Сред тъга живеем,
с пошлост се храним.
Зъбите тракат унило,
сърцата загиват усилно.

Душата изгаря до пепел,
усмивката превръща се в скалпел.
Живеем, за да видим чуждата гибел.
Смеем се на всеки загубил.

Ръка не искаме да подадем,
не желаем, не обичаме, не смеем
любовта си да покажем.
Затова в жалост тънем.

Тъжен порой излива се над нас,
търсим човещината в тялото,
но то превърнало се е в камък
и няма как настоящето да стане минало.

Крещим, за бъдем чути,
но крясъкът иска да отлети.
Шепот ни обгръща,
самотата ни поглъща.

Блъскаш по стъклото,
но то не се чупи.
Дереш духовното,
но то се клати.

Красотата е само мираж -
поредният трик, саботаж.
Хвърляш се в тъмнината,
падаш към дълбината.

Глухотата е тъй несвястна,
душата вече не е порядна.
Часовникът напред върви -
за бъдещето забрави.

Миналото надава глава,
това е твоята маска.
Тя пада и открива
най-голямата поквара.

Оставаме без лица и минало,
срещаме само страховитото.
И на дъното на всяка бездна
чака само една истина - Аз.