- Какво се случи?

Жената трепери. Леко, почти не се усеща, но студената й, потна ръка потръпва в моята. Тя е майка и детето й е в опасност, така че впивам в лицето й най-доброто подобие на професионален поглед.

- Какво се случи със сина ви?

Жената потръпва и прогонва упорито задаващите се сълзи с напористи, зачестени мигания.

- Бях там където ме видяхте да стоя. Чаках Майк да излезе. После...после той излезе. Излезе и беше блед, но се затича към мен и се усмихваше. Наведох се за да го взема, но той така и не стигна до мен. Получи някакъв пристъп.

Прехапвам долната си устна и я гризвам леко. Мисли Ева, мисли!

- Ял ли е нещо? Какво ви притесни, че го доведохте на лекар?

- Сутринта не се чувстваше добре и кашляше болезнено. Цял ден не престана да ми повтаря как гърлото го стяга и гърдите го болят. Помислих, че е някаква настинка, но малко по-късно каза, че му е трудно да диша и го докарах при доктор Уолтс.

Мисля си, ще може би е получил простъп и реално Майкъл страда от нещо, което е започнало да се развива. Реално обаче не мога да изключа от ума си мисълта за наследствено заболяване.

- Има ли някой ваш роднина, който да страда от нещо със сходни симптоми?

Младата майка видимо се напряга за да ми отговори. В един кратък миг виждам как зениците й се разширяват от страх.

- Да. Мъжът ми. Той има астма и боледува от туберкулоза. Но...това беше преди години. Майк беше още малко момче.

Свивам вежди замислено. Вирусите могат да използват гостоприемника си като преносител, без да го заразят. Симптимите могат да се проявят въпреки това, ако Майк все пак се е поддал на инфекцията.

- Елате с мен! - нареждам и двете заедно тръгваме след Натан и Уолтс.

Спешното отделение е само коридор от нашия и има операционна с много по-малко апаратура от тази в операционната на нашия етаж, но с разликата, че за нея не се изисква предизвестена дата за операция. Чуваме гласове - медицинските сестри които са на смяна спорят, докато Натан нарежда нещо чрез типичния си вманиачен маниер.  След като прекрачваме прага, пред нас се разкрива неприятна гледка: момчето, Майк, лежи на носилка. Очите на му са затворени, дишането му е равномерно, но той очевидно не се чувства добре, защото притиска ръка към гърдите си. Стискам длани в юмруци и се оглеждам за главния хирург на смяна.

- Къде е онзи нещастник Харли?

Всички ме гледат шокирано, дори младата майка се сепва по пътя към сина си.

- Не го пипайте! - дърпам я назад. - Ако е преносител може да ви зарази при досег на секрет с устната или носната кухина.

Майката ме отблъсква, но не пристъпва към носилката. Видимо се напряга, колебае се дали да ме послуша. После майчинският инстинкт побеждава и тя се впуска да улови ръката на сина си. Въпреки рова закрива устата и носа си с яката на блузата. Отново търся хирурга.

- Юджийн, къде е Харли?

Сестрата ми сочи към дъното на фоайето, където една от вратите е плътно затворена. Човек лесно може да види, че вътре свети. Затичвам се и едва не се плъзвам по пода. Отварям вратата със замах и поставям длан на масата с шумно плясване, защото Харли има наглостта да спи повреме на работа.

- Имаме пациент, който има проблеми с дишането и силна, остра кашлица, вероятно примесена с кръв. Възможно е да е болен от туберкулоза.

Харли намества очилата си, едва отваря очи и ми се ухилва. Досега е спал.

- И ако това не е надменната Ева Питърс! Почакай малко, сладкишче. Припомни ми коя си, да раздаваш заповеди наляво-надясно?

Стискам зъби и потискам порива да му зашия един шамар.

- Побързай, моля те!

Той се стряска от молбата, сякаш пред него се е появило нещо ново, невиждано, нещо което може би не е чул добре.

- Молиш ме? - ухилва се.

Усещам как челюстта ми се стяга от стискането.

- Да.

- Защо съм ти аз?

- Защото си с най-големи правомощия и умения сред всички ни.

Ноздрите му се разширяват, усмивката му също. Харли винаги се радва да галят егото му. Смятам, че толкова ласкателства са достатъчно.

- Ставай, дявол го взел! Може да съм сгрешила с диагнозата. Майката твърди, че има пристъп, а щом Уолтс го е довела тук, значи нещо не е както трябва.

Харли се съвзема от опиянението на ласкателството ми и ме улавя за тениската. Дърпа ме към лицето си и поглежда бързо към коридора за да провери дали някой ни наблюдава.

- Питърс, тук си от две години и ми създаваш повече главоболия от всички други. Ако не престанеш...

- Ако не престане какво, Харли?

Натан стои на вратата като скала, макар да е висок колкото мен и да ходи на фитнес само от няколко месеца. Раменете му не запълват дори половината от рамката на голямата врата, но той гледа Харли сякаш ще му потроши ребрата, а после ще извади сърцето с голи ръце. Шибвам гнусните пръсти на Харли от тениската си и я приглаждам.

- Момчето се влоши. Не е туберкулоза.

Очите ми гледат стената, но мислите ми се разливат като поток от нажежена стомана. В главата на Натан се върти същото, защото без да погледне Харли, му махва да се изправи. Харли го прави, но с видимо недоволство от факта, че ние го караме.

- Не го прави заради нас. Направи го заради момчето.

Бялата коса на хирурга е на всички страни, все така рошава след съня. Очите му се слепват, но той прави усилие да не задреме.

- Какво е положението? - пита Харли.

Двамата се отдалечават, за да обсъдят какво мислят да правят, оставяйки ме сама с демоните си. Сгреших диагноза и не успях да сдържа нрава си.

- Мамка му!

Удрям с юмрук по масата. Губя контрол, когато професионализма ми липсва, а тази вечер определено е така. Отърсвам се от гневните мисли поне за малко и се връщам да помогна, макар да не се чувствам сигурна в себе си.