- Ева.

Някой ме разтърсва и аз изкачам от спокойствието на съня, за да стъжня живота на клетника.

- Да? - сопвам се ядно. - Не виждаш ли, че съм заета?

Мъжки смях изпълва стаята. Сепнато се завъртам в стола. Адам Шоу седи на бюрото и ме гледа с усмивка. Престилката му е омачкана, но чиста.

Такава е, напомня си, защото досега е бил с дрехи за провеждане на операция и не я е носил изобщо, освен малката част от деня, в която беше с мен. Спомените за случилото се ме сграбчват наведнъж и стон на негодуване се откъва от устните ми.

- Извинявай, сутрин съм много раздразнителна. - казвам малко по-мило.

Той повдига едната си вежда, сетне поглежда часовника си. Пръста му почуква по стъклото и той клати глава.

- Не, сигурен съм, че е почти шест часът.

- Какво? - невярващо поглеждам собствения си часовник.

Сверявам го с този на стената и наистина, часът е шест без десет.

- Как мина операцията?  Искаш ли да седнеш?- питам. - Всъщност, какви ги говоря, голямото бюро е твое.

Понечвам да се изправя, но той ме спира.

- Операцията мина успешно. Пациентката определено ще се радва да използва китката си още дълги години.

- Страхотно.

Наистина се радвам за нея, но спомена за младата майка често изниква в съзнанието ми и този разговор го извиква обратно. Още виждам кичурите коса, оцапани с кръв, стелещи се на вятъра между бетонните плочи. Прокарвам грубо ръце през лицето си за да отпъдя неканеният спомен от онази вечер. Адам сякаш прочита мислите ми, защото опитва да ме успокои:

- Ева, съжалявам за случилото се.  Мога да си представя как си се чувствала в онзи момент.

Кимам без да отговоря. Нямам отговор и едва ли някога ще и имам.

- Мисля, че е най-добре да се прибереш и да поспиш пак.

Събирам косата си на кок, после я пускам да се разпилее на всички страни. Черните кичури са се заплели, но сега не му е времето. Чувствам се ужасно и това не се дължи само на външния ми вид. Сякаш изобщо не съм спала само преди секунди.

- Добре. - съгласявам се.

След малко и двамата сме готови да си тръгнем. Адам ме изчаква, без да го карам. Не, че бих го накарала. По някаква причина се радвам, че той не си тръгва без мен, както правеше Натан. Дори ми помага да си облека палтото, когато вижда, че се затруднявам. Благодаря му.

Нещо странно се случва с мен. Аз не се извинявам, не благодаря и определено не приемам помощ. Но усещането Адам да е около мен ме успокоява като звукът на детска песничка и аз забравям, че сама се държа студено с хората, за да не попадна в капана на собствените си чувства. Това е урок, който научаваш с опит. Когато излизаме от болницата, Адам ми предлага да ме закара.

- Ще взема такси.

Той не изглежда убеден в сигурността на таксито. После обаче виждам превозното му средство и го соча с насмешка.

- Страх те е от таксито, но имаш спортна кола, която вдига от нула до сто за броени секунди? - махвам с ръка. - Върви си вкъщи докторе.

Той ме гледа със смеца от тъжно и свирепо изражение. Пристъпва към мен и аз се разкъсвам между импулса да отстъпя и това да изчакам. Пръстите му с меден загар докосват края на шала ми и ъгълчетата на устата му се разтягат в подобие на усмивка. Издърпва го и ловко го увива около врата си, после поема от аромата му.

- Ще си го получиш обратно утре.

Намига ми преди да се качи в колата си и бръмченето на двигателя да замени тишината на задаващата се вечер. С периферното си зренке забелязвам как директор Филипс се приближава до мен.

- Радвам се, че между вас разцъфва приятелство, Ева.

Вдишвам дълбоко от студения въздух. Не искам да разкривам мислите си пред нея, но в момента се нуждая от разговор.

- Не съм сигурна.

Тя се засмива като жена, знаеща повече отколкото си мислят останалите.

- Ти го харесваш. - констатира с равен глас. - Не казвай нищо Питърс, няма нужда. Имах три брака и имам осем внуци. Старата Роуз разбира това- онова.

Двете гледаме как колата на Шоу изчезва зад заскрежените клони на големите дървета.

- Роуз, кажи ми нещо.

- Да? - когато ме поглежда, очите й са същият син цвят като моите, но изглеждат някак мъдри. - Какво има скъпа?

- Още ли обичаш първият си мъж? Дори след като почина и се омъжи още два пъти?

Усмивката й се стопява и лицето й става сурово.

- Ева, първата любов е едно от нещата, които човек помни до крав на живота си. Запомни това.

Тя се качва в колата си и запалва, сетне внимателно потегля и се губи от погледа ми, също като Шоу.

В мълчание изчаквам таксито си.  Когато пристига се качвам вътре, премръзнала до кости, но подредила част от мислите си.