- Много умно - криво се подсмихна Рикардо и затегна хватката около Мария. Не беше сигурен на кого беше повече ядосан - на сестра си, на Девън, на полицията или на самия себе си, задето го бяха хванали неподготвен. Въпреки това обаче нямаше да се даде лесно. Разкаянието беше символ на слабост, а Рикардо не притежаваше слаби страни. - Кой е в основата на този "гениален" план? Сигурен съм, че в момента всички много се гордеете със себе си.

Жълтата светлина на фаровете караше кожата на Рикардо да изглежда някак си особено призрачна. Чертите му се изкривяваха и размиваха между светлото и тъмното.

- Предупредихме Ви да си вдигнете ръцете и да пуснете момичето, Вие сте арестуван - отново се обади полицая, но сякаш гласът му трепереше. - Легнете на земята!

Всеки издаден звук озлобяваше Рикардо все повече, като го превръщаше в един бушуващ вулкан, който вече пръскаше лава около себе си, подготвяйки се за истинското си пробуждане. Мария дори вече не осъзнаваше какво се случва. Просто се беше отпуснала в ръцете на брат си, а той я поддържаше. Именно тази гледка олицетворяваше всъщност какви бяха в действителност отношенията помежду им - господар и робиня.

- Това "момиче" е моя собственост - озъби се мексиканецът. Желанието му за притежание нямаше граници. С чевръсти движения докопа пистолета си, който държеше зад гърба си и съвсем скоро Мария усети как дулото се опря до главата й. Беше студено, дори ледено. - Докоснете ме с пръст и натискам спусъка. Кълна се, че не ми пука дали тя ще умре, или не. И без това ми създаде достатъчно главоболия. А и едва ли ще липсва на някого!

Повечето полицаи бяха свикнали на подобни сцени. През лапите им бяха преминавали всякакви отрепки, извършили всевъзможни престъпления. Заложническите драми и заплахите за убийства също не бяха изключение. А Мария в момента беше именно заложник на Рикардо. Въпреки това обаче те много добре знаеха, че повечето нарушители на закона често блъфираха. Точно това смятаха, че прави и Рикардо сега. Бяха готови да се втурнат напред и да го заловят, но имаше един-единствен човек, който вярваше в лишената му от човечност душа - Девън. Беше наясно, че Рикардо не говореше просто празни приказки. Животът на Мария беше в опасност и нямаше да допусне да тя бъде наранена.

Гласът му се изви във въздуха:

- Не се приближавайте!

Рикардо повдигна вежда.

- Добър ход, признавам. Може би все още ти е останал малко мозък в главата. Жалко, че заради него, този на скъпата ти Мария ще се разхвърчи на парчета навсякъде. - Пръстите му се заиграха със спусъка, а мексиканката притвори очи. Имаше чувството, че сънува. Все едно се намираше в някаква далечна реалност, която обаче беше прекалено бледа, за да хване хода на действието. Чуваше откъслечни гласове, усещаше тъпа болка по цялото си тяло, а там някъде в далечината май се мяркаше Девън. - Така става, като се забъркваш там, където не ти е мястото, момче. Видял съм прекалено много. Малка засада и няколко униформени не могат да ме сплашат.

Девън скръсти ръце, но погледът му прескачаше между Рикардо и пистолета. Имаше чувството, че той дори се забавляваше от игричките си. А докато двамата мъже водеха битка за устойчивост на нервите, Мария стоеше там все така толкова безпомощна. Някой от двамата щеше да се пречупи, но засега всеки здраво държеше на позицията си.

- Всичко приключи, по-добре се предай преди да някой да пострада - предупреди го. - Събрах достатъчно доказателства за това как си изкарваш хляба и какво причиняваш на невинните момичета.

- Не се прави на толкова невинен и на голям герой. Всеки харесва бизнеса, който въртя. Той е като наркотиците. Пристрастяващ е. - Рикардо сви рамене, но в самия му тембър на гласа се четеше огромна гордост от това, което беше постигнал. Никога нямаше да се осъзнае, че с успеха си съсипваше чуждите животи. - Така е устроен светът. Аз давам на хората удоволствия, а те ми дават пари. Това е най-ценният урок, който научих. Така всички страни печелят. Не можеш да промениш човешката природа.

Девън постепенно усещаше как ходовете му за действие намаляваха. Рикардо беше обграден от всички страни с полицаи, готови да му сложат белезници всеки момент, но той все още беше една крачка пред всички. Той имаше контрол над пистолета, който беше опрял в главата на Мария. Само една дума или движение и той щеше да натисне спусъка без никакво колебание. А Девън нямаше да позволи за нищо на света на загуби любимата си точно когато беше толкова близо да я избави. Без нея тази битка щеше да има много по-малко значение. Девън можеше и да беше спасил другите момичета от публичния дом на Рикардо, но въпреки това Мария си оставаше онова малко съкровище, което озаряваше света му.

- Тя няма да си тръгне оттук жива.

Рикардо мразеше от дъното на изкривената си душа сестра си. За него тя беше просто продажна плът, която трябваше да пълни касичката му. Трудната съдба го беше накарала да погуби всичките си емоции. Но както и преди беше правил, той щеше да използва Мария за параван. Тя беше единственият му шанс да се измъкне. Ако тя беше при него, значи можеше да бъде сигурен, че никой нямаше да посмее да го пипне. Девън нямаше да позволи да й се случи нещо. А от това Рикардо само можеше да се възползва и накрая да ликува. В безизходни ситуации човек беше готов на всичко, за да спаси кожата си.

С голяма доза безсилие, Мария се опита да се възпротиви, но това доведе единствено до още по-здрава хватка около врата й от страна на Рикардо. Достъпът й на кислород до дробовете й рязко се ограничи. Устните й потрепериха в опит да каже нещо, но желанието й бързо беше потушено. Реши, че беше най-добре да концентрира погледа си върху Девън, който щеше да й даде утеха. Но виждайки болката в неговите очи, няколко сълзи се заформиха в нейните. Той правеше и невъзможното, за да й помогне, но бягство от Рикардо нямаше.

- М-моля те - почти глухо изрече Мария, но думите й сякаш бяха повече насочени към небето, отколкото към заобикалящите я. Молеше се това да спре, да бъде сложен край на тази тирания. Но някой чуваше ли я изобщо?

Рикардо дръпна рязко главата й и доближи напуканите си устни до ухото й.

- О, за какво се молиш, сестричке? - Всяка изречена сричка беше острие. - За милост? За спасение? Не мислиш ли, че е малко късно за прошка от моя страна? В момента нямаше да сме в това положение, ако не беше ти.

Демоните в ума му бяха във вихъра си. Пълзяха, смееха се, хранеха се с болката.

- Да те убия би било твърде лесно, така няма да усетиш нищо. Това дори не би било наказание, а услуга. Но аз мисля, че заслужаваш да усетиш страдание. - Мария стисна клепачите си. - Такова, което да се отпечата върху теб завинаги и да те преследва в полунощ, когато се опитваш да спиш. Може да си мислиш, че в момента съм загубил всичко, но истината е, че това не те прави победител.

Голата кожа на Мария беше настръхнала.

- Ще те боли, помни ми думите.

Тъкмо когато Мария се беше примирила със съдбата си, изведнъж всичко се срина. Спусъкът беше натиснат, а оловният куршум - изстрелян. Мексиканката си представи как той преминаваше през черепа й, как мозъкът й се разхвърчаваше в различни посоки, а тялото й се сгромолясваше безжизнено на асфалта в локва аленочервена кръв. В последните й мисли се появяваха именно лицата на вечно позитивния Девън и на малката Фелисия, за които щеше да е благодарна дори и в задгробния живот. Мислеше си, че сега беше мигът, в който беше време да напусне този жесток свят.

Тялото, което падна безпомощно в собствената си кръв обаче, не беше нейното. Мария не знаеше дали пищеше наистина, или се дереше наум. Пистолетът в последната секунда се беше дръпнал от слепоочието й и Рикардо го беше насочил към съвсем неподозиращия Девън, хващайки го неподготвен. Куршумът се вряза в плътта му, като го накара да загуби равновесие.
Стовари се на земята като чувал с картофи, без дори да има времето да осъзнае какво се беше случило.

Всичко сякаш застина. Полицаите не смееха да се действат, защото все още имаше опасност за живота на Мария. Но мексиканката беше извън кожата си. Въпреки изтощението и хероина, въпреки Рикардо, истерията я завладя напълно.

Девън беше застрелян.

Неподозирани сили я заляха и тя най-после успя да се отскубне от Рикардо. Или беше така, или просто той беше решил да я пусне, за да види ясно болката, която се изписваше на лицето й. Дяволска усмивка се разля по разкривени му устни. С всеки изминал ден Рикардо се превръщаше все повече в копие на Хосе - човекът, който го беше обезобразил душевно. Очите му ставаха все по-тъмни и забулени в сенки, ръцете му разпознаваха само насилието, сърцето му се вкаменяваше и замираше.

- Девън! - изкрещя Мария, надхвърляйки му се отгоре, за да се увери, че беше жив. А той трябваше да остане жив. Адреналинът, който сякаш бушуваше като бензин в нея, не й позволяваше да си поеме въздух. - Боже мой, Девън!

Всичко пред очите й се замъгляваше, но тресящите й се от паника пръсти се опитаха да намерят огнестрелната рана. В горната лява част на тялото му имаше кръв, която за отрицателно време беше обагрила в червено тениската му. С облекчение обаче Мария все пак успя да установи, че курмумът не беше засегнал сърцето, а се беше забил в рамото му. Все още имаше надежда.

- К-какво направих? - запита се сама Мария, давейки се в неконтролируем плач. Ръката й беше покрила устата й, за да потисне писъците си. Човешката съвест беше най-големият съдник в живота, а тя усещаше как вината си проправяше път през душата й, готова да я оглозка до кокал. Въпреки че Рикардо беше натиснал спусъка, Мария беше причината Девън да се бори за нея. Беше го предупредила, беше му казала, че е опасно да се захваща с всичко това. Но силата на любовта щеше да се бори за оцеляването си до последния дъх. - Съжалявам, аз съм виновна...

Девън усещаше агонизираща болка в тялото си, имаше чувството, че губеше връзка със света. Щеше да е толкова лесно да затвори очи и да заспи. Сънят, която често се равняваше на смъртта, примамливо му махаше и го караше да се отпусне. Но насред тези "изкусители" Девън виждаше и още някого - Мария, която ридаеше на колене до него. Образът й беше размазан, все едно гледаше през призма. От плътните й устни, които толкова копнееше да вкусва всеки ден, се ронеха несвързани срички, пропити обаче с много страдание. Тя се самообвиняваше, а не биваше. Истинският виновник се извисяваше точно до тях и заслужаваше да получи възмездието си.

Пребледнялата ръка на Девън се приплъзна към тази на Мария и я стисна здраво. Премреженият му поглед настойчиво срещна нейния, но така и не можа да изрече нищо на глас. Не беше и нужно. Той я подкрепяше до самия край, вдъхваше й кураж. Защото какво ли щеше да бъде човешкото съществуване, ако го нямаше онова мъничко зрънце любов, което сплотява хората и да ги свързва завинаги?

- Приключихте ли? - досадно се обади Рикардо зад гърба им и се придвижи крачка към тях. За него това чувство на привързаност беше един фалш. Той никога не беше усещал каквато и да е обич. - Изглеждате толкова смешни отстрани. Може би трябваше да се целя по-точно, за да не се налага да ставам свидетел на тези сълзливи сцени, сякаш излезли от някоя Шекспирова трагедия.

Мария се опита да се концентрира върху Девън, само и единствено върху него. Ако се обърнеше, щеше да изгуби контрол. Но не можеше да стои безучастна.

- Какво не е наред с теб, по дяволите? - повиши многократно тон Мария и рязко вдигна поглед към брат си, който се извисяваше над нея като господар. Позволи си да го огледа от горе до долу, сякаш, че изучаваше всеки един детайл. Снажената му фигура невъзмутимо стоеше с насочен пистолет към нея. Черната му коса си стоеше перфектно пригладена назад, както винаги. Мария не беше много сигурна, но й се стори, че сякаш беше отслабнал. По чисто бялата му риза се виждаха няколко червени пръски от кръв, а точно под нея висеше малкото златно синджирче с кръст, което носеше още от дете. - Погледни се, Рикардо. Защо изобщо носиш този кръст? Спомняш ли си как с мама и татко се молихме всеки ден? Твърдиш, че си вярващ, а най-безочливо унищожаваш всичко по пътя си. Не сме научени така и ти го знаеш.

Рикардо се подсмихна.

- Не си по-далеч от моето ниво, сестричке. И двамата сме еднакво пропаднали. Не ме съди, аз върша най-доброто, на което съм способен. - Мария не спираше да се взира в празните очи на брат си. - Погледни себе си преди да говориш. Не аз се влача на четири крака и живея единствено за усещането да съм надрусан.

Дробовете на Мария се изпълниха с вледеняващ нощен въздух, като си поемаше дъх. Единствената топлина идваше от меката ръка на Девън, която я докосваше.

- Може да съм пропаднала, но помежду ни има разлика - поклати глава тя, като забрани на сълзите да потекат отново. - Аз запазих човечността си. А това е най-ценният дар, който може да притежаваш в живота. Не можеш да я купиш с пари. И знаеш ли какво, Рикардо? Някак си ми е жал за теб, дори леко ме боли. Да живееш без онази топлина, която я сгрява душата ти, е тежко. Може би го усещаш, но не го признаваш. Да се наслаждаваш на страданието на другите запълва ли онази празнина в теб?

Пръстите на Рикардо стискаха пистолета толкова здраво, че кокалчетата му бяха придобили цвят на сняг.

- Чувствам се повече от прекрасно - изплю той, но повечето му нерви бяха скъсани. Не се побираше в себе си. Ръцете му мятаха във въздуха, като размахваха пистолета в различни посоки, докато накрая не го насочиха към Мария. Този път наистина щеше да я гръмне, усещаше как изпускаше контрол над себе си. Сърцето му блъскаше здраво, мислите му препускаха като стрели. - Нямаш си и на идея дори. Може би си права. Харесва ми, да. Когато си на дъното, търсиш начини да оцелееш, нали? Е, аз правя това.

- И какво по-точно печелиш, като третираш всички останали като роби? - Насълзените очи на Мария с гарванов цвят се плъзнаха по китката на Рикардо, където видя татуираното Familia. Тя беше единственото, което беше останало като отпечатък от миналото им. - Дори и собствените си близки. Как изобщо успя да причиниш това на мен, на Фелисия? Колкото и да не ти харесва, ние сме семейство, Рикардо. Или поне бяхме.

Кървясалият поглед на мексиканеца за миг трепна. Може би малка сълза се отрони. Поне на Мария така и се беше сторило. Рикардо беше от онзи тип бойци, които бяха готови да разрушат всичко в името на собственото си благо. Егоизмът им беше тяхна висша ценност, на която се уповаваха всяка секунда. Но всичко си имаше цена. А Рикардо плащаше с душата си.

- Хайде, давай, убий ме - непоколебимо изрече Мария, наблюдавайки треперещия пистолет, който отчаяно се опитваше да стои на едно място. Девън смътно дочу думите й, но присъствието му на границата между будното състояние и безсъзнанието го правеше неспособен да се противопостави. Полицаите леко се придвижиха към Рикардо, но все още с голяма доза предпазливост, защото държеше оръжие. - Знам, че можеш да натиснеш спусъка. Нека убийството на собствената ти сестра ти донесе онова удоволствие, за което толкова много мечтаеш. Все пак за теб съм нищо, нали?

Осъзнавайки тежестта на казаното, Мария сведе глава към земята, но след това веднага я вдигна, за да срещне за последно образа на брат си.

- Но всичко вече приключи. Каквото и да направиш в следващите няколко секунди, след това ще бъдеш заловен. - Мария знаеше, че Рикардо се страхуваше тъкмо от това - всичките му действия да изплуват на повърхността и да бъде спипан от закона. - Дано да намериш своя мир и да обмислиш колко жестокости причини на всички ни.

Рикардо беше известен със своето вледеняващо хладнокръвие. Сега обаче множество противоречиви емоции, които не беше изпитвал от толкова време насам, се сблъскваха в битка за надмощие.

Той изпитваше панически страх.

За пореден път премести пистолета от едната си ръка в другата, но и двете се тресяха.

- Какво искаш да направя, сестричке? - Колкото и да се опитваше да звучи уверено обаче, тялото му издаваше целия хаос, който вилнееше като тропическа буря в него. - С мозъка ми ли си играеш?

- Не. Животът не е игра, но ти явно го възприемаш по този начин. Ти ще си кукловодът, а ние ще чакаме да ни поставиш някъде, за да започнеш да дърпаш конците.

Лека усмивка се появи и изчезна за части от секундата от устните й.

- Край с това. Конците са вече скъсани, а кукловодът остана с празни ръце.

Чувайки заключителните думи на сестра си, Рикардо не се поколеба да натисне спусъка на оръжието си. Нямаше намерение повече да слуша тези приказки. Нито пък да приветства последствията от всичко сторено. Вината някой ден щеше да го изяде вътрешно, но той нямаше да позволи това да се случи и да го накара да се разкае за действията си.

Мария видя трупа на Рикардо да се свлича на асфалта, след като изведнъж беше преместил пистолета си до собственото си слепоочие. Не беше усетил нищо, смъртта му беше единственият изход, който щеше да го избави. Мекасиканецът беше слаб, въпреки всичко. Нямаше да понесе наказанията от закона и най-вече - от съвестта си.

Нямаше особена разлика между живия и мъртвия Рикардо - и двамата бяха кухи вътрешно.

Малката му сестра застина на място. Той настина се беше самоубил пред собствените й очи. Мария не можеше да определи какво трябваше да чувства. Радост, въодушевление, победа? Нещо обаче я беше проболо в сърцето. Дори не беше усетила кога беше започнала да плаче. Няколко полицаи доближиха кървавата сцена, за да установят смъртта на Рикардо и да окажат помощ на Девън.

Ръката му все още не пускаше тази на Мария. На мексиканката обаче беше започнало да й става лошо. Прилошаваше й, вечерта беше прекалено дълга. Малко преди да изгуби съзнание обаче, тя прозря една истина, която съвсем доскоро й се беше струвала нереална.

Тя и Фелисия бяха най-накрая свободни.

И причината за това беше именно безкрайната любов на Девън.

Девън, с когото беше готова да прекара остатъка от живота си.

•••••••••••••
Финалът е тук!🎉
Много се надявам да ви е харесал! Постарах се и предположих, че това би бил най-удачен завършек на книгата.
Очаквайте епилога другата седмица!❤