Мария се тресеше.

Крайниците й бяха толкова здраво завързани, че дори най-малкото движение й причиняваше дискомфорт и силна болка. Но паниката винаги надделяваше. Макар и да знаеше дълбоко в себе си, че никой нямаше да я чуе и да се смили над нея, от прегракналото й гърло продължаваха да се изтръгват нечленоразделни звуци, примесени с истерични хлипове. Мръсният под на собственото й мазе оставяше следи по раздърпаните й дрехи, а изпълненият с напрежение и неизвестност въздух я караше да се задушава. Нито капка светлина не се процеждаше вътре. Всичко беше толкова тъмно, толкова плашещо. Малката Мария не спираше да рони сълзи - за родителите си, които преди малко бяха убити, за себе си, за брат си.

Необуздан страх течеше във вените й. Мяташе се насам-натам, въпреки че беше здраво завързана.

- Мария, успокой се - изсъска й за пореден път в рамките на няколко минути Рикардо, който беше в същото положение като нейното, но на няколко метра по-встрани. Малката му сестра обаче не можеше дори да си поеме въздух нормално. - Чуй ме.

Единственото, което беше способна да чува в момента, беше собственото си сърцебиене в ушите. Въпреки това големите й детски очи зашариха из тъмнината, търсейки фигурата на брат си.

- Какво ще ни направят? - изхлипа жално с тънкото си гласче Мария. - Страх ме е.

Какво знаеше малката Мария за насилието в онзи миг? Нищо. Но щеше тепърва да се запознава с него. Всяка следваща изминала секунда я приближаваше към все повече събития, които щяха напълно да я променят душевно. Колкото и молби да изпращаше към Господ, съдбата й беше неизбежна. Насилието щеше да се превърне в част от живота й, но не само заради тези, които я бяха завързали тук. Бъдещият й кошмар, целящ да отрови живота й, стоеше точно пред очите й - Рикардо.

- Знам, мен също. - Рикардо поемаше ролята на грижовен брат може би за последен път в живота си. По това време той все още наистина се интересуваше от Мария. Тогава все още съществуваше нещо човешко в душата му. - Каквото и да става, знай, че ще бъда до теб. Ще се измъкнем оттук. Ще ти осигуря живота, който заслужаваш. Няма да позволя и косъм да падне от главата ти, кълна се.

Той наистина го мислеше. Но никой не предполагаше, че в бъдеще това щеше да се превърне просто в една тлъста лъжа.

Отвъд затвореното помещение се чуваха разговори на висок тон. Едрите, големи мъже, които бяха нахлули, си взимаха своето. Бащата на Мария и Рикардо си беше получил отмъщението. Той беше поредният замесен в схемата на дребно за продажба на наркотици. Но всички в Суидад Хуарес бяха едни лишени от морал същества. Те грабеха, убиваха и сриваха всичко, което им се изпречеше на пътя. Макар и да не съществуваха реални закони в този престъпен град, жителите си следваха свои собствени, които често се свързваха с крайни жестокости.

Те спореха на висок тон. Малките ди Кареля не можеха да различат с точност какво си казваха. Всичко звучеше като едно силно буботене преди трима от тях да нахлуят с трясък вътре.

Мария изпищя на фона на злобните им усмивки. Малкото й телце се прилепи към тухлената стена в опит да се отдалечи от грубите им ръце, които искаха да я докопат.

- Време е за малко забавление! - изхриптя единият от тях. Рядката му сива коса стърчеше в различни посоки, а по загорялото му лице се спускаха каппици пот. Изглеждаше във видимо нетрезво състояние. Мария се отврати.

Рикардо се възпротиви на думите му, опитвайки се да ритне земята с крак.

- Оставете ни! Вземете каквото искате, и без това нищо не ни остана, но не ни наранявайте. Нищо няма да спечелите.

Другият от мъжете - снажен и с дълга несресана брада - се обърна и приклекна пред Рикардо след думите му.

- О, ще спечелим, но мозъкът ти все още не е научил ценен урок. Като пораснеш, ще разбереш, момче - ухили му се. - Удоволствия и пари, удоволствия и пари. Така е устроен разпадащият ни се свят. Няма да стигнеш по-далеч от нас.

Мария стисна клепачите си силно в опит да се изолира. Но не можеше. Мазолеста ръка премина съблазнително по напоените й със сълзи бузи. Изстрадан писък прониза слуха й, осъзнавайки, че беше всъщност нейния собствен. Нищо хубаво не й предстоеше. Двамата с Рикардо бяха обречени.

Това беше едва началото на всички издевателства върху тях.

Спускащият се мрак, който от време на време беше прекъсван от ярките светлини в Манхатън, караха Мария да се връща обратно към тези черни спомени. Плашещо беше колко лесно можеше да усети, че превърта лентата назад. Розовите й устни бяха стиснати в права линия с надеждата да намалят децибелите на писъците в главата й. Нервно пръстите й си играеха едни с други в скута й, докато колата на Девън се придвижваше бавно насред булевардите.

Петък вечер беше обичайно натоварена. Задръстванията не можеха да бъдат избегнати, затова се налагаше често да се чака доста дълго време на едно място. Всички коли пълзяха като охлюви, като на всеки няколко секунди, дори и през затворените прозорци, се чуваше по някой клаксон или някоя псувня на разярен нюйоркчанин. Девън обаче беше свикнал отдавна с този вид движение, затова беше спряло да му прави впечатление. Дори напротив, беше му някак приятно. И без това нямаше особено желание да бърза точно в момента.

До последно Девън се беше убеждавал вътрешно, че няма начин да стъпи при семейството си, което го беше поканило по повод завършването на Елиза. Нямаше намерение да стои цяла вечер в компанията на хора, които през целия му живот го бяха гледали от високо, а, след като им се беше опълчил, към погледите им се беше добавило и презрението. Единствената причина, поради която обаче сега пътуваше към апартамента им, беше именно Мария. Някак си беше успяла да му втълпи, че трябва да отиде. Тя отдавна не притежаваше семейство. Знаеше какво беше чувството да си сам срещу света. Не желаеше Девън да доброволно да се отлъчва от роднините си. След дълги молби, той най-после се беше съгласил, но при едно условие - Мария да дойде с него.

Категорично беше отказала. Тя нямаше място сред очевидно доста по-висши от нея хора. Но в крайна сметка може би трябваше да отиде. Тя щеше да бъде опората на Девън, а той - нейната.

Мария хвърли бегъл поглед в отражението си в страничното огледало. За първи път в живота си изглеждаше толкова поддържана. Девън беше дал едни от последните си пари за това да осигури красива рокля за вечерята. Червеният плат оформяше тялото й точно, но въпреки това не издаваше много. Мария беше свикнала на предизвикателните облекла, които отдалеч трябваше да крещят "Проститутка!", но тази рокля беше някак различна. Беше купена с любов от скъп човек и на края на вечерта нямаше да се превърне в купчинка на земята до леглото на някой непознат.

- Нервна ли си? - наруши тишината Девън, спирайки за пореден път насред задръстването. От радиото, което беше пуснато съвсем тихо, се долавяше песен на Риана.

Мария си пое дълбоко въздух, опитвайки се да успокои нервите си от мислите, препускащи в главата й. Спомените от миналото, притесненията от настоящето, комбинирани с неизвестното в бъдещето я караха да се превръща в едно кълбо от паника.

- Мхм - успя да измъкна под носа си. - Не биваше да идвам. Аз не съм за пред такива хора.

Беше повече от ясно, че Мария изпитваше неконтролируем срам. Срам от самата себе си. Срам, че тя беше част от най-нисшето общество, но въпреки това сега щеше да се намира сред толкова различни хора. Как ли щяха да я приемат? С какви очи щяха да я наблюдават? Дъното, което беше достигнала я караше да се страхува, че никога нямаше да се изравни с останалите.

- Грешиш - възпротиви се Девън, хващайки волана за поредното няколкометрово придвижване напред. - Изглеждаш перфектно. Нямаш причина, заради която да се страхуваш. Мислите на семейството ми за теб няма да променят моите собствени.

Това обаче не можеше да я успокои напълно. Тя самата никога нямаше да може да промени мнението за себе си. А това беше най-страшното. Когато човек е налегнат от тази долна омраза, е много трудно да я превърне в нещо положително. Това беше онази вечна борба, от която никой не излизаше победител.

Девън задържа волана с една ръка, докато с другата се пресегна към ръката на Мария. Дългите му пръсти погалиха окуражително кожата й. Тя проследи с периферното си зрение движенията му, докато татуировката "Familia" на китката й не привлече вниманието му.

- "Семейство" ли значи? - попита той.

Сякаш като остри стрели поредните спомени уцелиха Мария право в сърцето. Тя и Рикардо бяха просто деца, когато решиха да започнат всичко това. И двамата познаваха вкуса на болката. Роднинската им връзка обаче се беше превърнала просто в бизнес. Мария все още помнеше как си бяха дали взаимна клетва да се подкрепят взаимно, която впоследствие бяха увековечили с тези татуировки. Тази на Мария се беше възпалила няколко дни след това, заради нечистите игли, но тя така и беше отказала да я премахне. Сега съжаляваше за това свое решение. Татуировката й завинаги щеше да я свързва с Рикардо.

- Да - реши да не се поддава на емоции Мария. - Семейство, което не съществува. Мразя се, задето позволих това мастило по кожата ми да ме накара да мисля, че наистина щях да получа обич и подкрепа.

Тези думи бяха напълно достатъчни, за да може Мария да почувства горчив вкус в устата си. Беше все едно поглъщаше неприятно хапче. И то от онези, които винаги имаха остатъчен вкус.

- Семейството не винаги е това, което трябва да бъде. Понякога именно то може да те нарани най-неочаквано. Затова трябва да се научиш да не разчиташ винаги на него. Най-важното е самата ти да имаш достатъчно сила в себе си, за да превъзмогнеш всички трудности.

След още няколко пресечки, Девън най-после се отдели от потока на коли, движещ се по булеварда, за да намери подходящо място за паркиране. Мария го наблюдаваше, докато обмисляше казаното от преди малко. Колкото и да искаше да намери сила в себе си, тя все още се чувстваше като едно нищожество. Това се коренеше в нея още от ранните години на съзряването й. Етикетите винаги щяха да бъдат здраво залепени на гърба й.

Слизайки от колата, черните й токчета тропнаха звучно върху гладкия асфалт. Вечерният вятър накара мексиканката да потръпне леко, тъй като не си беше предвидила яке. Студът, който се носеше към Ню Йорк с всеки следващ ден, не й се нравеше. В Мексико горещото Слънце винаги жулеше златистата й кожа, но тук климатът беше коренно различен. Девън я поведе напред към високата сграда, която дори и отвън навяваше за лукса, от който беше заобиколена. Родителите на Девън бяха заможни. Мария се беше убедила в това доста отдавна. Не беше изненадващо, че можеха да си позволят да живеят на подобно място. Но именно точно това я плашеше още повече. Мария идваше от една дупка. Все повече започваше да се чувства не на място сред тази обстановка.

Вътрешността на сградата, предлагаща скъпи апартаменти, беше повече от впечатляваща. Девън се насочи към един от асаньорите, а Мария го последва послушно. Успокояващата музика, която се процеждаше през уредбата, обаче изобщо не внасяше нужното спокойствие у нея.

- Наистина ли родителите ти живеят тук? - наруши мълчанието помежду им тя с недоумение.

Девън въздъхна отегчено и сви рамене.

- Да, за съжаление. Очевидно понякога парите им идват в повече. И точно това ме дразни в тях. Те винаги искат още. Още, още и още. Искат да достигнат върха. - Очите му проследиха електронното табло, което подсказваше за приближаването на желания от тях етаж, а Мария направи гримаса, спомняйки си за ненаситната природа на брат си. - И точно заради не мога да ги разбера. Спрях да ги познавам от дълго време насам. Но и те спряха да ме познават. Реших да избера пътят, който би ме направил щастлив. И отдавна спря да ми пука за всичко останало.

Да се изправиш сам срещу всички не беше лесна задача. Но въпреки това ситуацията на Девън и Мария беше от земята до небето. Мария също трябваше да се изправи лице в лице с Рикардо, но това беше много по-сложно. Единствената причина, поради която не беше способна да го направи, беше малката Фелисия, която беше нещо като разменна монета за Рикардо. Фелисия срещу пари от проституция. Колко гнусно звучеше всичко това!

Тихият звук, известяващ достигането на крайния етаж и отварянето на вратите, открехна пред Мария един друг свят, който беше толкова далечен от нейния. Асансьорът се намираше в самия апартамент на родителите на Девън. Ако това дори можеше да бъде наречено апартамент. По-скоро приличаше на палат. Огромните прозорци позволяваха спираща дъха гледка към Манхатън. Малките детайли, които красяха огромното фоайе, което може би представляваше просто всекидневната, се ширеха във всеки един ъгъл. Всичко изглеждаше толкова изискано, че за момент на Мария й се прииска да се върне обратно в асансьора и да се махне.

Това, което я изплаши още повече обаче, беше друго. Навсякъде се мяркаха хора, които мигом насочиха погледите си към новодошлите гости. Мария сведе очи надолу, отказвайки какъвто и да е контакт. Чувстваше се толкова уязвима. Няколко човека си подшушнаха нещо, докато Девън сигурно обви кръста й с едната си ръка.

Той показваше на всички, че тя беше негова.

Но това изобщо не можеше да отмие срама от лицето й, дори напротив. Тя никога нямаше да може да бъде част от това в момента. Ето, че отново всичко се връщаше обратно.

Мария не можеше да бъде онова нормално момиче, което й се искаше да бъде.

Никога нямаше да бъде само на Девън.

••••••••••••
Честита Нова година от мен! Пожелавам ви много здраве, щастие и успехи през 2019!🎉❤❤ Също така искам да изкажа благодарностите си за 1К+ преглеждания и за четвъртото място на книгата в Books Awards 2018!👌