Мария беше затворила очи за няколко минути. Или пък бяха минали часове? Правилната й преценка за време беше прекалено изкривена. Единственото, за което беше сигурна е, че някой я беше сложил да седне на нещо меко. Вече не се намираше на улицата, нито пък в клуба. Помещението беше облицовано с тапети в топли цветове, които бяха смътно познати. Висящата от тавана лампа караше Мария да притваря очи на всеки няколко секунди заради яркостта й. Къде и как се беше озовала?

- Моля те, постарай се да дойдеш колкото се може по-скоро - чу приглушен глас на няколко метра от себе си. Някой се разхождаше нервно из всекидневната, докато говореше по телефона. - Не ме интересува, искам да я прегледаш веднага.

В началото Мария си помисли, че халюцинираше. Черни петна и без това отдавна замрежваха погледа й. Нищо чудно вече да беше мъртва и сега просто съзнанието й да си играеше мръсна игра със спомените й. Но точно сега нямаше как да сбърка измислицата с реалността. Тази притеснена нотка беше присъща само и единствено за истинския Девън. Мария беше запомнила, че гласните му струни винаги започваха да треперят, щом душата му не беше спокойна. С когото и да говореше в момента, никак не му се харесваше това, което отсрещния на телефона му казваше. След още няколко думи, които Мария не успя да долови, той приключи разговора, като тихо промърмори нещо под носа си.

Мария притвори очи отново, борейки се със собственото си тяло. Дори и мислите й носеха невъобразима болка. Съзнанието й се луташе между света на сънищата и този на Земята. Сякаш в рамките на секунди душата й хиляди пъти беше посетила и едното място, и другото. Беше като един кошмар, хаос, от който нямаше спасение. А тя се нуждаеше точно от това - някой да я спаси.

Девън захвърли гневно мобилният си телефон на масата, без да се интересува, че силното му издрънчаване можеше да означава покупка на нов такъв. Обливаха го горещи и студени тръпки, докато за пореден път откакто се беше прибрал, се приближи към дивана. Присви коленете си и клекна така, че да може да бъде на нивото на лицето на Мария, която безжизнено лежеше на меката мебел.

- Защо винаги попадаш в такива бели? - прошепна тихичко той, като леко оправи един от черните й кичури, за да може да провери дали още дишаше. Гърдите й все още се движеха. За сметка на това пък пулсът й беше прекалено ускорен. - Ти си май като магнит за проблеми, нали? - Девън се засмя леко. - Изплаши ме, какво ли щеше да стане, ако не аз те бях намерил, хм?

Преди няколко години Девън се беше опъвал за курсовете за първа помощ, на които баща му го беше записал. Не спираше да мрънка колко безсмислени са били. И без това нямаше никакво намерение да следва стереотипите на семейството си и да става лекар. Баща му обаче се опитваше да му втълпи в главата, че веднага щял да си промени мнението и че тези курсове били само една крачка към приближаването му към любовта по семейната професия. В крайна сметка Девън нямаше голям избор освен да посещава няколкото часа в продължение на три седмици. И ето, че сега му влизаха в употреба. Беше научил, че в случаи на предозиране с наркотични вещества, най-доброто нещо, което може да се направи до пристигане на професионален екип, е да се говори на човека. По този начин той остава с връзка към реалността и често така може да се предотврати смърт.

- Знаеш ли, никога не съм харесвал Бронкс, особено презнощта - продължи Девън. Мария откъслечно чуваше думите му. - Дори почти се бях отказал да отивам там сега.

Той поклати глава. Също както всяка вечер, беше решил да отиде някъде и да поснима. Нощните снимки винаги криеха някакъв магнетизъм, привличане към неизвестното. Щеше отново да се качи на някое високо място, да настрои обектива на камерата си и да запечата гледката. Дори когато беше запалил колата, се колебаеше накъде да тръгне. Бронкс или Куинс? В крайна сметка нещо го теглеше към Бронкс. Но изобщо не очакваше, че щеше да се натъкне на Мария в това състояние. Не и след онази вечер, която бяха прекарали заедно. На сутринта тя отново го беше отблъснала, но Девън все още таеше някаква надежда, че щеше да се отвори пред него.

- Каквото и да се е случило, не биваше да правиш тази глупост - не спираше да говори Девън с цел да държи Мария в съзнание. - Можеше да дойдеш при мен. Щях да те заведа на някое място. Имам едно любимо, от което съм направил най-красивите си фотографии. Гледката е страхотна, наистина. Или пък щяхме да стоим вкъщи и да гледаме някоя комедия. Горд притежател съм на всички сезони на "Приятели". - Девън вплете пръсти с тези на Мария, но тя така и не намери сили да му отвърне. - Каквото кажеш. Винаги има по-добро решение от това да отнемеш живота си.

Въпреки тежката въздишка, която се изтръгна болезнено от Девън, и всичките молитви, който отправяше наум, Мария не помръдваше.

- Толкова много ми се иска нещата да бяха различни. Ако можех да намаля поне мъничко болката ти, бих бил много щастлив. - Езикът на Девън се оплете, беше му трудно да сдържа емоциите си. - Между другото, едва сега осъзнавам колко е странно да си говоря сам. Чувствам се като полудял. Моля те, отговори ми нещо. Ако искаш дори ме напсувай, каквото и да е, моля те.

Следващите минути преминаха под знака на тегавата тишина във всекидневната, която в крайна сметка беше нарушена от вяло почукване на вратата. Сърцето на Девън потрепна, щом видя стройната фигура на сестра си, която го гледаше изпитателно.

- Какво ти отне толкова много? - започна той, като дори не я остави да си поеме въздух.

- Може би фактът, че е почти полунощ - отговори му тя раздразнено, оставяйки якето си върху закачалката. - Също така и другият очевиден факт, че кампусът ми е чак на другия край на Ню Йорк.

Елиза излъчваше онази позната студенина, с която Девън беше свикнал още от детските си години. По-голямата му сестра винаги беше перфекционистка, готова на всичко, за да получи своето. Беше одрала кожата на баща им. И като външен вид, и като характер. Елиза притежаваше неговият висок ръст и правилна стойка, в която никой никога нямаше да забележи изгърбване. В очите й се четеше настървеност, желание на победител. Тя беше перфектното дете в семейството; всичко, което Девън не беше.

- Утре имам важен изпит по вътрешни болести, какво по-важно има от това, че да ми прекъсваш ученето? - продължи Елиза, а Девън само подбели очи.

- Дреме ми за вътрешните ти болести, и без това винаги изкарваш отлични оценки - отряза я той. - Хипократовата клетва те задължава да помагаш на болните, независимо от обстоятелствата, така че сега нямаш друг избор.

Елиза присви очи към брат си, като скръсти ръце пред гърдите си.

- Технически, не съм полагала такава клетва, защото първо трябва да си мина изпитите, на които ще се проваля именно заради теб. Не съм ти домашен лекар, който можеш да викаш по всяко време.

Девън обаче почти не отрази думите на сестра си. Отдавна беше спрял да се вслушва в това, което казваше. Тя се беше превърнала в копие на баща им. А Девън се беше отказал да слуша и него преди доста години. Затова единственото, което направи, бе да въздъхне и да посочи с пръст към дивана.

- Помогни й - беше единственото, което успя да изрече.

Елиза от своя страна едва сега забеляза, че във всекидневната имаше и друг човек. Ледените й очи се спряха върху лежащата Мария, за да я огледат от глава до пети. Доколкото помнеше, Девън си нямаше приятелка. А откъде се беше появило това момиче в апартамента му?

- Коя е тази?

- Няма значение коя е - прекъсна я той. - Мисля, че е предозирала с нещо. Ако скоро не си мръднеш пръста, организмът й може да се натрови окончателно.

Елиза можеше да разчете притеснението в очите на малкия си брат от километри. Знаеше прекалено добре, че той беше чувствителен човек. Разстройваше се лесно от различни ситуации. Но начинът, по който говореше за Мария, криеше нещо повече от просто загриженост от човещина. Въпреки това обаче се направи на незабелязала.

- Девън, знам, че не общуваме много в последно време, но аз съм студент по Медицина в последна година от обучението си. Колкото и практики да съм минала, това не ме прави специалист. Не мога да се справя все още - напомни му Елиза, като се стараеше да натъртва на всяка една дума. - По-добре я заведи в болница.

- Опитах, но отказаха да я приемат, защото нямала лична карта или каквито и да било документи за самоличност - почти изплю наведнъж той. В ума му отново изникна хладнокръвното и незаинтересовано лице на пълната докторка от спешното, която съвсем спокойно не беше пожелала да спаси един човешки живот само заради някаква глупава документация. - Жалко, че толкова лесно се дават дипломи на такива безсърдечни същества.

В действителност, името Мария ди Кареля наистина не фигурираше никъде в държавните списъци. Тя беше просто един от многото призраци в Съединените щати. Мигрантите като нея, влезли нелегално в страната, трудно получаваха гражданство. Други биваха заловени бързо и връщани обратно в родната им държава. Мария обаче успяваше умело да се крие от закона. Тайничко си мечтаеше някой ден да събере достатъчно пари, за да си купи американско гражданство. Дотогава обаче тя беше просто дух сред обществото.

Елиза преглътна стоически острите думи на брат си относно лекарската професия, въпреки че трудно се сдържа да не се възпротиви. Девън си оставаше черната овца в семейството; този, който не беше направил дори и опит да се вслуша в думите на другите. Без да мисли повече за това обаче тя просто се наведе над Мария, като зорките й професионални очи се взряха в мексиканката.

- Зениците й за свити, приела е някакъв стимулант, предполагам, че е кокаин. И то вероятно доста голяма доза - констатира тя след като повдигна един от клепачите на Мария. В гласа й нямаше нито капка смущение, че пред нея стоеше живо същество на ръба на това да отлети в един друг свят. Годините обучение я бяха научили на хладнокръвие. - Да не говорим, че вони на алкохол и... - Елиза присви вежди към кожата около лицето на Мария. - Това сперма ли е?

На Елиза не й отне много време да схване две и две. Не само, че брат й беше довел в дома си наркоманка, но по всичко си личеше, че тя беше и от онези леки момичета.

- Девън, да не би тази да е проститутка? - попита отвратено, при което на него му се прииска да я зашлеви. Веднъж беше направил това, като бяха малки деца и си беше заслужил две седмици наказание без игра навън.

- Не, не е - произнесе кратко и ясно в отговор, като едва сдържа изблика си.

Тя е просто поредната невинна жертва на долната ненаситна човешка природа.

- Хубаво си направил, че си я сложил да легне настрани - каза след малко Елиза, взимайки предвид факта, че по този начин Мария нямаше шанс да се задави и задуши. - От теб би бил станал наистина добър лекар.

- Не те повиках тук да ме поучаваш - прекъсна я.

Братско-сестринският спор беше за пореден път на прага на това да се превърне в скандал. Двамата обаче бяха прекъснати. Мария се закашля. Измъчен стон напусна бледите й устни и се изви като ехо из всекидневната, карайки Девън и Елиза да заковат погледите си върху нея. Без да се замисля, Девън избута Елиза встрани, настанявайки се до мъчещата се Мария. Ръцете им мигновено се намериха. Дори и в това състояние, тя сякаш все още усещаше от какво имаше нужда. А тази нужда беше именно да усети топлината на човекът, когото беше отблъснала хиляди пъти, а той хиляди пъти се връщаше при нея въпреки всичко.

- Тялото й се бори с интоксикацията - изрече Елиза, игнорирайки чудатата гледка между Мария и Девън пред себе си. - Стимулантът се е разпространил в кръвта й и е покачил адреналина. Нуждае се от много течности, за да се хидратира, както и за да може кръвта й да се разреди. Температурата й е висока, нуждае се от охлаждане.

Още преди да е чул думите й, Девън скочи и бързо донесе торбичка с лед, която постави върху нагорещеното чело на Мария. Стомахът й се бунтуваше, имаше чувството, че самото й тяло се разпадаше на съставните си части. Не след дълго легенът, който беше поставен до дивана влезе в употреба. Организмът й обаче щеше още дълго да се възстановява.

- Единствено мога да й бия инжекция, която да намали адреналина. Имаш късмет, тя ще се оправи, но ще й трябва време, за да може всички токсини да излязат от тялото й.

Това бяха думите, от които Девън толкова много се нуждаеше. Никога не ме предполагал, че тези няколко прости срички, съчетани заедно и превърнали се в изречение, щяха да бъдат най-красивото нещо, което той беше чувал някога. Мария щеше да се оправи. Все  едно камък беше паднал от плещите му, освобождавайки душата му към небосклона, изпълнен с надежда. Нищо друго нямаше значение. Само и единствено това.

- Знам, че очевидно си притеснен за тази, която и да е тя, но бих те посъветвал да не я оставяш да нощува тук - предупреди Елиза Девън, докато забиваше инжекцията в кожата на Мария. - Кой знае дали на сутринта няма да се окажеш с пребъркан портфейл.

Девън искаше да се възпротиви, но почти не беше чул какво говореше сестра му. Единствените му мисли бяха насочени към Мария. И в този миг, в който я виждаше толкова омаломощена и сломена, за първи път почувства решителност в душата си. Беше готов на всичко повече това да не се повтаря.

Независимо от всичко и всички, Мария щеше да намери пътя към живота обратно. А Девън беше готов дори и на невъзможното за това.

•••••••••••••••
Някак си реших да превърна работата по тази книга в своя "цел" за проекта ми по Свят и личност за края на годината, така че това е допълнителна мотивация да полагам повече труд.😆

Гласувайте и коментирайте!❤