега се гнусеше от мисълта, че след няколко години той можеше да накара и Фелисия да проституира. Как трябваше да я предпази от този мръсен свят?

Не можеше - това беше горчивата истина.

- Не, не е така - опонира Мария нежно, борейки се със себе си и мъката, която се зараждаше. Трябваше да измисли смислена лъжа, която да изрече право в очите на Фелисия. Също както и Рикардо беше направил преди това. Това малко момиченце растеше заобиколено от измама. - Мама просто е твърде заета да работи. Но винаги си мисля за теб. Ти си ми най-любимото същество на този свят. Бих дала всичко, за да можем да бъдем по-често заедно.

Думите й обаче сякаш не достигнаха до Фелисия. Дъщеричката на Мария дори не желаеше да я гледа в очите. Сякаш й беше ядосана за нещо. По мъничкото й личице беше изписано разочарование, примесено с лек гняв. Мария прехапа устната си. Дори и собствената й дъщеря я съдеше. Рикардо държеше пълната вина в ръцете си, но всичко се стоварваше върху Мария.

И тя не можеше да си затвори очите за реалността - Фелисия я мразеше.

Колкото и да я болеше от това, Рикардо отново беше спечелил. Беше получил своето. Единственият извор на надежда за Мария беше пресушен.

Колко несправедлив беше този свят!

••••••••••••
Тъй като малко изостанах с писането, не е сигурно дали ще кача следващата глава следващата седмица. Разбира се, ще се постарая, но не давам обещания.👌

Ако желаете, можете да гласувате за тази книга в Books Awards 2018! Благодаря!❤