Всичко беше наред, но не съвсем. Мария държеше главата си на повърхността с всички сили, но същевременно се давеше. Дишаше, но сякаш белите й дробове не поемаха кислорода.

Загледана през прозореца към високите небостъргачи в Манхатън, тя все още не можеше да преглътне болката си. Дори сама на себе си не можеше да си обясни какво й беше. Чувствата й преливаха едни в други, бореха се за надмощие, унищожавайки я психически. Най-голямата война на този свят беше именно онази вътрешна борба, която човек се налагаше да води до края на живота си. Мария искаше само мир, но ето, че усещаше как краката й поддаваха отново. Земята под нея самата се разцепваше на две половини, оставяйки я без избор. Искаше й се толкова много да осмири демоните си, които вървяха след нея като сянка. Трябваше да ги подчини преди те да подчинят нея.

Девън забелязваше промяната, която беше настъпила, след като Мария се беше върнала от срещата си с Рикардо. Макар и тя да се стараеше да се държи нормално, той забелязваше, че нещо отново беше пробило жестоко сърцето на бедната мексиканка. Тя не споделяше. Отказваше да говори за каквото и да било. Затваряше всичките си емоции надълбоко в душата си, позволявайки им да я унищожат отвътре. Но на колкото и недостъпна да се правеше, една част от нея беше започнала да се пропуква. Малко по малко Девън виждаше какво се криеше зад тази ледена фасада. Беше се научил да вниква по-надълбоко от останалите хора. Откриваше малките детайли, които правеха човека такъв, какъвто беше.

- Това не може да продължава така, Мия - изрече Девън меко, настанявайки се до нея. Трудно му беше да гледа как тя се разпадаше. - Не ти ли дадох достатъчно причини да ми се довериш? Споделянето не е нещо, което се отдава лесно на всекиго, но поне можеш да пробваш. Притеснен съм, колко пъти трябва да го повторя, за да го разбереш?

Мария отказа да отлепи очи от прозореца, за да зърне Девън. Не беше разказала с подробности какво се беше случило онзи ден при Рикардо. Не можеше да му каже как брат й държеше невинната Фесилия в оковите си. Или как в очите й се четеше онази омраза, насочена към нея самата, от която най-много се страхуваше. Всичко беше един хаос, в който Мария се въртеше като в торнадо.

- Всичко ме убива, страх ме е - измърмори под носа си. - Познато ли ти е онова чувство, когато постепенно, но сигурно пропадаш надолу? Усещаш как тялото ти лети с висока скорост, как вятърът те блъска в лицето, докато накрая просто се разпилееш на парчета след удара в твърдата земя... И как си приел съдбата си от самото начало, защото знаеш, че тя е необратима.

- Но за да започнеш да падаш, трябва първо да скочиш - поясни Девън със разтуптяно сърце. - Но това няма как да стане, ако държа ръката ти и не те пускам.

Мексиканката остави клепачите й да се отпуснат. Представи си този един последен полет, които щеше да я отведе към окончателния край. Беше толкова лесно просто да се пусне надолу и да се остави в ръцете на смъртта. Дори нямаше да усети болка. Фелисия беше единствената причина, поради която Мария все още имаше борбен дух, тлеещ в душата си. Но нещо сякаш се беше счупило. Не биваше да се самозаблуждава. На този свят беше напълно сама. Нямаше да направи повторно грешката да вярва, че някой трябваше да й дава сили, за да продължава напред. Беше длъжна да разчита единствено на себе си. А вътрешното й Аз я водеше по опасен път.

- Знаеш ли какво, Девън, може би съм мазохист - изсмя се горчиво Мария, готова да сподели горчивата истина за себе си. - Може би ми харесва да ме боли. Израснала съм със страдание, а то явно е станало част от мен. Има нещо пристрастяващо към това да руша себе си. И без това всеки гледа да ме унищожи, защо аз да не го направя преди тях?

Студените следобедни лъчи преминаха през стъклото, като се настаниха върху кехлибарената кожа на Мария. С леко притворените си очи и невинна поза на тялото отстрани тя наистина изглеждаше като ангел. Паднал ангел с отрязани криле. Девън все още не можеше да осъзнае как някой толкова красив отвън можеше да е толкова разбит отвътре. Но може би външността не винаги казваше истината.

- Да се опитваш да избягаш от себе си няма да ти помогне никога. Повярвай ми, знам го от личен опит - изрече той. - Наркотиците, причиняването на болка, та дори и сексът няма да ти донесат щастието, от което се нуждаеш. Ти си пристрастена към временното спокойствие, което ти дават, нали? Никой не е роден с любов към тези пороци. Хората са обсебени от тях, защото им дават онова чувство, което им липсва в действителност. Мислят си и се заблуждават, че са зависими, но не са. Просто не знаят други начини, чрез които да търсят вътрешния си мир.

Настъпи минута мълчание, в която колелцата в мозъка на Мария преработваха чутото от Девън. Така ли беше в действителност? Та тя дори вече не се познаваше. Не беше сигурна защо правеше едно или друго нещо. Може би наистина търсеше някакъв отдушник на сгъстената мъка, която се лепеше на пластове в дробовете й. Или пък просто беше прекалено увредена, за да вижда света от положителна гледна точка.

- Как трябва да съм способна да изпитам вътрешен мир при положение, че никога не съм познавала такъв? - попита Мария, но сякаш говореше повече на себе си. Тя самата трябваше да си даде отговор на този въпрос, а не да чака някой друг да й го поднесе на тепсия. - Как?

Девън сви рамене.

- Като опиташ. Щом има желание, има и начин. - Шоколадовите му ириси хвърлиха бърз поглед през прозореца и нещо в тях проблесна. Навън вече се здрачаваше. - Хайде, ще те заведа на едно място, да вървим.

Бързата смяна на разговора накара Мария да се стъписа от изненада.

- К-какво? Къде? - Последното, което искаше, беше да излиза навън. Макар и все още да продължаваше да се чувства като натрапница в дома на Девън, той сякаш започваше да й се струва все по-уютен и по-уютен. Беше се превърнал в нещо подобно на защитна крепост. Когато го напуснеше, дори и за малко, се усещаше незащитена. Дори и след толкова време, не можеше да си обясни причината за тази привързаност. Може би тя съществуваше именно заради присъствието на Девън тук. - Не искам.

Ентусиазмът на Девън обаче не можеше да бъде сломен лесно. Беше наясно с факта, че Мария щеше да упорства.

- Хей, спокойно - изрече й, пъхайки ръка през единия ръкав на коженото си яке. - Няма да ходим в Бронкс. Ню Йорк е голям, дори прекалено. Няма да те видят - нито Рикардо, нито никой. Нищо лошо няма да ти се случи, обещавам.

Лесно се изричаха обещания, но трудно се спазваха. Мария беше научила този урок по болезнен начин. Рикардо също й беше дал обещание да я закриля и да се грижи за нея. Все пак той беше нейният голям брат, нагърбен с този дълг, след като и двамата бяха осиротели. Но сега нямаше и помен от това. Празните обещания бяха най-лесни за казване и най-бързо разочароваха хората. Именно заради това Мария трудно се доверяваше на когото и да било. Можеше да очаква всеки един момент някой да й забие нож в гърба.

Но нещо в изражението на Девън я караше да му вярва безпрекословно. Той нямаше да я нарани. Но въпреки това изникваше един друг страх. Страх от това, че тя щеше да нарани него. Както й беше казала и Елиза, Мария беше напълно способна да остави Девън с разбито сърце. И беше напълно наясно със себе си, че това щеше да се случи рано или късно.

Въпреки тежките мисли, които Мария носеше като товар, тя успя да кимне кратичко с глава.

Това беше повече от достатъчен отговор за Девън, който с бумтящо от вълнение сърце, се заразхожда из апартамента в търсене на скъпоценната си чанта, в която винаги носеше фотоапарата си. Нямаше търпение да сподели любимото си местенце с Мария. Тя пък от своя страна се чувстваше леко изнервена. И в добрия, и в лошия смисъл на думата.

Пристъпвайки на улицата, мексиканката беше ударена от странно чувство. Нощта все по-бързо започваше да се спуска над мегополиса, а това й навяваше само и единствено лоши спомени. Спомени от ежедневие, което водеше без прекъсване от години в това време на деня. Вечерта беше моментът за разврат и намиране на клиенти, готови да платят луди пари за тялото й. Нощта криеше тайните на падението. Сега обаче беше различно. Мария трябваше да си напомня това през целия път. Никой нямаше да я докосва, до нея беше единствено Девън. Не отиваше да прекара няколко часа в леглото на непознат, а на специално място, към което очевидно Девън беше силно привързан. Нямаше да бъде отново поругана, а щеше да прекара една незабравима вечер.

В мига, в който Девън сключи пръстите си с нейните, за да не я изгуби из многолюдната тълпа, Мария почувства лек прилив на електричество по кожата си. Беше се оставила на Девън да я води напред, а тя леко подтичваше зад гърба му. Може би през целия си живот се беше нуждаела именно от това - някой да я насочва по правилната пътека. Някой, който да й бъде желязна опора и да осветява земята под краката й.

Напълно объркана от множеството улици и шумове, Мария дори спря да се старае да помни откъде минаваха. Не я интересуваше толкова много. Единствено се нуждаеше от това да не се пуска от топлата ръка на Девън. Младежът я влачеше в различни посоки, докато най-после не я поведе в една от безбройните високи сгради. В бързината Мария дори не успя да разбере за какво всъщност се използваше тя. Може би беше пълна със скъпи апарт

- Обичаш ли да изкачваш стълби? - попита небрежно Девън с детска усмивка на лицето си, на която Мария успя да отвърне единствено с присвиване на очи. Макар и да беше физически издръжлива, мисълта да се катери толкова нависоко не й се нравеше кой знае колко. - Да, и аз така си мислех. Но пък е по-забавно, когато стигнем горе.

- Това не е представата ми за забава - промърмори изпод носа си Мария, а Девън се засмя гърлено, взимайки по две стъпала наведнъж.

Макар и да изричаше това, мексиканката всъщност нямаше голям опит в забавленията. Тя самата често се превръщаше в "забавление" за останалите, но никога не беше изпитвала чувството на веселба и радост. Това бяха поредните думи, които отдавна не фигурираха в речника й. Но за толкова кратко време Девън й напомняше за съществуването на толкова много неща, които тя смяташе за унищожени. Той я учеше. Доверяваше й се. Грижеше се за нея. А от това нямаше нищо по-хубаво.

Мария беше спряла да брои етажите. Всяко следващо стъпало изцеждаше поредната капка от и без това малкото енергия, която притежаваше в тялото си. Задъхваше се на всяка крачка, като ръцете й отчаяно се подпираха по парапета. Девън беше нейната пълна противоположност. Все едно имаше криле на раменете си, които му позволяваха да препуска нагоре. От време на време забавяше темпото, за да доизчака Мария, но никакви признаци на умора не можеха да бъдат разчетени по чертите му. Мексиканката продължаваше да му се изумява. Този човек беше толкова съвършен във всяко едно отношение.

- Изтощена ли си? - провикна се Девън, докато Мария беше на няколко стъпала под него. Единственият отговор, който получи обаче беше тежко дишане и остър поглед, изричащ безгласно "Ама сериозно ли, ти как мислиш?". - Нека ти помогна.

Мария събираше сили да изрече отрицателен отговор, но беше прекалено късно. Бързите стъпки на Девън я доближиха, като изведнъж - без никакво предупреждение - едната му ръка се уви около кръста й, а другата около сгънката на коленете й, повдигайки изненаданата мексиканка.

- Какво правиш?! - изписка, щом осъзна, че всъщност Девън я държеше на ръце като булка. Пръстите му, макар и да докосваха само плата на дрехите й, изгаряха кожата й като огън. - Пусни ме долу веднага! Мога да вървя и сама.

- О, не се и съмнявам, че можеш - отговори й Девън, като гръдният му кош вибрираше от смях. Мария усещаше това. Усещаше дори и силното биене на сърцето му. Беше точно като нейното. - Но пък това не ми пречи да те нося.

Спотанните хрумвания на Девън не бяха много по вкуса на Мария. Но въпреки раздразнението си, не можеше да скрие усмивката, която неочаквано беше изгряла върху плътните й устни. Девън задвижи смело краката си по стълбите.

- Тази вечер ти си моята принцеса.

Тялото на Мария изтръпна. Принцеса? Наистина ли той я беше нарекъл така току-що? Или просто слухът й й изневеряваше? Тази една дума обаче беше изречена напълно сериозно. Никой не я беше наричал по толкова красив начин досега. Казаното от Девън звънтеше в ушите й като камбани. Толкова нежно, но и толкова силно. Някаква мека топлина се разливаше в душата й, докато бузите й обаче пламтяха от свян.

- Не ти ли тежа? - притеснено попита Мария. Не искаше да му създава дискомфорт. Не искаше да го боли нито физически, нито психически.

- Лека си като перце, Мия - отвърна й той, продължавайки победното си изкачване към целта на последния етаж. - Което ми напомня, че очевидно трябва да те карам да ядеш повече.

Мария успя да направи нацупена физиономия, докато ръцете й се увиха около врата на Девън за по-голям баланс.

- Някога изобщо ще спреш ли да се инатиш? - въздъхна уж уморено Девън, виждайки с периферното си зрение неизказаното недоволство на Мария.

- Не - отсече веднага тя.

- Рано или късно, все ще ми позволиш да се грижа за теб без да мрънкаш.

Мария се отказа да отвръща на думите му. Не защото не искаше да се защити, а защото беше напълно пленена от този човек, който я държеше в ръцете си. Сякаш Девън я караше да изпада в транс. Перфектно изваяните черти на лицето му я караха да иска да обходи всяко ъгълче от него. Той беше главозамайващо красив. Мария не можеше да откъсне поглед, макар и да осъзнаваше, че се взираше прекалено дълго. Що за човек беше Девън? Защо толкова много имаше нужда от него? Не само да се докосва до топлината на тялото му, но и до тази на душата му.

И тя осъзна нещо. Макар и да в момента да се изкачваше нагоре, тя всъщност пропадаше. Пропадаше към Девън. Губеше се в шоколадовите му очи; в тази аура, струяща от него като водопад; във всеки един жест. Колкото и да отричаше, не можеше да се пребори със самата себе си.

Девън се беше превърнал в нейния свят.

Отнесена в размисли, Мария дори не беше усетила кога беше подпряла глава върху рамото на Девън, вдишвайки от аромата му. Отстрани приличаше на малко бебе, сгушено в сигурните обятия на майка си. Това, което я накара да се върне към реалността обаче беше бутането на някаква врата, през която двамата с Девън преминаха.

- Добре дошла!

Лекият вятър погали настръхналата кожа на Мария, а тя изпъшка, когато Девън я пусна отново на крака. Бяха навън. Бяха високо. Бяха на покрива. Накъдето и да се обърнеше, Мария можеше да се наслади на великолепната гледка на нощния Ню Йорк. Никога преди не беше имала възможността да наблюдава града от толкова високо.

- Еха - беше единственото, което Мария успя да изрече.