18.1 | 黃色 Жълто

Йао приближи, мина между Си Янг и Куа Фу без да ги удостои с поглед, и галейки брадичката на Мао продължи напред.

—Цени си живота, генерале.

Фу премига, загледан в отдалечаващата се черна фигура и побутна Си Янг.

—Той винаги ли е толкова кисел?

ШиШи отговори вместо нея:

—Идея си нямаш! Мен ако питаш обаче, теб особено не те харесва.

Фу се ухили към ШиШи и плесна с ръце.

—Нима си имаме касаобаке? — той бръкна в джоба си и извади два захарни бонбона. — С теб ще мога ли да се сдружа, приятелче?

ШиШи оплези език като гладно куче. Очите му сияеха от щастие при вида на бонбона, а малкият му нос подскачаше от мириса на сладко.

—Да, да! Сладкооо!

Фу хвърли бонбона и ШиШи се изтръгна от ръката на Си Янг, улавяйки го с уста във въздуха. Тя скочи за да го улови преди да е паднал в снега и се засмя на детинското му поведение.

Пътуването от Гон Ай към Таоли се оказа приятно в компанията на генерала. Котаракът, заедно със Син Йао, вървяха смълчано начело на групата, докато малко по-назад Си Янг слушаше разказите на Куа Фу и се забавляваше на глупавите му физиономии. Една от историите му истински впечатли Си Янг и тя едва успя да стърпи любопитството си до запалването на огъня, преди да попита Куа Фу дали беше истина.

—Дали съм преследвал Слънцето? Е, в своя защита мога да кажа, че това беше много отдавна. — той сръчка огъня и приседна до нея. — Не очаквах да обърнеш внимание на точно тази приказка.

Си Янг разбърка чая който приготвяше и се усмихна леко.

—Приказка? По-скоро звучи като цяло приключение. И какво щеше да правиш с него, ако го беше свалил?

Генералът повдигна рамене и се излегна на лакът, разсеяно загледан в пукащите дърва.

—Честно казано това е доста добър въпрос. Предполагам, че това съм си аз. Винаги съм искал да се докажа пред хората си, да всея страхопочитание у тях.

—Перчел си се. — каза сухо Йао от мястото си.

Куа Фу се засмя.

—За съжаление сърдиткото е прав.

Си Янг спря да бърка чая и застана неподвижно, осъзнала, че историята за генерал Куа Фу и опитът му да свали Слънцето й беше известна много преди той да й я разкаже. ШиШи забелязала мрачното й изражение и близна ръката й за утеха.

Генералът се изправи.

—Нещо лошо ли казах?

—Не. — успокои го Си Янг. — Просто майка ми ми е разказвала тази история когато бях много малка и да видя човекът, за когото се разказва, е наистина трудно за вярване.

Куа Фу повдигна вежди.

—Добре, знам, че беше глупава постъпка, но...

—Генерал Куа, не постъпката ви, а годините, които са изминали от тогава ме шокират.

Фу почервеня като домат и зарови лице в мръсния си шал.

—Аххх, защо трябва да си толкова прозорлива!

Мао скочи от рамото на Син Йао и мъркайки се настани в скута му.

ШиШи зададе въпросът който всички си мислеха, но не смееха да изрекат на глас:

—Това означава ли, че ти си на възрастта на първите богове?

Всички притихнаха, с изключаение на Йао — той се протегна като същински котарак, кръстоса крака в глезените и им хвърли студен поглед.

—Питам се, как един генерал е доживял до такава възраст?

Въпросът му звучеше като житейска дилема, над ковто хората мислеха за кратко без никога да търсят задълбочен отговор, но Си Янг знаеше, че Йао е сериозен. Тя също искашв да научи как Фу беше оцелял през всички тези години, затова не опита да омекоти въпроса на мъжът с котешките зеници.

—Истината е, че аз наистина съм самурай. — призна тъжно Фу и се сви до огъня, чешкайки козината на Мао. — Повреме на битката за поставяне на първата династия, аз и хората ми не пожелахме да заемем страна. Бяхме номади, които се биеха за удоволствие и крадяха от беззащитните за да оцеляват. Заловиха ни цяла армия от войници, заключиха ни в подземията на двореца и ни оставиха да гладуваме, докато не дойдоха с предложението да служим на императора. Трябваше да подпишем кървав пакт, който ни свързваше чрез магия към владетеля — всяка негова воля беше и неша воля, а неговата смърт щеше да бъде и наша смърт.

—И ти, като жалкият егоист какъвто си, прие. — изкоментира чадърът.

—Бях твърде млад за да умра. Можех да имам всичко, на цената на една служба. Тогава го смятах за най-големият късмет в живота си, но с времето кръвта по Зан Джън* стана твърде наситена. Чувствах как губя душата си, поглеждайки назад към всички тела на мъртъвци. Кръвта им къпеше бойното поле като червена река и аз стоях в центъра й.

Йао скръсти ръце и се заигра с обицата на ухото си, съзерцавайки звездите. До него Си Янг гледаше белязаните си длани, но всъщност внимателно слушаше разказа на Фу — никой не искаше да гледа към окаяник когато разказва за миналото си, а Фу беше окаян също колкото Си Янг.

—Няколко от самураите тайно се промъкнахме извън двореца и нахлухме в Подземния свят за да потърсим... знаеш кого.

Си Янг рязко извърна глава към генерала. Тя сниши гласа си и се огледа внимателно преди да заговори:

—Виждал си падналият бог? Как изглежда?

Фу я избута обратно на мястото й и изтупа несъществуващ прах от рамото си, придавайки си важен вид.

—Хе, хе, какво да ти кажа, срещнахме се веднъж. — той си засвири весела мелодия, сръбна от чая и премляска със задоволство. — Висок мъж. Плашещ. Ама приятен.

Йао пусна обицата си и го изгледа продължително, изправи се в седнало положението и посочи към гърдите на Фу.

—Виждал си Йеомна?

—С тези две очи! — ухили се Фу намигайки към другият мъж.

Йао на свой ред също се ухили.

—Казват, че е висок. Вярно ли е?

—Много висок! — Фу се изправи с уста пълна с пилешко бутче и вдигна ръка високо над главата си. — Ей толкова, че и отгоре.

Йао кимна развеселено и се почеса по брадичката.

—Ами дрехите?

Фу се замисли за момент.

—Жълто.

Син Йао се облещи невярващо.

—Жълто?

—О, да, много императорско. Има слуги и столче, на което да си вдига краката. Трябва да си ги виждал, от онези малки костенурки, които лазят странично.

Йао повдигна вежди и премига втрещено, сетне изцъка с език и се излегна обратно, затваряйки очи. Беше приключил с глупостите на Фу и вече съжаляваше, че изобщо се е включил в разговора.

Минута по-късно смехът на ШиШи разцепи мрака.

—Тъпако, няма такива костенурки! Това са раци!

—Врели-некипели! Костенурки бяха ти казвам! Знаеш ли какви грозни костенурки бяха само? Сакаш са ти братя! Я не ме хапи, ей! СИ ЯНГ, ЧАДЪРЪТ ТИ МЕ ХАПЕ! АУ, АУЧ!

Зан Джън* — от китайски / 戰爭 / означава войн