Sant Anel: Главата е разделена на две части, тъй като е от  приблизително 6000 думи.
______________________

— Сложи си шапката и се заметни плътно с шала, за да не ти се вижда лицето. Така би трябвало да не те разпознаят. — Арон ми подаде сребърния постолет със сумтене и свали по-ниско шапката си с козирка. — Какво казахме за пистолета?

— Ям с него, спя с него и се къпя с него. — повторих докато увивах шала около главата си.

— И бог да ти е на помощ, ако отново го изгубиш, госпожице Дебъро. — процеди през стиснати зъби.

Но нека върна лентата назад, за да обясня как се стигна дотук...

Тялото ми, носещо се върху лодката между смъртта и живота, лежеше отпуснато върху мръсната земя. Черна мрачна сянка се спусна от небето. В ръцете му имаше меч — най-красивото парче метал, което някога бях виждала. С премрежен поглед наблюдавах как сянката с ужасяващи размери замахна и разполови лицето на убиеца ми, тялото падна до мен и с тревога в очите, лицето му застина в гримаса на ужас. От устата му потече алената течност на живота и бързо започна да образува локва. Някъде наблизо чух как другият ми убиец бяга. Дали го беше хванал? Надявах се сянката да прекърши врата му, да го просне на земята и да изяде вътрешностите.

Надявах се костюмираният мъж да се е спасил и да е избягал, преди да стане свидетел на тези гротески събития.

Шум от стъпки, сетне някой ме взе в ръце. Сърцето ми биеше до пръсване в гърдите, но усещах, че няма да е задълго. Моят спасител ме носеше нанякъде. Почувствах се... странно. Притиснах се по-силно в горещото твърдо тяло. Вместо да изпитам страх се насладих на опияняващият аромат на мускус и бергамонт. Лек пиперлив вкус на опушен цитрус добавяше опасна нотка към прекрасния аромат, карайки кожата ми да настръхне. Симпатиковия дял на мозъка ми играеше лимбо.

Отворих очи съвсем за кратко, ала достатъчно да видя как зад моя спасител върви друга фигура. В ръка държеше кинжал.

Враг!

Исках да кажа нещо, да предупредя своя спасител, че зад него има някого, но устата ми беше като залепена. Езикът ми беше толкова тежък и мозъкът ми започваше да се превръща в желе, запращайки ме в страната на сънищата.

Отпуснах ръката с която стисках дрехата на своя спасител, готова да кажа чао-чао на света, когато от нея се плъзна светеща бляскава линия, стрелна се по локвите от разтопения сняг и плесна през крака тайнствения нападател. Той свали ръка и ме погледна с плашещия си поглед, преди да се спре с объркано изражение на екзотичното си лице.
В следващият момент моят спасител го нарече Ласитър и заплаши да го убие, ако не вземе някакво решение.

Мина известно време, преди отново да се върна в съзнание. Болка поглъщаше цялото ми тяло, но успях да видя как ниска жена с къса коса помага на моят спасител да почисти тялото ми. Когато той излезе за да донесе нещо, тя ми прошепна успокояващи думи и ми казва, че съм неговото спасение.

Неговият единствен шанс за изкупление.

На кого?, исках да попитам, Кой е ,,той"?

После моят спасител се върна. Нареди й да напусне. Възрастната жена се поклони и излезе. Мъжът, когото тя нарече Арон, извади бурканче с противна смес която подразни обонянието ми. Топлите му пръсти изместиха няколко кичура от вече почистеното ми лице и дъха му опари бузата ми. Лекото като перо докосване върху устните ми, ми подсказа, че той се колебаеше дали да ме целуне. Но не го направи.

Вместо това едва докосвайки с устни кожата на врата ми изръмжа тихо и се отдръпна.

Това е странно.

Последвалото обаче беше още по-странно.

Спасителят ми, Арон, развъртя капачето на бурканечето и нежно разтвори устните ми, слагайки пръста си със сместта върху езика ми.

— Naun rash bahf roug! — изрече със шепот, дихание. [ "Нека тези спомени изчезнат!" Др. език ]

Сетивата ми се притъпиха. Доспа ми се.

Кой беше той? А... ро...

— Wesa! — нареди дълбок непознат глас и това беше последното, което чух, преди да потъна в дълбок сън. [ "Спи!" Др. език ]

Събудих се и жадно си поех въздух. Премигах срещу светлината на волфрамовата жичка, осъзнавайки какво се беше случило — сънят, от който се бях събудила, изобщо не беше сън.

Изправих се и бързо отметнах завивките настрани. Избутах масичката за грим и трескаво заразлиствах листата със записки, щом ги извадих от скривалището.

Ето защо се чувствам толкова странно около него.

Негодникът беше използвал заклинание на древния език за да заключи спомените ми за онази вечер, скривайки името си и това на другия мъж — Ласитър, от съзнанието ми. Но защо?

Смачках листата в ръка.

Арон е искал да ме целуне?

В това нямаше никакъв смисъл.

Сигурно е бил изкушен от кръвта ми.

Опрях гърди на дървената масичка и прокарах пръсти през косата си. Знаела съм кой е още преди Делая да ми каже името му. Вече съм се била срещала с нея, преди да се запознаем в първия ми ден в подземието.

"Ти си неговото спасение. Неговият единствен шанс за изкупление!" — беше ми казала преди Арон да се появи с бурканчето с ужасната смес.

Какво трябваше да значи това?

Намръщено посегнах към новият си мобилен телефон. По това време в Ню Йорк беше 5 часът следобед. Нуждаех се от глътка свеж въздух, студен душ или разговор, така че по това време реших да не се измъквам от топлия уют на завивките и се обадих у дома.

След няколко секунди блажения глас на мама погали ушната ми мида като венчелистче, духнато от вятъра и преди да се усетя, от очите ми капеха сълзи.

— Ало?

— Аз съм, Кити.

Пауза.

— Кити Кат? Коте, ти ли си? — мама ахна и започна да се смее толкова щастливо, колкото никога досега не я бях чувала. — Елис, Кити е на телефона! Нашата Кити!

Засмях се с нея, спиделяйки радостта да чуя познатия мамин глас. Беше толкова хубаво, че се отпуснах върху меката възглавница и позволих на сълзите да се излеят.

— Да мамо, Кити е. Как си? Как е Блу?

— Миличка, толкова се радвам да те чуя! Бях много притеснена за теб след последния ни разговор, но откакто Елис се върна съм много по-добре. — Татко я е излъгал, осъзнах с мъка. — Каза, че изглеждаш здрава и щастлива. Шефът ти добре ли ти плаща? Как се казваше...

Изтрих мократа си буза с опакото на ръката си.

— Арон. Казва се Арон мамо.

Тя сниши глас.

— Добре ли се държи с теб? Баща ти не иска да ми отговори на въпросите свързани с този мъж. Каза, че изглежда много странен.

— Той е странен. — засмях се. — Много е мистериозен, но е просто мъж. Плаща ми много добре, така че няма за какво да се притесняваш. — В интерес на истината на дъното на кутията с новия мобилен телефон бях открила голяма сума пари, които обаче така и не мислех, че ще ми се наложи да използвам. В замъка имах всичко, от което имах нужда. — Той се държи добре и ми позволява да ходя навсякъде.

Мама въздъхна замечтано, карайки ме да изсумтя.

— Красив ли е?

— Мамо.

— Аз съм ти майка, трябва да знам кои са мъжете, които се навъртат около теб.

О, мамо, ако имаш представа колко много са всъщност и колко различен от другите е всеки един.

— Той ми е шеф мамо. Не гледам на него по този начин.

— Добре. — чух котешко мяукане. — Блу ти изпраща поздрави. Казва, че иска да се прибереш възможно най-бързо.

Устните ми се разтвориха и тихата ми въздишка стигна до мама.

— Всичко наред ли е, Кити Кат?

— Да мамо, всичко е чудесно. — излъгах. — Целуни татко от мен.

— Разбира се скъпа!

Затворих очи, подготвяйки се за най-лошото.

— Сандлър наблизо ли е?

Мама замълча. Нито Блу, нито татко се чуваха наблизо, когато леките й стъпки изпълниха напрегнатата тишина. Долових шум от затваряне на врата, сетне мама отговори.

— Сандлър не се е прибирала у дома от няколко дни. Не излиза от офиса си. Затрупала се е с някакви документи. Попитах я какво прави, но тя изглеждаше като обсебена. Едва ме удостой с вниманието да ми каже "Здравей!". Мислех, че търси информация за теб, скъпа?

Рязко се изправих в седнало положение. Завивката се свлече в скута ми, където ръката ми се впи в плата.

— Какво имаш предвид?

— Прави проучване за Влад III Цепеш и родословното му дърво. Мислех, че е за теб? Тя каза, че си отседнала в замъка. Това изобщо възможно ли е? — удиви се мама. — Има нещо като хотелски стаи ли?

Раменете ми се изопнаха. Нокрите ми се забиха в плата и пръстите ми побеляха.

Какво си намислила, Анди?

— Всъщност само втория етаж и едно от крилата са отворени за посетители. Останалата част от замъка още фунционира. Тя принадлежи на шефа ми, мисля, че я е откупил от държавата и сега е наел хора да се грижат за мястото.

Мама изсумтя.

— Сигурно е много студено, с всичките тези каменни стени.

— Да... — казах отнесено, чудейки се какво прави сестра ми. Това не ми харесваше. — Виж мамо, трябва да затварям. Утре имам много работа и трябва да се наспя.

Мама издиша разочаровано.

— Съвсем забравих за часовата разлика.

— Няма нищо мамо. Много съм щастлива, че вдигна. Наистина. — успокоих я.

— И аз съм щастлива, че се обади Кити. Обаждай се по-често! Обичаме те!

— И аз ви обичам. — натиснах бутона за прекратяване на разговора.

Изправих се и с боси стъпала се отправих към студената баня. Майната му на съня, нуждаех се от проклетия студен душ.

Едва дочаках да стане седем за да се изтрелям по коридора. Нахлух в кухнята точно навреме за да видя как Рин се мъчи да свали една голяма стоманена тенджера от последия рафт.

— Чакай да ти помогна. — прихванах малкото й тяло през кръста и я вдигнах, докато пръстите й улавяха дръжките на съда. — Ето, екипната работа се отплаща, виждаш ли?

Пуснах я на земята и тя се обърна, усмихвайки ми се широко. Пръста й почука по стоманения съд. Красивите й кафяви очи бяха като езерца от щастие и нямаше как да не се запитам как е успяла да опази детето в себе си, след толкова страдания през смъртния си живот. Рин беше една смела жена, заключена в сладко момичешко тяло.

— И още как! Почакай само да видиш колко подправки имаме да довлечем от тавана. По дяволите, човек би помислил, че влачим труп! Толкова големи са чувалите.

Изпъшках и се протегнах да взема бялата работна престилка на закачалката зад гърба на Рин.

— Наистина?

— Шегувам се. — засмя се и бялата й усмивка ме накара да й отвърна. — Но имаме доста работа.

— Да започваме тогава?

Рин напълни тенджерата с вода, постави я върху големия котлон до нас и настрой температурата. Когато се обърна, лицето й изобразяваше загриженост.

— Никога досега не си била толкова щастлива да дойдеш на работа.

— Защото не знаех колко много ми липсва присъствието ти! — подкачих ниската вампирка и я смазах в силна прегръдка, разрошвайки къдравата й коса. — Не успях да заспя от мисли за теб.

Тя се изчерви толкова силно, че въпреки по-тъмната й кожа изглеждаше като презрял домат. Малките й пръсти се сплетоха нервно пред тялото й, докато се взираше засрамено в обувките си.

— Хей, имам един въпрос. — казах, привличайки вниманието й.

Очите й се разшириха и тя изглеждаше така, сякаш сдържа дъха си.

Какво й стана изведнъж?

Тръснах глава и взех един от ножовете за да разопаковам гъбите, които беше наредила на плота до мивката.

— Арон каза ли ти какво се случи онзи ден?

Рин кимна и изражението й стана сурово.

— Ако не си била покосила с мълнията онзи вампир, сега щеше да си мъртва.

— Да но...

— Никакво но! Било е въпрос на живот и смърт.

Реших, че най-добре да сменя темата.

— А мислиш ли дали има някой, който би ми дал да пия от него? — попитах, внимателно взирайки се в лицето й. — Може би ти или Голем?

— Препоръчвам ти да пиеш от жена, когато го правиш. — каза Рин и лицето й почервеня отново. — Ако мъж и жена пият един от друг се отделя хормон, който ги свързва за известно време. Поне така съм чувала.

Рин сякаш отбягваше да ме погледне докато обясняваше.

— Как така? — намръщих се.

— Ами, малко е сложно за обяснение. Двамата се възбуждат и изпитват глад единствено един от друг. Докато връзката не се прекрати, двамата постоянно ще изпитват привличане помежду си и няма да могат да се хранят от други. С всяко хранене връзката става по-силна и усилва мутациите на двамата вампири, ако имат такива. Ние го наричаме "другар". Когато двама вампири си намерят другар, за всички други е ясно, че принадлежат на някого.

Другар?

— Тоест, ако пия от Голем, двамата ще създадем подобна връзка помежду си?

— Точно така.

— Това е ужасно! — Рин ме погледна изненадано. — Ами ако двамата не са имали друг избор и са пили един от друг защото не е имало друг вариант?

Тя закърши нервно пръсти.

— В такъв случай трябва да се разделят докато реакцията утихне.

— Това променя ли съзнанието на човек?

— Какво имаш предвид? — ококори се малката вампирка.

— Кара ли те, не знам, да се влюбиш насила?

— Не, о не! — тя махна с ръце, сякаш това беше най-невъзможното нещо на земята. — Изобщо не действа така. Влияе на възбуждата, но ако действително между двата вампира вече има чувства, то определено ще помогне за тяхното подсилване. — обясни.

— Ясно.

Тя кимна срещу мен. Двете потънахме в мълчание. Изведнъж Рин се размърда и се обърна към мен, стискайки ръбовете на престилката си.

— Предложението ти да пиеш от мен още ли важи?

Повдигнах вежди на ентусиазма й.

— Аз... ще си помисля. Мисля, че мога да остискам още малко.

— Хм, ами, добре. — каза тихо Рин. — Казвали са ми, че кръвта ми е много сладка. — каза от нищото.

— Това е защото ти си много сладка. — разроших косата й, намигайки й закачливо.

Когато вдигна лице, погледнът който ми отправи белстеше влюбено, сякаш беше малко кученце на което са дали дом и храна. После Рин се вгледа в устните ми и представата за кученцето се стопи с бързината на спукан балон.

Мозъкът ми даде накъсо.

Рин е лесбийка?

Мейдей, мейдей, имаме проблем!

Отдръпнах ръка от нея и усетих как по собственото ми лице избива руменина.  Наложих си да продължа с разопаковането на гъбите.

Сякаш пратена от Бог за да ме измъкне от неловката ситуация, Делая почука на вратата и ми направи жест да се приближа. Избърсах потните си ръце в престилката преди да кажа на Рин, че се връщам след минута и да побързам да се измъкна от кухнята. Делая се намръщи на бързината с която откликнах на поканата й, но реши да не го обсъжда.

— Ще изляза за няколко часа.

Повдигнах рамене и опрях хълбок на стената.

— Е, и?

Делая се наведе към мен, погледна към вратата на кухнята и присви очи.

— Не искам да излизаш от тук докато се върна.

— Ха! Ами ако ми се ходи до тоалетна?

— Ще стискаш. — просъска. — Докато не увладееш силите си не искам да поставяш никого в опасност. Арон го няма, но скоро ще се върне. Не искаш още едно наказание, нали?

Зъбите ми се удължиха и аз изръмжах в лицето й.

— Снощи имах сън. Доста прозорлив и доста описателен сън. — вгледах се внимателно в мъничките й очи. — Ти почистваше тялото ми вечерта, след като Арон ме спаси. Каза ми, че аз съм единствената му надежда. — Зениците й се разшириха като доказателство на шока от чутото. — Какво ще кажеш за това, Делая?

Тя опита да избяга, но още щом прозрях намеренията й я улових за черната риза и опрях гърба й в студената стена.

— Отговори ми!

Устните й се разтвориха и тя изпъшка. Бузестото й лице се сви от объркване.

— Как? Как си успяла да развалиш заклинанието?

— Какво значат думите ти от онази нощ, Делая! — изръмжах по-силно.

Губех търпение. Гладът и липсата на сън изобщо не ми помагаха да запазя самообладание. Делая се огледа внимателно, преди да отговори.

— Арон обичаше една жена. Казваше се Елайза. Беше преди много години, но той всяка вечер изрича името й и пие, за да я забрави. Излишно е да казвам, че колкото и да пие, никога не успява. Елайза се самоуби, но той не спира да се обвинява за смъртта й.

Внимателно се вгледах в лицето й, за да разбера дали лъже.

— Защо се е самоубила?

— Арон искаше да си върне нещо от Рафаел, но той тайно изпрати един от хората си за да открият Ела и да я убият. Или поне така си мислеше Арон, преди да я открие два метра под земята. Ухапана.  Пресушена. Бяха я заровили в един мръсен, дървен ковчег в зимната градина, където той да я открие. Арон бил разкъсан между желанието да я спаси и това да я остави да почива в мир, но накрая любовта му победила и той й дал от кръвта си. След няколко часа Ела се събудила, но вече не била човек. Когато разбра какво й е сторил, тя увяхна като откъснато цвете. Бродеше в замъка като призрак. Една сутрин не я открих в стаята й. Открих я обесена на терасата над зимната градина. Сплела чершафите в иморивизирано въже, прерязала си гърлото и се обесила.

Отпуснах ръка, оставяйки Делая да стъпи на краката си. Не бях осъзнала, че съм я приковала толкоа високо. Кафявите й очи ме гледаха осъдително.

— Мислех си, че ти можеш да му помогнеш, но  когато разбрах, че тайно си се видяла с Прометей разбрах, че ти търсиш начин да избягаш. Ти не изпитваш нищо към господаря и не заслужаваш голямот му сърце. — тя премига и отстъпи крачка встрани. Поколеба се, преди да добави. — Аз също имам сънища като твоите. И знаш ли какво показаха? — тя се ухили жлъчно. — Анис ще те убие малко куче. Не бях сигурна дали не бива да те оставя да умреш, но реших да ти дам още един шанс. Не отивай там, Катлин, или ще откриеш смъртта си.

— Благодаря за загрижеността. — изплюх.

Без да й обръщам внимание се върнах обратно в кухнята, затръшквайки вратата зад гърба си. Рин вдигна глава и ми се усмихна, но когато съзря ядосаното ми изражение усмивката й се стопи.

— Какво има?

— Нищо. — срязах я. — Подай ми ножа.

* * *

Бяха минали два часа от случката с Делая в коридора, когато двете с Рин почиствахме плота и някой почука.

— Аз ще отворя. — оставих гъбата за почистване и отворих вратата, където Голем крачеше нервно. — Хей! — поздравих срамежливия чистач. — От помощ ли имаш нужда?

Голем спря пред мен и посочи отляво на вратата. Пристъпих крачка напред и почти се забих в тялото на полицай Алек Корбан. Ахнах изненадано — не бях виждала човешкия криминалист от известно време и вида на секспилния човек ме свари неподготвена. Опитах се да оправя косата си, но тя беше на кошница върху главата ми.

— Здравейте!

— Госпожице Дебъро. — лицето му беше напрегнато.

Когато вдигна ръка и в нея държеше сребърния пистолет, подарен ми от красивия вампир Прометей, думите ми замряха в гърлото.

— Мога да обясня.

— Сигурен съм, че е така.

* * *

— Винаги в библиотеката ли ще ви разпитвам?

Погледнах раздразнено Алек и ниския дебел полицай с гола глава, който го следваше по петите като кученце. Скръстих ръце пред гърдите си.

— Къде открихте пистолета ми? — знаех отговора, но трябваше да си го върна, а не виждах как да стане без да карам направо.

Понякога най-простата тактика е и най-добрата тактика.

Алек въздъхна и остави пистолета върху масата. Посегнах да го взема, но той не го пусна. Очите ни се счепкаха в битка за надмощие. Устата му се изви в подобие на усмивка.

Защо трябва да е толкова секси?

— Какво има полицай, ще ме закопчаете ли? — оставих пистолета и сближих китки, гледайки го предизвикателно. — Обичам мъже в полицейска униформа. Това само ще ме възбуди повече.

Алек издиша остро. Очите му ме огледаха внимателно, преди той да извика възрастния мъж.

— Остави ни насаме.

— Но полицай Корбан...

— Остави ни! — нареди Алек и мъжът се оттегли, излизайки извън стаята.

— Ще чакам тук! — извика от коридора, но Алек не му обърна внимание и се наведе към мен.

— Не си играй с мен, Катлин. Знам, че си била на местопрестъплението. Свързахме се и с жената, която онзи нещастник е опитал да ограби. Ти си опряла пистолет в слепоочието на един от мъжете, но не си била сама. — зелените му очи се присвиха изпитателно. — Арон Корнелиус е бил с теб.

— Не знам за какво говорите, полицай Корбан. Ще мога ли да получа оръжието си обратно?

Той стисна зъби.

— Изправила си се срещу нападателите с празен пистолет?

Защо Арон не беше изтрил спомените на онази жена?

Отпуснах се назад в мекото кресло без да отделям очи от изваяното лице на Алек.

— Имаш ли нещо срещу мен, или не?

Алек свали шапката си и прокара ръка през рижата си коса. Изглеждаше много сладък с луничките по скулите си.

— Знам, че тук става нещо, но не мога да намеря рационално обяснение за това какво точно. — той посочи с пръст към мен. — Но ти ще ми кажеш.

Изведнъж се изправи, сложи шапката на главата си и извади металните белезници от колана на панталона си.

— Задържана ли съм? — попитах стъписано.

— Абсолютно. — пръстите му уловиха китките ми.

Бих се насладила на приятното усещане секси полицая да ме закопчае, но в следващия момент се случиха няколко неща и никое не беше свързано с див секс върху масата за чай.

Два последователни изтрела от коридора и последвалото възклицание на дебелия полицай накараха двама ни с Алек Корбан да замръзнем. Тежкото тупване и последвалата тишина означваха, че някой беше повалил полицая. Алек бързоизвади собствения си постолет и застана пред мен. Макар ситуацията никак да не беше розова, очите ми се плъзнаха по широкия му гръб, тесен ханш и сочен задник.

У-ля-ля!

Пресегнах се и грабнах пистолета си от масичката, затъквайки го в панталона си. Алек ме видя.

— Ако положението стане напечено, имам патрони в задния джоб. — каза тихо и тръгна към вратата.

— А аз нямам нищо притив да бръкна в задния ти джоб. — отвърнах развеселено, докато го гледах как се навежда през вратата...

...където вампирът от съня ми, когото Арон нарече Ласитър, го удари в лицето, поваляйки го в краката си.