Ужасът има различни форми. Хората тврдят, че когато се страхуват не им достига въздух. Пръстите им изтръпват. Устата пресъхва.
Ще бъда лошата кръстница която разваля тази представа и ще ви кажа, че не винаги се случва така. В мозъка има хормон, който се отделя при заплаха от външната среда и действа под мотото "Бий се или бягай". Той отговаря за реакцията на защита спрямо дразнителя и може да направи човек толкова готов да се бори за живота си, че се твърди, че в това състояние сме способни да вдигнем предмет, десет пъти по-тежък от нас самите.

Тялото ми предпочете втората възможност и сърцето ми изпрати освободеният адреналин по кръвоносните съдове, възпламенявайки кожата ми.

Знаех, че Анис е опасна. Дори повече от това — положително можех да кажа, че тя беше най-опасното създание сред всички, за които бях чела. Тя не се нуждаеше от Древния език, нито от разменна монета за създаването на материя от нищото. Нейната могъща сила беше описана като въздуха който дишаме, като земята, по която стъпваме.  Неопитомена. Бурна. Непосилна за никой смъртен или вампир.

А сега тази дишаща машина за убиване работи за Рафаел.

— Името ти не ми говори нищо. — излъгах без колебание. — Кажи ми, какво искаш?

Червените устни на вещицата се извиха в хищна усмивка. Дългите й нокти се свиха около малкото джобно огледало в израз на гнева, който бях извикала у нея. Тя кротко сви пръсти около него и то се разтвори във простраството, сякаш никога не е съществувало.

Черната магия беше най-могъщата магия. За нея нямаше цена, която да покрие щетите в душата на този, който я използва. Тя беше недостижима за вапири, хора, за гаргойли и дори за ужасяващите aswang, завличащи деца под земята за да се нахранят с тях.

— Не очаквах да се срещнем при подобни обстоятелства. — Анис плъзна връхчетата на пръстите си по един от черните си кичури и косата й се вдигна като жива в изящен кок. — Мога да прочета мислите ти. Безсмислено е да се опитваш да ме излъжеш.

Позволих на лицето ми да се плъзне остра, насмешлива усмивка.

Трябваше да остана жива докато Мет дойде.

— Мислите ми са последното, от което трябва да се притесняваш.

Позволих на мълнията да проблесне като слаба искра върху ръката ми. Анис веднага разбра очевидното предупреждение.

— Колко жалко, че не владееш мутацията си достатъчно да я носочиш срещу мен. — тя изчезна и се появи на сантиметри от тялото ми. Нокътя й пропълзя като змийски език върху бузата ми, съвсем близо до окото. — Но аз мога да ти помогна в това. Мога да ти помогна с всичко, което си пожелаеш.

Не позволих на шока ми да се изпише върху лицето. Наклоних глава настрани и очите ни се срещнаха. Беше толкова близо, че виждах мъничкия келтски символ, обрисуван на кожата й под лявото ухо.

Макар да беше опитала да прикрие със силен парфюм от водни лилии аромата, който съпровождаше черната магия у всеки дръзнал да я използва, острата задушлива смрад на сяра прогори ноздрите ми.

Прогнила отвътре и отвън.

Анис изсъска и очите й се осветиха в неново виолетово. Зъбите й заприличаха на тези на акула. Дългият й змиевиден, лигав език се плъзна по бузата ми и облиза кръвта от одраскването, причинено от острия нокът.

— Какво казах за мислите? — дъхът й вонеше на кръв и нещо, което определих като прогнило месо.

Не можех да оставя съзнанието си да се заформи още мисли и Анис да ги прочете, затова се взрях в лицето й, вниквайки във всеки детайл. Под на пръв поглед гладката й кожа нещо не беше както трябва. Можех да го забележа в тсъстващите вени и плашещият цвят на злостните й очи. Дори правият й, чип нос, изглеждаше като че не на място.

— На колко години си? Хиляда? Пет хиляди? На възрастта на първия динозавър? — подкачих я.

Анис щракна с челюсти опасно близо до лицето ми, карайки ме да затворя очи за секунда. Рефлексите бяха нещо, което човек не може избирателно да контролира.

Анис се засмя, отдала го на превъзходството си.

— Не само, че знаеш коя съм, но и си готова да побегнеш с писъци от тук. — вещицата изцъка с език. — Разочарована съм. Въпреки това предложението ми още важи.

— Какво предложение?

Дългият й слузест език се плъзна със звучно лигавене по ухото ми. Връхчето му се опита да се провре в главата ми и вероятно щеше да успее, ако не бях вдигнала ръка и не бях обвила пръсти покритото му с папили тяло. Носовете ни се спречкаха, когато издърпах вещицата към себе си.

— Не ме е страх от теб.

Шокиращото е, че това беше самата истина. Увереността ми ми помогна да запазя самообладание и дори да оголя собствените си остри кучешки зъби.

Анис се засмя. Изпари се, само за да усетя секунда по-късно дъхът й срещу ухото, което езика й беше олигавил.

— Сега разбирам защо младият Цепеш те харесва толкова. Не си красива, нито се отличаваш с брилянтен ум. Въпреки това си успяла да впечатлиш ловеца. Той никога не е понасял присъствието на жена около себе си. Не и след смъртта на Елайза. — Анис потъна в спомена. — Беше красива. Изискана млада дама, която всички палави ръце искаха да опипат. Нямаше човек или вампир, видял лицето й веднъж и да не копнееше да я има. — устните на вещицата почти докоснаха кожата, под която се намираше началото от линията на челюстта. —  Ти нямаш нищо общо с нея. В началото реших, че е открил някаква прилика помежду ви, но вие по нищо не си приличате. Косата ти е руса като пшеница, устните ти са бледи и си толкова кльощава, че дрехите ти стоят като на закачалка. Арон никога не би си паднал по жена като теб. Особено Новородена. Ти си малко предизвикателство, с което да се позабавлява и после да захвърли.

— Дойде да ме обиждаш ли? — изсъсках. — Ако това са намернията ти се разкарай, преди мълнията ми да те е покосила!

Нямах представа от къде дойде тази свирепост от моя страна, но наистина ми харесваше. Увереността, която не бях чувствала докато двамата с Мет изкачвахме огромното стълбище, сега беше поела контрол над крайниците ми. Стоях в лек разкрач, стиснала ръце в юмруци. Бях готова да посегна на вещицата. Осъзнаването на този факт почти ме накара да се усмихна.

— Ако не исках да сторя същото с теб, бих казала, че те харесвам, малко куче.

Токовете й затракаха по пода докато ме заобикаляше. Очите й се плъзнаха от пръстите на краката до стиснатите ми в юмруци длани, сетне Анис нацупи устни. В други обстоятелства бих решила, че е разтревожена, но сега по-скоро беше раздразнена от глупавото ми държание.

— Слушай, глупачке такава. Предлагам ти нещо, което никой от тези красавци, с които си се забъркала, няма да ти предложи. — Анис направи пауза. Личеше, че се бореше със себе си да произнесе останалото.— Ще стана твой донор на кръв. Веднъж месечно ще идвам до родния ти град, където и да е той, и ще ти давам да пиеш от кръвта ми. Ще можеш да живееш със семейството си и да вършиш всички онези неща, които си вършела като човек, без да ти се налага да дупчиш врата на някой невинен човек. 

Звучеше твърде хубаво за да е истина.

— Къде е уловката?

Дъхът ми беше спрял. Цялото ми тяло беше спряло. Имах чувството, че ако някой ме бутнеше, щях да се превърна в шепа прах, която вятъра щеше да отнесе. Анис говореше за всичко, за което бях копняла, но не бях имала смелостта да изрека на глас дори пред себе си.

Моята възможност да бъда нормална.

— Няма уловка. В замяна искам единствено да оставиш ловеца. Имам големи планове за него. — Анис облиза устни.

По всичко личеше, че плановете й с Арон включваха неща, които дори не исках да си представям. Отпуснах ръце. Увереността ми беше разколебана. Всичко звучеше толкова лесно. Така достижимо.

Защо не приемах?

Ако Анис ме убиеше, вече нямаше да има такова значение. Но ако можеше да изпълни обещанието си? Наистина, съществуваше възможността да се отметне след време, но щях да пресметна рисковете и да открия друг донор. Все някъде в Ню Йорк имаше вампир, който щеше да ми позволи да пия от кръвта му, нали?

Защо предложението й не ме караше да се чувствам свободна?

Голямата двойна врата се отвори и дългите крака на Мет скъсиха разтоянието помежду ни. Благодарих на боговете за появата му, защото с всяка секунда се чувствах по-объркана от всякога.

— Прекъсвам ли нещо? — русият вампир постави длан на рамото ми.

Очите му търсеха накакъв намек за темата на разговора ни, но там нямаше нищо. Знаех го, защото се чувствах психически изцедена.

— Добре ли си?

Той се опита да ме накара да го погледна, но аз упорито отмествах очи.

— Чудесно съм. — прошепнах.

— Какво?

Явно не ме беше чул.

— Чудесно съм. — повторих по-високо. — Невредима съм, виждаш ли?

Анис се намеси.

— Катлин, скъпа, още не си ми дала отговор.

Мет се взря питащо в лицето ми. Сините му очи сякаш казваха "За какво говори тя?".

Обърнах глава към Анис.

— Можеш да завреш предложението си отзад.

Мет шумно си пое въздух, докато червените устни на Анис се извиха в усмивка и ръката й погали голата кожа на гърба ми.

— В такъв случай си пази гърба, Катлин. Никой, който е приятел с ловеца, не живее дълго. — след което изненадващо се поклони на Мет и избута тежките врати на трапезарията, изгубвайки се от погледа ми.

— Какво беше това?

Този път той беше този, кокто отказа да ме погледне.

— Нищо.

— Тя ти се поклони!

— Не е вярно.

— Видях го със собствените си очи! — сопнах се. — Сляпа ли ме наричаш?

— Анис направи ли ти нещо докато ме нямаше?

— Добре съм. Отговори на въпроса!

— Не изглеждаш добре. Пребледняла си. — Мет опипа челото ми. — Студена си. Искаш ли да пиеш от мен?

Разко отстъпих назад с отбранително вдигнати ръце.

— По дяволите, не!

Веждите му хвъркнаха към челото.

— Хей, просто предложих! По-кротко. — каза в своя защита. — Ще имам предвид следващият път да не ти предлагам повече помощта си.

— Не бих пила от теб за нищо на света.

Мет замълча. Очите му зашариха по лицето ми, търсейки издайнически сенки на лъжа. Когато не откри такива, прибра ръцете си в джобовете, както правеше Арон. Беше станал дистанциран. Безстрастен.

— Не искам да се замислям от кого би искала да пиеш в такъв случай.

— Това няма нищо общо с Арон. — озъбих се насреща му.

— Ти споменаваш Арон, не аз. — упрекна ме с хладен тон. — Хайде, да влизаме преди да сме събудили още излишно любопитство у гостите.

Исках да се свия на кълбо в леглото си в Ню Йорк, където на сутринта щях да се събудя от този кошмар и всичко щеше да остане в миналото.

Мет ми предложи ръката си и аз обвих китка около лакътя, сетне се отправихме обратно към местата ни. Хубаво беше, че се намираха в края на голямото помещение, точно откъм страната на изхода. Наместих се възможно най-удобно върху неудобния стол и свих ръце в скута си, страхувайки се да погледна някого в очите по невнимание и недай си Боже да се наложи да разговарям с него — а с моят късмет дори да трябва да откажа предложение за нещо повече от разговор.

Настана кратко мълчание през което Мет се наслаждаваше на храната, притваряйки очи при всяка хапка, докато аз избутвах шоколадовите стърготини от тортата, която ми беше поръчал.

— Може ли вампир да живее сред хората? — попитах изведнъж.

Мет отхапа нов залък и сдъвка бавно, преди да попие устните си със салфетка за да ми отговори.

Не бях сигурна дали бях готова да чуя отговора, но твърде дълго бях отлагала да го задам. Трябваше да науча дали беше възможно.

— Катлин, ние винаги сме сред хора. Въпросът не е в това може ли вампир да живее сред хора, а дали хората могат да живеят сред вампири. И отговорът отново би могъл да бъде положителен. Стига да пожелаем, ние бихме могли да се храним и дишаме точно като тях. Единствената разлика между нас е бавното ни остаряване и другият ни начин на хранене, при който поддържаме мутациите си.

— Ами ако вампирът огладнее, но наблизо няма друг вампир?

Мет спря да яде и постави бавно вилицата до чинията.

— Ако вампирът е изключително гладен, за него видът на кръвта започва да губи значение. Той жадува да утоли всепоглъщащият глад на звяра в себе си и не би могъл да бъде спрян в този момент, защото се отключва инстинкт на хищник. Ако ме питаш дали вампир би могъл да нападне човек — да, би могъл. Но това се случва само при вампири, които са отвхърлени от обществото или не желаят да приемат същността си, което довежда до натрупване на глад, който в последствие не може да бъде увладян.

Отговорът на въпроса, който си бях задавала от месец насам, беше даден. Внезапно целият ми апетит се беше изпарил, заменен от празно, кухо чувство на самота. Можех ли да се прибера у дома, знаейки, че имаше шанс да нападна мама и татко? Че имаше шанс да нападна Сандлър?

— Добре ли си? — загрижено попита Мет.

— Не.

Разбрах, че вечерта ще бъде тежка, когато висок вампир в черен фрак се изправи и вдигна смразяващ кръвта ми тост.

— За величието на Първородните!

— За величието на Първородните! — извиках заедно с останалите, за да не събудя съмнения.

Когато тостът приключи, вампирът с черен Фрак се настани обратно на мястото си и започна тих разговор със седящия до него мъж. Двамата с Мет бяхме спряли да се храним, но поради различни причини. Докато аз се пържех на бавен огън сред глутница вълци, чувствайки себе си като глупава овца влязла в капан, Прометей се беше впуснал в щателен оглед на присъстващите. Очите му бягаха от лице на лице и за моя изненада всеки, който срещна взора му, му кимаше с уважение.

Защо всички се държат толкова странно около Прометей?

Посегнах към чашата пред себе си, ръката ми се удари в кристалната дръжка и съдът се олюля. Стъкленото й гърло падна върху масата, оплисквайки красива жена с алено червило на два стола от мен. Тя вдигна ръка навреме за да предпази елегантния си грим, но пръските намокриха сатенените й ръкавици.

— Що за обхноски! — излая  вампирката на развален английски.

Преглътнах буцата, събрала се в гърлото ми и върнах вниманието си на шоколадовата торта.

— Excuse moi. — прошепнах.

Знаех няколко думи на френски от началното училище, където имахме преподавателка от провинцията във Франция, дошла да ни учи за движенията на микроогранизмите и образуването на спори при бактериите или нещо такова — биологията никога не е била сред любимите ми предмети.

Смътно си дадох сметка, че звуците в стаята стихват. Настана гробовна тишина. Дори приборите бяха поставени от двете страни на съдовете за хранене. Маскираните вампири бяха спряли всякакви шушукания помежду си и сега стояха като изтукани на местата си, оглеждайки се подозрително. Щях да попитам Мет какво става, но тогава голямата врата се разтвори, разкривайки черна, висока фигура на прага. Мощните мускулести ръце на мъжът, чието лице не можех да видя, избутаха вратата с едно леко движение и дългите му крака пристъпиха крачка напред, преди да се плъзнат по лицата на вампирите, насядали на трапезата. Въздухът натежа. Като че черни пипала от мрак пълзяха, гърчеха се и пляскаха по пода около тялото на високия новодошъл, разучавайки обстановката. Лицето му премина през всички и стигна до моето и спря върху това на Мет.

С всяка негова стъпка чашите по масата зазвъняваха, а течността вътре образуваше вълнички, които се плискаха по стъклената повърхност. Не отне много докато стигна до големия стол начело на масата от другия край и се настани отгоре като кръвожаден крал, готов да наказва крадците, дръзнали да пилеят времето му.

Рафаел постави дланите си върху двете облегалки на стола и дървото проскърца в протест. Раменете му бяха толкова широки, че мебелта изглеждаше като детска играчка. Имаше нещо странно в този мъж. Нещо плашещо. Мрачно.

Можех да се обазаложа, че всички го виждаха — сякаш  чудовише надянало човешка кожа се беше промъкнало в света на живите, представяйки се за един от тях. Ирисите му с цвят на тепен живак се движеха вълнообразно, сменяйки формата си — от прави и вериткални, зениците ставаха кръгли и плоски, сетне всичко се изпълваше с живак и започваше отначало.

Нищо в този вампир не наподобяваше нормалните, човешки черти, каквито притежавахме останалите. Дори краищата на очертанията му сякаш се размиваха в пространството, сливайки се с черната аура, която витаеше около него. Човек не толкова виждаше, колкото можеше да почувства присъствието й.

"Някъде дълбоко в мен се зароди идеята за създание, което беше по-старо от всякаш съществуваща книга или легенда, позната някога на човечеството."

В онзи миг разбрах, че наистина Рафаел е бил мъжът от сънищата ми. Звероподобният вампир когото бях видяла да измъчва окованият Арон дни след трансфромацията си беше същият, като този който се беше настанил на кралския стол.

Кралят на Хекат се втренчи в Мет и бездушното му лице се отпусна леко, образувайки нещо, наподобяващо бледа усмивка.

— Коя е курвата ти?

Видях как до мен Мет се сковава. Отне му секунда да се съвземе, преди да се изправи и да докосне рамото ми, ухилен до уши.

— Татко, тя не е курва!

Нима Мет...

току-що нарече Рафаел...

Татко?

— Позволи ми да те запозная с Катлин Дебъро.