Двете с Триша водим лек и отпускащ разговор, но, разбира се, спокойствието е за късметлиите, които са родени под щастлива звезда. Уюта на спокойсвието и комфорта ни напуска, в мига в който Триша решава да зададе въпроса, който така усилено отбягвам.

- Какво мислиш се случи в онази вечер?

Вътрешно се сгърчвам. Усмивката напуска лицето ми и ръцете ми спират да си играят с подгъва на палтото. Цялата съм се превърнала в бездушна фигура, заемаща просто част от пространството. Триш забелязва реакцията ми и се извинява.

- Не исках да питам това, но не съм говорила с никого по този въпрос. Нямам никакви ясни отговори, дори полицията не можа да ми даде обяснение. Ние двете и една от сестрите сме единствените, които оцеляха, но само ти си се върнала на мястото, веднага след падането.

Обръщам се рязко към нея. До този момент нямам представа, че някой ме е видял да се връщам. Стомахът ми се преобръща при спомена за същото това връщане. Всичко минава пред опите ми, сякаш се случва отново. Триш прекъсва ужасният спомен, като поставя ръка върху моята.

- Знаеш ли защо се е случило?

Издърпвам ръката си изпод нейната и се отдръпвам психически. Не знам какво мисли тя за онази случка, но аз не съм готова да говоря за нея с лека ръка.

- Не мислиш ли, че мълчанието на Филипс е много съмнително? И как бързо замени Харли! - Триш поклаща замислено глава. - Новата сестра изобщо не може да се справя с гледката на кръв.

Изправям се. Триш се сепва от рязкото движение. Гледа ме с отворена уста, опитва се да разбере какво правя. Поглеждам я право в лицето.

- Как може да не ти пука за загубата им? Говориш за тях, сякаш са част от персонала и нищо повече. Ами момчето? Глупакът Харли няма да липсва на никого, но Майк?

Триш мига объркано и опитва да каже нещо, но заеква при всяка дума от неудобство.

- Извинявай Ева, не знаех, че с Натан сте били толкова близки.

Веждите ми литват нагоре.

- Зарежи близостта ми с Натан! В онази вечер умря майка, Триша, и тя умря заедно със сина си. Не разбираш ли? - усмихвам се саркастично. - Не разбираш, защото се заравяш в офиса си и приемаш пациентите си единствено за това - пациенти.

Та също се изправя, по миловидното й лице се борят две силни емоции: срам и обида.

- Аз се опитвам да помогна! - казва тя и взима чантата си, готова да ме остави насред чакалнята. - Да, Ева, аз съм работохоличка. Но знаеш ли какво? Харесва ми!

Тя тръгва, но спира и по-мило добавя:

- Загубих двама пациенти, но спасявам десетки. Не мога да се запреча като камък в спиците на колело и да забравя за тези, на които още мога да помогна.

Гневът ми утихва. Чувствам нервите си като поляти със студена вода. Отново греша. Живея в миналото и скърбя, докато тя скърби по свой начин и го компенсира с работа. Не отговарям нищо и тя бавно тръгва към кабинета си. Отива да спаси още няколко деца от вирусна инфекция, от плевмония или температура, преди да се превърнат в нещо по-застрашаващо живота им.

А аз оставам няма насред чакалнята, осъзнала колко греша за хората и техните реакции.

* * *

- Какво ти се е случило?

Вдигам глава от унеса си. Отново съм навън, но този път не вали. Вятърът навява студ в лицето ми и ме притиска дотолкова, че да се свия в тънкото си палто. Филипс още чака отговор. Не знам как се е досетила да ме потърси тук.

- Адам ли ти каза, че ме няма?

Тя сяда тежко до мен, като преди това увива здраво шала си около врата.

Шалът ми.

Напомням си, че трябва да го взема от Адам. Но не съм сигурна, че съм готова да се срещна с него все още.

- Да. - отговаря Роуз. - Сега ми кажи защо ходиш така, сякаш сме на една възраст и защо, дявол го взел, си оставила  двама от най-добрите ми лекари притеснени?

Свивам устни. Ухото ми бучи, но успявам да я чувам.

- Кракът ми пострада вчера. - това не е изцяло лъжа. - Относно Триша...тя просто беше искрена с мен, а аз се отнесох зле с нея.

Бялата коса на Филипс се носи на вятъра като сребърни нишки, на които някой е вдъхнал живот.

- Триша? - Роуз се усмихва. - Хм. Ами Шоу? - тя ми намига. - Или вече е Адам?

Духвам топъл въздух между притворените си длани и ги разтривам, в опит да сгрея премръзналите си пръсти.

- Не съм стигнала до кабинета все още.

Филипс сключва ръце върху бедрата си.

- Отбягваш го.

- Да.

- Защо?

Защо ли наистина?

- Не знам как да се държа спрямо него, Роуз.

Възрастната жена отправя премрежен поглед към едно малко птиче, което прелита покрай нас и кацва на рамото ми.
Толкова съм уплашена да не избяга, че сдържам дъха си.

- Късметът е кацнал на рамото ти Ева и чака само да го грабнеш. Оставила си момче, което постоянно мисли за теб, да се протеснява къде си. По-добре иди да го видиш.

Тя спира за миг. Усещам, че е на път да се откаже да проговори, но накрая го прави:

- Той дойде на тази работа заради теб. Каза, че иска да се запознае лично с теб и ти си го вдъхновила за живот. Помислих, че е луд. После той ми каза неща за ежедневието ти, каквито не бях очаквала да чуя от непознат. Реших, че е някакъв маниак, но той говореше толкова въодушевено, очите му грееха като на дете. Да видиш такъв голям, възмажал млад мъж да се усмихва като дете означава, че той е истински и искрен. Бен беше същият и довери ми се, нито веднъж не съм спирала да мисля за него, когато заспивам нощем.

Птицата излита. Филипс се изправя и се отправя към главният вход.

- От тук е по-пряко - надвиквам шумният вятър.

Тя ми маха с ръка, облечена в кожена ръкавица. Стилна е като кралицата на Великобритания, докато елегантно пристъпва в снега.

- Няма да всявам респект сред подчинените си, ако мина през задния вход, нали така? - тя се смее. - Пък и да ме видят с една нищо и никоя медицинска сестра? Не мисля така.

Засмивам се заедно с нея. Само малцина от хората, работещи в болницата, знаят, че тя също е била сестра тук. Било е много отдавна, наистина, но тя е запозната с рисковете на нашата служба. Именно затова тя се грижи толкова много за нас - знае какво е да се мъчиш дори на най-ниската стълбица. Трябва да призная обаче, че нещата, които е споделяла на мен, са доста повече от тези, които споделя а другите си служители.

" Ти приличаш на мен. Но си много по-наивна." - ми беше казала веднъж.

През двете години от познанството ни, много пъти ми беше давала съвети и те винаги се оказваха верни. Затова щях да й се доверя и този път.