Мария се озърташе неразбиращо. Детските й очи виждаха единствено смута, в който родителите й бяха попаднали. Суетяха се. Бяха нервни. Караха се тихичко помежду си. Шепнеха си разни неща с цел тя и Рикардо да не ги чуят. Влизаха от стая в стая, проверявайки през прозорците на всеки няколко минути. Изглеждаха така сякаш се криеха от някого и се готвеха да бягат.

- Мамо, какво става? - опита се да попита няколко пъти, но всеки път някой й изшъткваше да си мълчи.

Въпреки смущението от поведението на родителите си през светогледа на десетгодишната Мария светът изглеждаше добър. Домът й беше беден, живееше сред висока престъпност, но това в крайна сметка беше нейното родно място. Библията, до която заспиваше всяка вечер, я беше научила на смиреност. Тя имаше всичко, от което се нуждаеше. Не биваше да бъде алчна.

Но никога не беше вярвала, че някой можеше да й отнеме и малкото, което притежаваше.

Изведнъж отвън долетяха куршуми, които се преминаха през прозорците и полетяха из кухнята. Някой разби вратата. Мария дори не успя да изкрещи. Виждаше само как няколко души стреляха по родителите й. Майка й падна безпомощно на пода, като за последно хвърли поглед към двете си дечица, на които толкова много мечтаеше да осигури сигурен и нормален живот. Баща й продължаваше да се бори с нападателите, но знаеше, че отдавна беше загубил битката. Беше ясно, че някога щеше да се стигне дотук.

Суидад Хуарес беше една опасна сбирщина от безсърдечни престъпници.

Писъци. Изстрели. Псувни. Кръв.

Мария запечатваше всеки детайл. Искаше да извърне поглед настрани, да бяга. Но не можеше. Рикардо я завлече към малката спалня, която двамата деляха. Крещеше й да се съвземе. Напомняше й да не спира да се движи, за да се измъкнат. Това беше един от последните мигове, в които той наистина се беше държал братски към нея. Нечии стъпки ги преследваха. През прозореца можеше да се излезе направо на улицата. Рикардо приплъзна тялото си, за да се озове отвън. Мария трепереше. Едва сега осъзна, че по страните й се стичаха горчиви сълзи, а тялото й се превиваше конвулсивно.

Беше толкова близо до изхода, но и толкова далеч. Някой нахлу в стаята зад гърба й. Груби мъжки ръце вдигнаха Мария от земята, а тя изписка.

- Мария! - изкрещя Рикардо, ужасен от това, че сестра му беше в капан.

В миг на безсилие и хаос, някой залови и него. Държаха и двамата здраво, макар и да не бяха виновни за нищо. Зъбиха им се в лицата като зверове.

Това беше моментът, от който светът на Мария започна да се срутва на парчета.

Девън подскочи от уплаха, чувайки отчаяният писък на Мария в съня й. Отново тази сцена. Сънуваше я вече в продължение на години, но действието й така и не отслабваше. Напротив, сякаш с всеки следващ път, Мария усещаше все по-силно и по-силно загубата и болката от онзи миг. Хората казваха, че времето лекувало. Раните от миналото щели да заздравеят сами, само трябвало да се оставим на благосклонността на съдбата. Но Мария отдавна се беше научила да не се доверява на празни приказки. Единствено физическите рани успяваха да зарастнат. Това, което беше в съзнанието, оставаше завинаги като белег. Спомените не се губеха, за тях нямаше измислен лек. Те бяха товарът, който всеки един човек трябваше да носи на гърба си, независимо дали искаше или не. Те ни правеха такива каквито бяхме. А спомените на Мария я правеха една емоционална развалина с лабилна психика.

- Хей, шшт - прошепна Девън, премествайки се от стола, на който досега се беше опънал, на дивана. Пръстите му погалиха нежно златистата буза на Мария, докато тя видимо се опитваше да осъзнае какво се случваше и, най-вече, да се отърси от кошмара. - Сънува нещо лошо ли?

Във всекидневната цареше почти пълен сумрак. Беше едва към пет или шест часа сутринта, слънцето все още не се беше показало на хоризонта. Колкото и необичайно да звучеше за Манхатън, дори и от улиците не се чуваше шум. Някаква призрачна тишина беше надвиснала. Тишина, която носеше със себе си спокойствие. Сякаш дори времето беше спряло да се движи. Целият свят беше застинал на едно място. След няколко часа всичко щеше да се върне към обичайния си забързан начин на живот, но сега всичко и всички все още се намираха в своите малки балончета на хармония.

Мария ококори очи, треперейки. Голият й гръб беше покрит с топло одеяло, но въпреки това все още усещаше зловещите тръпки, които лазеха по кожата й. Рязкото надигане на дивана обаче я накара бързо да се свлече обратно към меката мебел. Светът около нея се завъртя, а остра болка прониза черепа й. Прекалено много я болеше, за да бъде мъртва. Но какво изобщо се беше случило? Последните й спомени се губеха в нищото, като се състояха единствено от откъслечни разговори, болка и желание да се махне от този свят веднъж завинаги.

Но ето, че сега пред очите й стоеше Девън.

- Кошмар? - попита отново. - Спокойно, това е просто сън, нищо не е реално. Ти си добре.

Мария намери сили единствено да поклати леко глава, въпреки че не беше съгласна. Това не беше просто сън, а част от нея. Сякаш, че с нож миналото й беше издълбано върху кожата и ума й. То беше с нея независимо какво се случваше, независимо как се чувстваше. То беше онази сянка, която я преследваше и в най-светлите й дни, и в най-тъмните й нощи.

Девън изглеждаше така сякаш не беше мигнал. Защото наистина не беше. Беше успял да задреме само за няколко минути, но след това се беше събудил от страх да не би да изпусне от поглед и надзор спящата Мария. Чувстваше се длъжен да я проверява на всеки няколко минути дали диша. Изтощението от безсънната нощ, изпълнена с толкова много напрежение и противоречиви емоции, си казваше думата. Кафеникавата му коса стоеше разрошена във всички посоки, а под очите му се бяха образували малки торбички. Умората обаче не беше способна да го сломи.

- Боли ли те нещо? Гладна ли си? Имаш ли нужда от нещо? Трябва организмът ти да се възстанови до няколко дни, но може да ти е лошо определено време.

Загрижеността на Девън никога нямаше да спре да учудва Мария. Тя не беше направила нищо за него, а той не спираше да полага усилия да я вдигне от прахта. С какво беше заслужила това отношение? Нима не беше прегрешила достатъчно в този живот? Напротив, беше. И то прекалено много. Никой не биваше да й обръща внимание. Всички трябваше да се държат с нея като с боклук. Но ето, че представите й за самата нея се сблъскваха с една друга реалност на любов.

- Не знам - измъкна под носа си несигурно, като не смееше да погледне Девън в шоколадовите му очи. Гърлото й беше пресъхнало, въпреки че през последните няколко часа в просъница усещаше как Девън доближаваше шишето с вода до устните й. - Студено ми е.

В действителност телесната температура на Мария беше спаднала драстично. Девън положи дланта си върху челото й притеснено.

- Трепериш, трябва да се сгрееш малко. Един горещ душ може би ще ти се отрази добре, какво ще кажеш?

Мария остана безмълвна. Тялото й беше като парцал. Цялата миришеше на алкохол и пот. Нямаше нищо против да мине през банята, въпреки че щеше да й бъде все едно. Водата нямаше да отмие демоните й.

Без да се замисля, Девън се изправи, като помогна на Мария да стане. Двамата се придвижваха бавно, като той следеше зорко всяка една стъпка на клатушкащото се тяло на Мария. Приличаше на скелет, току-що излязъл от гроба. Мексиканката беше толкова чуплива - и отвътре, и отвън. Дори дотолкова, че Девън се страхуваше да не би да я стисне прекалено силно и тя да се превърне в пепел.

Банята беше с нормални размери. Стените и подът бяха облепени с бели фаянсови плочки, като от време на време на някои места се мяркаха и сини такива. В дъното й се намираше малка вана, която на пръв поглед изглеждаше като едно прекрасно място за релакс след дълъг ден. Девън често обичаше да разпуска в нея.

- Седни - помоли я той, като я постави на ръба на ваната, а тя плахо започна да се оглежда около себе си. Дори и движението на очите й обаче я затрудняваше. Всяка една частица енергия беше изцедена. - Ей сега ще ти помогна.

Девън се засуети из банята, донасяйки до себе си една кърпа, след което клекна пред голите крака на Мария. Дългите му пръсти несръчно, но сигурно се плъзнаха по глезена й, за да достигнат каишката на едната й обувка. От паника снощи дори не се беше сетил да ги свали, за да й е по-удобно. Мария изтръпна, а ръцете й инстинктивно стиснаха ръба на ваната. Дори толкова силно, че дори кокалчетата й побеляха.

- Винаги съм предпочитал маратонките пред токчетата, доста по-лесни са за сваляне - реши да наруши тишината Девън, като съсредоточено се бореше с каишката. - Не че не харесвам токчета, но мисля, че не те правят жените красиви.

И ето пак. Как можеше Девън да е такъв? Мария продължаваше да изумява на душевната му чистота и разсъждения. Той беше нейна пълна противоположност. Нейната душа беше изгнила и почернена; мръсна и поругана. И точно заради тази негова чистосърдечност, на Мария й идваше да му се разкрещи в лицето. Той беше прекалено добър, прекалено мил. Не беше сигурна дали някой ден тази доброта нямаше да му изиграе лоша шега. Въпреки това обаче нямаше как да не му завижда. Той виждаше света от една съвсем друга перспектива. Тайничко й се искаше да бъде като него, да усеща като него. Да се чувства свободна от тревоги и да живее щастливо. Да не бъде в капан на миналото и настоящето си.

Девън успешно се справи с едната обувка, оставяйки я да тупне глухо върху плочките.

- Беше толкова лесно, Девън... да ме оставиш - намери сили да се обади Мария. - Не биваше да ме спасяваш. Не искам да бъда спасявана. Исках просто...

- Не споменавай тази дума - отряза я изведнъж той, като в гласа му се усети огорчение.

- Коя?

- Самоубийство - поясни той, вдигайки погледа си нагоре, за да може очите им да се срещнат. Сочните му устни бяха свити в права линия. - Искаше да се самоубиеш снощи. По един или по друг начин, ти беше готова на това.

Бузите на Мария пламнаха.

- Исках просто да спре - поклати глава тя, опитвайки се да се отърси от тежестта на мислите си. - Болката, унижението, всичко. А и какво лошо има в това да отнемеш живота си, когато осъзнаеш, че няма полза от теб самия на този свят?

И втората обувка се строполи на пода, а Девън концентрира изцяло вниманието си върху мексиканката.

- Лошо има в това, че оставяш болезнени следи в сърцата на другите. Болката никога няма да си отиде. Само ще я прехвърлиш на хората, които ги е грижа за теб. И те ще живеят с нея до края на дните си.

В чие сърце изобщо щеше да остави следа? В каменното такова на Рикардо, който я ненавиждаше? В душите на Бъки и Тринити, които бяха лицемери, искащи да я използват? Та тя дори нямаше да остави следа и у дъщеря си, която дори не я познаваше.

- Е, може да прозвучи егоистично, но не искам да нося болката от смъртта ти на плещите си - довърши Девън, изправяйки се.

В банята надвисна тегаво мълчание от няколко секунди. И двамата преосмисляха казаното един към друг. Думите бяха остри, но и искрени; тежки, но и успокоителни.

- Виж, ще се наложи да, ъм... - нервно направи опит да каже Девън, посочвайки ципа на роклята на Мария, който се намираше на гърба й. - Тоест, знаеш, разбра ме.

Незнайно защо, но пелтеченето на Девън й се стори някак забавно. Ако не й тежеше толкова много вътрешно, може би дори щеше да се разсмее. Смехът обаче така и не излезе наяве. Единственото, което направи, беше да се опита да стане на крака и да се обърне с гръб към Девън.

Макар и да не виждаше Девън, можеше ясно усети затаения му дъх. По лицата и на двамата бяха лумнали червени петна от срам. Ципът на роклята започна бавно да слиза надолу под контрола на ловките пръсти на Девън, а Мария несъзнателно прехапа долната си устна. Тази рокля беше преживяла много, но не и такава нежност. След като ципът достигна до своя край, червеният плат от само себе си се свлече на белите плочки, превръщайки се в малка купчинка.

Девън беше като хипнотизиран. Колкото и да си крещеше наум да спре да гледа тялото й, очите му правеха друго. По златистата й кожа следите от синини бяха видимо намалели. Не бяха чак толкова като първия път, най-вече защото Мария упорито се стараеше да следва заръките на Рикардо. На тяхно място сега се откриваше красивата й плът, която беше толкова перфектно изваяна. Единствено бельото продължаваше да покрива части от тялото й. Макар и да се мразеше за тези мръсни мисли, на Девън му се прииска да посегне към него и да го свали напълно. Искаше да види Мария в цялата й прелест, да прокара устни по меката й кожа, както беше направил за кратко онази първа вечер. Желаеше само и единствено той да притежава това тяло. Дълбоко в себе си знаеше, че Мария не беше просто предмет, а нещо много повече, но в този момент животинските помисли бяха прекалено силни.

- Готово - изрече дрезгаво след малко, борейки се със себе си. Трябваше да я накара да се отдалечи за кратко от него, за да не изгуби контрол. Нямаше да си позволи да се отдаде на инстинктите си. Още не. - Имаш ли нужда от помощ с още нещо?

Мария само поклати глава отрицателно, като дори не посмя да се обърне към Девън. Тялото й се настани във ваната, а Девън дръпна окончателно завесата, оставяйки я да се усамоти. Мария умствено му благодари, че й даваше достатъчно лично пространство, за да може да премахне бельото от тялото си.

Не след дълго водата от душа потече. Мария си позволи да се потопи в горещата вълна, която я заливаше, а Девън напусна банята, макар и оставяйки вратата само леко притворена за всеки случай.

Противоречиви мисли, тежки признания, емоционален хаос. Всичко в едно, което бушуваше в душите и на двамата. Но сред всичко това се зараждаше нещо ново и различно.

••••••••••••••
Гласувайте и коментирайте!❤