Чудото на живота беше съпроводено с толкова много радост, но и с толкова много болка. Мария от часове се гърчеше в агония, сякаш, че всяка частица от тялото й се разкъсваше и караше мексиканката да се разпада на атоми. Имаше усещането, че костите й се чупеха една по една, а тя не можеше да направи нищо друго освен да се старае да потиска болезнените си стонове. Водите й бяха изтекли още рано сутринта, което я беше уплашило до смърт. Контракциите я караха да губи представа за света около себе си, докато паниката пулсираше с всичка сила във вените й. Бебето идваше, а тя въобще не беше готова.

Въпреки че едва можеше да се държи на краката си, Мария с огромни усилия беше успяла да постели кърпа под себе си преди окончателно да се излегне на пода, потъвайки в ада. Никога не беше виждала как човек ражда. Никога не беше получила знанията какво да прави в такъв момент. Можеше ли изобщо сама да изроди детето си? Всичко това беше толкова непознато за крехката й възраст. Но с всяка следващата секунда, която часовникът неумолимо отмерваше, Мария се доближаваше до момента, в който малкото човече щеше да се появи на бял свят.

По бледото й чело бяха избили студени капчици пот, които плавно се стичаха надолу и се губеха. Устните й бяха добили цвят на мъртвец, от които от време на време се процеждаше някой стон. Отстрани Мария наистина изглеждаше като труп. А може би дори беше такъв. Родилките винаги бяха с единия крак в гроба, докато даваха живот на децата си.

- Хайде, можеш да го направиш - изведнъж нахлу Рикардо, на когото Мария се беше обадила преди около час, когато беше осъзнала, че нямаше начин да се справи сама. Доверяваше се единствено на него. По време на цялата бременност той се беше държал някак си наистина грижовно към нея. Твърде късно обаче Мария щеше да осъзнае, че това беше просто един театър. - Само дишай и издишай. Може би ще трябва да почнеш да напъваш постепенно.

Рикардо лично й беше предоставил тази малка квартира, в която Мария в момента щеше да роди на пода. Беше й обещал, че това ще бъде нейният нов дом, който ще споделя с бъдещото си дете и ще може да живее нормално.

Мексиканецът се настани точно пред сестра си и окуражително й стисна ръката, сякаш, че се опитваше да намали болката й. Но това наистина беше преструвка. Мария просто беше изпаднала в трудна ситуация, а той се беше възползвал от нея най-нагло. В очите му играеше малко дяволито пламъче, което разпалваше цялото му същество.

- Не мога, не мога - едва изпъшка Мария. Очите й бяха почти притворени, нямаше сили да държи клепачите си вдигнати. Не вярваше, че беше способна да издържи на раждането, животът я напускаше бавно. Беше прекалено слаба, прекалено уморена. - Боли!

Мария дори не можеше да произнесе повече от една или две думи от изтощение. Изпъна врат назад, за пореден път нададе агонизиращ писък и направи опит да напъне. Зъбите й хапеха долната й устна до разкървавяване.

- Само още няколко тласъка - предупреди я Рикардо. - Главичката вече се показва. Давай, сестричке, ще успееш.

Мария обаче почти не чуваше какво се опитваше да й каже брат й. Кръвта бумтеше яростно ушите й и я правеше глуха за света около себе си. Единствено можеше да чуе как тялото й се дереше от неописуема болка, която само майките можеха да изпитат. Въпреки целия кошмар, мексиканката искаше да се ослушва само за едно - за плача на детето си.

- Напъни, само още веднъж - изрече Рикардо отново след малко, докато Мария правеше опити да роди. Силите й бяха до предела, беше й трудно да прави разлика между реалността и съня, но последният тласък я накара да се сблъска с нещо съвсем ново и непознато - с красотата, идваща след болката.

Рев. Мария долови рев. И той идваше от гърлото на собственото й дете!

Рикардо пое в ръцете си кървавото телце на бебето, което се бореше за първите си глътки въздух на бял свят, и внимателно го уви в кърпа. Макар и не много сигурно, се беше справил с отрязването на пъпната връв, а след което подаде мъничето в ръцете на почти припадналата Мария.

Мексиканката беше толкова изцедена физически, но целият й свят коренно се промени, щом видя кого държеше в ръцете си. Сякаш магически, адската болка от раждането намаля. Съзнанието й се избистри. Всичко придоби един нов смисъл. Смисъл, който в момента се гушкаше в гърдите й. Мария пророни няколко сълзи, без дори да се усети. Новороденото мърдаше малките си крайници, по които все още имаше кръв. По главичката му се беше появила тъмна коса, а свитото му от плач личице все още се приспособяваше към външната среда.

- Момиче е - изрече повече дори на себе си Мария, а гласът й се пречупи. Това наистина се случваше.

През тези девет месеца, Мария така и не се беше решила как щеше кръсти детето си. Дори отказваше да мисли за това. През ума й от време на време минаваха различни възможности, но сякаш нито една никога не можеше да я грабне. Но сега, в този съкровен миг между майка и дъщеря, тя предчувстваше какво име трябваше да даде на детето си. Име, което щеше да е символ на щастието, което Мария изпитваше - Фелисия.

Всички тревоги постепенно изчезваха от мексиканката, докато малката започваше бавно да се успокоява под ритъма на развълнуваното сърце на майка си. Вече срамната й професия не беше от значение. Нито пък крехката й възраст. Нито листата на бащата. Нито болката. Всичко изживяно си заслужаваше напълно. Мария беше решена да даде на Фелисия шанс да изживее едно красиво детство.

Това беше първият съкровен момент между майката и дъщерята - момент на връзка и опознаване. Двете ставаха едно цяло и никой никога нямаше да намери сили да ги раздели една от друга. Още от началото, Мария вече беше придобила онази майчински енергия, с която щеше да брани до последно детето си. Винаги щеше да бъде до Фелисия.

Рикардо обаче нямаше да позволи тази идилия на опознаване да продължи дълго. Загорелите му ръце се пресегнаха и грубо отнеха Фелисия от прегръдката на майка й. Мария проследи движенията му с объркан поглед, но беше твърде изморена, за да се противопостави.

- Какво правиш? - попита слабо тя и съвсем леко се надигна от земята. Въпреки това обаче не можеше да се мръдне повече.

Смътно се надяваше, че Рикардо просто взимаше Фелисия, за да я измие от кръвта и да я преоблече. Майчинските й инстинкти обаче започваха да й навяват други мисли, докато наблюдаваше как брат й повиваше малката. Фелисия се разплака, но той невъзмутимо продължи с действията си. На лицето си беше надянал отново маската на коварния сводник, която Мария познаваше прекалено добре.

Прозрението я удари в лицето като мокър парцал.

- Каквото съм решил да правя и съм сметнал, че е най-удачно - отговори й съвсем ледено Рикардо, докато продължаваше да приготвя късащата се от плач Фелисия за тръгване. - Девет месеца не ми носи никаква печалба. Време е да ми се реваншираш. Дъщеря ти ще живее при мен, не мисля, че ще е добре ти да поемаш грижите.

В началото Мария си беше помислила, че Рикардо не беше способен на това, което възнамеряваше да върши... Но той беше.

- Рикардо, не - поклати глава тя. - Върни ми детето, моля те, дай ми я...

Той обаче беше едно безчувствено чудовище. Не го интересуваше това, че сестра му страдаше. Не го интересуваше и фактът, че отделяше най-спокойно дете от майка му, и то още в първите му минути. Единственото, което го водеше напред, беше лакомията за изгоди. За него Фелисия беше просто една гаранция, която щеше да задържи Мария близо до него и бизнеса му.

- Намери си клиенти и ми носи пари - сви рамене и потупа го гърба ревящото бебе. - Това е. А дотогава дъщеря ти ще те чака при мен. Знаеш как стават нещата. Просто следваш законите ми и няма да си имаме проблеми.

Нещо в Мария се беше разпалило. Не знаеше как да го нарече. Гняв? Омраза? Ненавист? Каквото и да беше, караше младата й майчинска кръв да кипи. Знаеше си, че всичко беше твърде хубаво, за да е истина. Винаги предстоеше нещо лошо, а ето, че то вече беше факт.

- Моля те, дай ми само още няколко минутки - примоли се тя, а лицето й придоби гримаса. - Само за мъничко, нека да я подържа, Рикардо, умолявам те!

Беше готова на всичко, за да опази дъщеря си. Та тя току-що я беше родила! А сега Рикардо насилствено й я отнемаше. Отдавна трябваше да си тръгне и да се отърве от брат си. Не биваше да му се доверява, това беше една огромна грешка, за която сега плащаше цената.

Рикардо сякаш изобщо не я чуваше. Върху правите му устни обаче беше изгряла самодоволна усмивка. Беше спечелил. Сестра му вече беше прекалено уязвима. Щеше да знае къде да я натисне, за да я накара да изпълнява задълженията си.

- До скоро, сестричке - обаче беше единственото, което й каза преди окончателно да напусне квартирата с Фелисия.

Зад гърба си беше оставил само едно - една разбита душа, в която вече не съществуваше нищо друго освен желание да спаси детето си.

Часовете в публичния дом се примесваха с тези в стриптийз клуба. Кокаинът постепенно се превръщаше в хероин. Представата за света се изкривяваше и Мария сякаш се беше изгубила в черна дупка. Всичко се преплиташе, вече дори не беше сигурна дали имаше разлика между реалността и съня. Състоянието й се влошаваше с всеки следващ ден. Побоят ставаше по-силен, клиентите ставаха повече, наркотиците циркулираха във вените й, унижението растеше. Мексиканката беше жив пример за деградацията в човешката душа. Как някой можеше да пада все по-надълбоко, а на повърхността да изплуват само остатъците от него.

Неоновите светлини и бумтящатата музика се врязваха като ножове в мозъка на Мария. Едва имаше сили да държи клепачите си. Но дори и дозата наркотик, която приемаше все повече и повече, не беше способна да притъпи онази част от съзнанието й, която я караше да изпитва срам и гняв. Две чувства, които обаче влизаха във война с още едно - примирението. Голото й тяло, което беше покрито само с предизвикателно бельо се поклащаше прелъстително около пилона, като това й донасяше десетки подсвирквания и мръсни коментари от страна на купонясващите. Както всяка вечер, така сигурно и тази щеше да преспи с няколко от тях. Какво толкова? Имаше ли вече смисъл да отказва? Благото на дъщеря й беше по-важно от това дали на сутринта щеше да изпитва погнуса.

Там някъде на съседния пилон беше и Тринити. Тя беше главният източник на информация, който беше докарала Мария до това двойно по-отвратително положение. Не си говореха често, но мексиканката обаче не можеше да каже със сигурност, че й беше ядосана. По-скоро вече изпитваше безразличие. От самото начало знаеше, че Тринити беше клюкарка, която не познаваше нищо друго освен нощния живот в клуба. Бъки не падаше по-далеч от нея. В неговия светоглед парите и удоволствията също бяха на първо място.

Приятелите не съществуваха. Нито пък семейството. Всеки гледаше нещата от своята гледна точка, която смяташе за най-изгодна за самия него. Духовните и кръвните връзки се разрушаваха бързо и пагубно. Отношенията и човещината оставаха на заден план, като на тяхно място изникваха интересите.

С кървящо, но празно сърце Мария прекара поредната безсънна нощ в стриптийз клуба под зоркия поглед на Бъки и Рикардо, които буквално си я поделяха. Всичко се повтаряше като на филмова лента, все едно беше дежа вю. Дежа вю, което се състоеше само и единствено от безспирни кошмари, които я теглеха към дъното.

В ранни зори, когато всичко за кратко утихваше, Мария желаеше повече от всичко да забрави. Ръцете й, които бяха станали тънки като клонки, трепереха неистово в търсене на единственото бягство, което можеше наистина да внесе временно успокоение в душата й. Девън беше опитал да й покаже, че това не беше начинът, но той не беше тук сега. Беше се опитал да я направи войн, но в момента Мария беше прекалено емоционална, за да се справя сама с нападките на съдбата.

Тънката игла се заби рязко във вената й, а Мария вкара и последната капка от хероина в кръвта си. Не се интересуваше от възможността спринцовката да е мръсна.

Вече нищо нямаше значение.