Когато първите слънчеви лъчи започнаха да проникват бавно през прозореца, Мария намери сили да отвори лениво очи. Въпреки това обаче никак не й се искаше да напуска това място. Което и да беше то. Топлата завивка беше прегърнала нежно тялото й, като сякаш я подканваше отново да се върне в света на сънищата. Леглото излъчваше някакъв особен вид топлота, с която Мария никак не беше свикнала, но пък много й харесваше. Имаше чувството, че не беше спала толкова хубаво от детските си години в Мексико.

Хубавото събуждане обаче беше последвано от рязкото връщане към реалността и жестоко главоболие, което проряза главата на Мария толкова силно, че тя едва не изпищя. Беше толкова жестоко, че имаше чувството, че някой се опитваше да смаже черепната й кутия с менгеме. Всеки един мускул от тялото й пулсираше, допринасяйки за още по-неприятното чувство. Сърцето й туптеше неконтролируемо, като изтласкваше кръвта й такава сила, че Мария дори можеше да усети самия процес. Всяка една клетка се бореше за своето оцеляване.

След като най-накрая успя да нормализира състоянието си, беше време да се огледа около себе си. Колкото и да се опитваше да си припомни какво се беше случило предната вечер, мозъкът й отказваше да й даде желаната информация. Последните й ясни спомени включваха как Рикардо я заплашваше малко преди да влезе в поредния среднощен бар. Оттам нататък всичко, което помнеше, бяха просто откъслечни проблясъци - няколко чаши с уиски, как някой я вкарва в колата си, хаос, сълзи, нечий пръсти по кожата й. Подробностите около случилото се обаче й се губеха. Имаше чувството, че всичко беше станало за секунди и беше забравено веднага. Нямаше си и на представа как точно се беше озовала в това легло в тази непозната стая... Но най-вече защо се чувстваше толкова удобно тук.

Изучавайки обстановката, Мария забеляза, че беше легнала върху едната половина на леглото, докато другата беше празна, макар и мястото там да беше още сравнително топло. Върху тялото си имаше непозната сива тениска, която й стоеше като чувал, въпреки че беше мека и комфортна. Стаята изглеждаше съвсем нормално. Имаше си всички основни мебели, но това, което направи впечатление на Мария, бяха многото окачени по стените различни фотографии. В момента не можеше да ги огледа ясно, но повечето от тях не бяха само семейни снимки, както предполагаше, а и различни пейзажи и сцени. Стори й се интересно.

Какъв ли е бил клиентът й? И защо всъщност не я беше изгонил досега? По принцип Мария си тръгваше веднага след като беше приключила, но очевидно този тук я беше оставил да си почине.

Приглушен шум от дрънкане на чинии обаче накара Мария да спре с размишленията си и да се измъкне бавно от уюта на мекото легло. Незнайно защо, но панталоните и чорапогащникът й си бяха на нея. Това беше наистина странно. Съзнанието й наистина беше все още прекалено размътено. Любопитството й надделяваше с всяка следваща секунда, докато бавно се придвижваше към вратата.

Житейският й опит я беше научил, че отношението на клиентите към нея никога не беше добронамерено. Повечето от тях бяха винаги пияни и започваха да я псуват веднага след като бяха приключили с удоволствията. Именно заради това Мария остана стъписана на място, когато забеляза, че от кухнята се носеше примамлив аромат на топла закуска, а покрай тигана с пържени яйца грижливо се въртеше някакъв младеж.

Мигновено в ума й изникна име. Име, на което пияното й съзнание не беше обърнало голямо значение, но пък трезвата част от него го беше запомнило.

Девън.

Той се казваше Девън. Мария едва не се залюля назад от връщащите се с все по-голяма сила спомени. Това беше момчето от бара. Спомняше си загрижените му погледи, спокойното му каране, влизането в апартамента му. Но имаше и още нещо, което не мозъкът, а тялото й помнеше - докосванията и нежността. Снощи беше една различна вечер. Макар и да не можеше да се сети за всяка една подробност, имаше нещо наистина специално, което караше Мария да настръхва по особен начин.

Когато Девън забеляза, че очите на Мария любопитно го следяха, върху лицето му изгря мила усмивка, която накара мексиканката да се изчерви.

- Добро утро, как си? - започна учудващо нежно, като погледът му се залепи върху замръзналата фигура на Мария. В ръцете си държеше цвърчащия тиган, като същевременно пренасяше едно от яйцата в чиния. - Снощи много ме уплаши. Умолявам те да не смесваш повече алкохола с наркотични вещества. Можеше да стигнеш до фатален край.

Мария сякаш беше загубила способността да си да говори.

- Аз, ъм, вече съм добре - поклати глава несигурно, като се заигра с долната част на огромната тениска. - Нищо не си спомням.

- На два пъти след като те сложих да спиш ти беше лошо. Повръщаше и говореше безсмислици. Притесних се много, но в крайна сметка се успокои. Не прави това повече, моля те.

Мария беше преживявала това чувство и преди, когато пак си беше играла със здравето. Никога обаче не беше сигурна дали щеше да се събуди на следващия ден. Организмът й обаче очевидно беше костелив орех.

- Може да не съм родена тук, но доколкото знам, Америка е по принцип свободна страна, нали така? Мога да правя каквото си искам.

Коментарът на Мария изненада и двамата със силата, която притежаваше. Тя обаче не целеше да обижда по какъвто и да е начин Девън. Но годините лошо държание към нея й се бяха отразили. Тя трябваше да бъде подготвена да се защити. Дори и от този, който се опитваше да й помогне.

- Но не и когато това се отнася за собственото ти здраве.

Девън наистина не можеше да избие от главата снощното състояние на Мария. Болеше го да я вижда по този начин. В момента обаче тя се държеше коренно различно. Онова момиче, което се беше разпаднало в ръцете му снощи и отчаяно се нуждаеше от неговата топлина, за да заспи, все повече избледняваше. На негово място идваше другото лице на Мария, което беше по-скоро защитна стена. Това беше маска на непукист, която имаше за цел умело да прикрива лесно ранимата й душа.

Очевидно за Мария този малък спор беше приключен. Нямаше значение дали тя самата беше избрала този път на самоунищожение или той беше избрал нея. Тя се намираше в този кръговрат, от който нямаше измъкване. Животът й никога нямаше да бъде по-различен от това. Тя не познаваше друго ежедневие.

Девън обаче не се отказваше да завърже разговора между тях.

- Снощи ти беше студено, затова се наложи да ти облека една от моите тениски. В началото ти стоеше малко странно, но сега виждам, че ти отива. - От устата му излезе лек смях, хвърляйки бърз поглед към начина, по който собствената му тениска се беше настанила върху дребното тяло на Мария. - И спокойно. Нищо не се е случило между нас.

Мария едва сдържа порива си да ахне. Не можеше да обясни как се чувстваше в момента. Рикардо отново щеше да я нарочи. Щеше да й се разкрещи, а след това да я накаже, че отново не му се подчиняваше и залъгваше клиентите. Но на повърхността на всичко това беше и объркването. За първи път откакто се беше захванала с този бизнес, някой се държеше с нея нормално и очевидно я беше пожалил. Девън не я беше накарал да спят заедно. Той самият обаче очевидно не изглеждаше много разочарован от това. Не му ли пукаше? Все пак в крайна сметка той я притежаваше за няколко часа.

- Защо? Защо не се възползва от мен, когато бях безпомощна? - Въпросите на Мария озадачиха Девън, като за пореден път се зачуди как беше възможно някой да има толкова изкривено съзнание за начина, по който света работеше. Това, което Мария му приказваше не беше нормално. - Трябваше да го направиш.

Девън поклати глава отрицателно, неспособен да си обясни мисленето на Мария.

- Доведох те тук, защото нещо в очите ти ми подсказваше, че си загазила. Никога не съм имал намерение да се възползвам от теб по какъвто и да било начин. Особено в отчайващото положение, в което се намираше снощи. Притесних се, че някой друг може да те нарани, затова си тук сега - обясни й той. - А и също така мисля, че за да се извлече максимално удоволствие от нещо, трябва и двамата души да са съгласни за това. Другият случай се нарича изнасилване. А аз не съм такъв човек.

Това бяха думи, които отекнаха като ехо в мозъка на Мария, но тя сякаш продължаваше да не бъде способна да ги асимилира докрай. Всичко това й беше толкова непознато. Досега не беше чувала някой да й изрича подобни неща и в момента си нямаше и на идея как трябваше да реагира.

- Да не би да очакваш поздравления за това, че си ме "спасил" по някакъв начин? Не биваше да правиш това, беше глупаво.

Дълбоко в себе си Мария всъщност беше благодарна. На повърхността обаче винаги излизаха хапливите коментари, готови да наранят дори и на безобидния човек. Девън не заслужаваше подобно отношение. Но тя вътрешно сякаш желаеше да го отблъсне от себе си. Не беше сигурна защо, но добротата му към нея я плашеше.

Девън се усмихна.

- Е, никога не съм твърдял, че върша умни постъпки. - Мария продължаваше да недоумява защо той все още се държеше така с нея. Следващото в списъка с изненади беше факта, че Девън й подаде една от двете чинии с току-що изпържени яйца на очи. - Заповядай. Готварският ми талант стига дотук , но предположих, че ще си гладна.

Мария премести погледа си от чинията към Девън сякаш изучаваше дали трябваше да му се довери. Коремът й къркореше от глад още снощи, но така и не си беше позволила да залъже глада си.

- Не искам - отсече на секундата.

- Трябва да се храниш - напомни й обаче Девън.

Това беше прекалено много за Мария. Макар и да виждаше желанието на Девън да й помогне в очите му, тя не можеше да приеме подадената му ръка. Той беше направил предостатъчно за нея в рамките на тези няколко часа. Не само че я беше спасил от това да попадне в лапите на поредния извратеняк, но и също така я беше приютил в дома си, въпреки мизерното й състояние. Не знаеше на какво се дължеше тази негова потребност да се грижи за нея.

- Благодаря, но трябва да вървя - измърмори Мария, връщайки му чинията обратно без да го поглежда. Погледът й фиксира изхода на апартамента, който в момента й изглеждаше като спасителната сламка, за която трябваше да се хване като удавник. - Трябваше да си тръгна още снощи, прекарах твърде много време тук. Той...той...ще се чуди къде съм.

Понеже Мария вече се беше насочила към вратата, на Девън му се наложи да изостави пържените яйца, за да я догони.

- Снощи спомена едно име - Рикардо. За него ли говориш сега? - присви вежди към нея неразбиращо, след като я беше накарал да спре. Мария обаче упорито отбягваше настоятелния му поглед. Беше казала твърде много. - Кой е той?

Цялата топлина мигновено се изпари от тялото на Мария. Беше си отворила устата прекалено много. Какво друго беше изрекла? Беше само въпрос на време, за да си припомни напълно всички подробности от вечерта, но фактът, че беше споменала Рикардо пред Девън я ужасяваше.

Девън ясно си спомняше как само при самото споменаване на този човек Мария се беше разплакала. Той я плашеше. Страхуваше се от него, но и същевременно го мразеше. Нямаше си и на идея кой беше този човек, но не можеше да спре да мисли за него и за състоянието, до което беше докарал Мария.

Мария скръсти ръце пред гърдите си, готова да се отбранява.

- Той е най-големият ми кошмар и едно шибано копеле - изсъска тя срещу него с всичката жлъч, която притежаваше и пазеше специално за коментарите си за Рикардо.

- Той ли ти причинява всичко това? Насила ли те кара да проституираш, защо изобщо си се съгласила? - все още не разбираше Девън.

Защото нямах друг избор, й се искаше да изкрещи, но изражението й си оставаше каменно.

- Видях тялото ти - синините, раните, всичко. - Естествено, Девън не беше забелязал само физическите белези от живота, който водеше. Емоционалността й беше разклатена. - Не му позволявай да ти причинява това, не му давай да те използва.

Съвсем без да се замисля, ръцете му намериха нейните, но тя веднага успя да го отблъсне. Искреността в тона, с който говореше обаче се забиваше като острие на стрела право в сърцето й.

- Аз съм уличница - почувства се длъжна да му напомни отново, макар и в ъгълчетата на очите й да започваха да се заформят сълзи. - А работата на уличниците е да бъдат използвани. Виж какво, разговорът приключи. Забрави какво си чул от мен или какво се е случило. Моето име или това на Рикардо не бива да ти говорят нищо. А и не се нуждая от съвети или някакъв вид помощ от твоя страна.

Тя размаха ръце във въздуха, сякаш се опитваше да се отърве от всичко.

- Просто...просто забрави и мен.

Внезапното й втурване към вратата беше толкова неочаквано, че в началото Девън дори не осъзна какво ставаше. След малко обаче разбра, че я губеше. Тя си тръгваше, като изрично го беше помолила да забрави за абсолютно всичко. Но как изобщо беше възможно това? Та тя живееше в една нездравословна среда на насилие и страх. Среда, от която трябваше да бъде спасена преди да е станало прекалено късно.

- Мия, чакай - изведнъж излезе от транса си Девън, припомняйки си, че в момента беше способен да направи едно единствено нещо, за да й помогне. Пръстите му се разровиха из портфейла, който беше захвърлен небрежно на масата, изкарвайки няколко банкноти от по петдесет долара, които подаде на Мария малко преди окончателно да напусне апартамента. - Заплащането ти.

Мария поклати глава отрицателно.

- Няма смисъл, и двамата знаем, че нищо не сме правили.

Девън обаче успя някак си да ги сложи в шепата й и да я стисне така, че да не могат да избягат. Докосването на кожата на двамата беше кратковременно, но съвсем достатъчно, за да може леко електричество да премине по телата им. Ласките от снощи все още бяха живи.

- Но ти се нуждаеш от това - каза й Девън, досещайки се, че тя очевидно трябваше да се прибере с печалба. Защото в крайна сметка всичко се въртеше около парите. Те бяха в основата на всички бизнеси. Дори и на незаконните като проституцията. - Вземи ги.

Мария усещаше хвърчащите хартийки в ръката си, чувствайки се гузна, че прибираше едни съвсем незаслужени пари от едно съвсем невинно момиче като Девън. Колкото и голям егоист да беше, в момента съвестта й се обаждаше. Не само, че беше го забъркала в кашата, която беше животът й, но и на всичкото отгоре и той й даваше парите си, който сигирно беше получил по съвсем честен начин.

- Благодаря - измънка тя под носа си малко преди да се обърне окончателно и да си тръгне.

Не си позволи да погледне за последен път лицето на Девън. Колкото и да искаше, знаеше, че това беше грешно. А и без това се надяваше, че никога повече нямаше да го срещне. Все пак той беше просто клиент, макар и да не бяха правили нищо съществено. Но пък сякаш точно това я караше да изтръпва. Между тях нямаше онази животинска грубост. Тя помнеше единствено нежността му, топлината му, малките жестове. Никога нямаше да ги забрави.

И точно от това се страхуваше най-много.

•••••••••••••••••
Страшно се извинявам, че не качих снощи, но просто нямах възможност. Отсега казвам, че следващата глава още не е написана, така че не мога да кажа кога точно ще я публикувам. Ще се постарая да е до края на седмицата, но просто нещото, наречено училище постепенно почва да ме затрупва с доста материали.😔😔

Гласувайте и коментирайте!❤