Противно на предишния сумрачен и ветровид ден, сутринта ни посрещна с орaнжевия обръч на слънцето и оцветените, сякаш с маслена боя, разляти пухкави облаци. Тишина обгръщаше стръмните склонове на планината и  стъпките на конете върху каменистия път отекваха с хрущене. Ледените ръце на студа обаче бяха останали, а от дъхът му пръстите ми се бяха вкочанили.

Малката ни групичка вървеше смълчана, водена от Томас.  Хино се поклащаше на седлото, задрямал след дългата нощ, в която бе на стража. Двете с Касия яздихме една до друга след тях, а Ария бе заела своето място на седлото ми, преобразена в гарван. Касия ми говореше нещо тихо и под нос, но не можех да следя разговора. От време на време кимах с глава, за да и дам сигнал да продължи, но мислите ми ме бяха отнесли надалеч от студа, разговора и приятелите ми, а очите ми се спираха на поклащащия се на коня пред мен Хино.

Още в мига, в който отворих очи тази сутрин, те търсиха неговите. Но срещнеха ли се погледите ни, аз извръщах своя. Странно чувство беше това. Чувство, което бе истински непознато за мен. Чувство, което хората може би наричаха ,,надежда" или пък бе ,,щастие"... Не...не беше нито едно от двете, беше нещо ново.

Сърцето ми се свиваше всеки път, когато върнех лентата назад, а в главата ми се повтаряше въпроса ,,Какви ги вършех?". Аз бях Сянката на краля. В сърцето ми нямаше място за щастие, за чувства и мечти... имаше място само за заповедта, която трябваше да изпълня. Посоката, в която беше поел живота ми, бе предначертан в мига в които кралят ме взе под крилото си. Нямах право на мечти, нито на своеволия... нямах право на избор, нямах право на свобода. Знаех го и то много добре, но ето че все пак бях позволила на зрънце надежда да покълне в сърцето ми. И въпреки всичко, щях да го пазя от всички студени ветрове, само и само за да почувствам, че имам свободата да направя този избор... дори и да знаех, че бе невъзможен.

Касия явно бе осъзнала, че не я слушам, защото мълчеше и краднешком поглеждаше към лицето ми. Очите ми за пореден път се фокусираха върху гърба на Хино пред мен, а леден трепет полази по гръбнака ми. Лек повей на вятъра избута качулката на перелината ми назад и аз вдигнах глава към покритото с облаци небе. Вдишах дълбоко и изтрих всяка мисъл от главата си.

С крайчето на окото си видях как две катраненочерни  крила се разтвориха и посрещнаха вятъра. Извърнах глава в мига, в който Ария размаха крила и се понесе над малката ни групичка. Гледах как се понася в небето, как в началото крилата й потрепваха едва на напрежението, но само миг по-късно тя полетя уверено и се спусна към нас в остър вираж. Когато се издигна отново високо, от клюна й се разнесе гърлено грачене, което накара крайчетата на устните ми да се извият в лека усмивка. Хамелеонката хвана попътен вятър и се понесе на метри пред нас, а дори от това разтояние можех да усетя по връзката ни, колко беше щастлива.

Гледах я в захлас и ми се прииска, аз самата да разперя крила и да отлетя надалече от всичките си мисли... ей така, дори само за минута. Колко наивно от моя страна, нали?!

***

<<< Адриан >>>

Заобикаляше ме тъмнина. Беше толкова гъста, че дробовете ми се задавяха в нея при всяко вдишване. Около мен се носеше силен аромат на изгоряло, а болкота... Ах, тази болка... побъркваше ме. Цялото ми тяло бе вкочанено от болка, всяка една частичка от мен гореше, пращеше и пищеше... но от гърлото ми не излизаше и звук. Цялото ми същество бе потънало в царството от болка, тъмнина и тишина. Тялото ми се бе опънало като струна, вкочанено и неспособно да помръдне. Мислите ми бяха разхвърлян хаос... в съзнанието ми се местеха спомени и мисли, чувства- изречени и неизречени, колебания и безсилие,но страхът... страхътр бе впил острите си нокти във врата ми и ме стискаше здраво, напомяше ми че от него зависи дали ще живея или ще умра... смееше се... виждах понякога усмивката му в тъмнината, а устните му повтаряха ,,Виж какво направи...Вината е твоя". Изтръпвах под съскащия му глас. Исках да побягна и да се скрия, но не можех. Бях прикован от болката и сякаш самата тъмнина ме бе притиснала от двете страни. Нямах сила, нямах сила да се съпротивлявам, да извикам или да се предам. Сякаш нямах дух, а само тяло. Тяло празно и кухо, изпълнено с духовете на  страданието, страха и болката... ох тази проклета болка. Един безкраен кух свят. И в него бях сам. Сам...Сам.

Къде съм? Защо бях тук? Какво се бе случило? Нима бях... мъртъв. Това ли бе Ада? Нима делата ми през този живот ме бяха пратили тук? Смятах себе си за добър... Явно не.

И какво следва сега? Това ли бе моето наказание и кога щеше да спре, да намеря покой... Дали щеше да спре някога? Исках да заплача, исках да умра наистина. Исках това да спре! Да спре веднага! Не мога, не мога повече.. тази болка, болката...Искам, искам да се събудя... да видя лицата им отново, поне веднъж... Селест...

Две сини като сапфири очи изплуваха в тъмнината. Тъмнината се размаза за миг и оформи образът на лице. Светлата като мляко кожа и черния водопад на развяваща се леко коса. Устните й... усмихваха се едва, сякаш ми казваше ,,Всичко ще бъде наред". Ръката й се протегна и докосна бузата ми, а палецът й избърса сълзите ми. Болката започна да изчезва...Не се страхувах, не изпитвах тъга...Образът и сякаш бе стопил и  тъмнината наоколо, а зад главата й се прокрадна червено сияние... Усните и изрекоха нещо, но не чух какво... сетне се усмихна. Идеше ми да се пресегна, да я прегърна здраво и никога да не я пусна, но не можах да помръдна.  Гледах я,  а очите ми се напълниха отново със сълзи.

Селест... Селест... Спаси ме... Измъкни ме оттук...

Усмивката й падна от устните и тя поклати глава.

,,Ще живееш, Адриан. Работата ти тук не е приключила."

Гласът и бе тих, сякаш пътуваше километри, за да ме достигне. Но не това ме изплаши, гласът и не беше нейния, бе друг... по-дълбок и древен...

Червеното сияние зад нея се раздвижи от черна сянка. Селест отдръпна ръката си и ми се усмиха още веднъж, а образът и потрепна едва. Сянката зад нея се приближи, а червеното сияние се превърна в пламъци огън. Опитах се за изкрещя, за да се дръпне настрана в пламъците, но останах като вцепенен и гледах как образът и се обгърна в огън.  Сянката зад нея придоби форма и се приближи с вцепеняващ вик... Гледах, неспособен да предпиема нищо, как сянката разпери киле и влетя към Селест...С ужас разбрах кое същество се бе устремило към нея... Ониксовочерният дракон... Едва успях да протегна ръка, а пламъците обгориха плътта ми...Опитах се да я дръпна настрана, да я предпазя, но образът и сякаш се отдалечи от мен.

Ужас премина през цялото ми същество.  Но лицето и оставаше все така спокойно, смирено и се усмихваше. Усните й оформиха само една дума, преди дракона да я връхлети... ,,Живей!"

Исках да извикам, да се хвърля напред в пламаците, колкото и да ме болеше, но не успях навреме. Образът и затрепери и се разля, сля се с огъня и изчезна, а драконът... той се бе насочил към мен с кръвожадната си огнедишаща паст... Огънят ме обгърна... Топлината запрати толкова силна болка в тялото ми, сякаш тялото ми се разпадаше от костите ми... Огънят ме превзе, тъмнината изчезна и ме обгърна ярката светлина и топлина... А болката...За пръв път от гърлото ми се изтръгна вик.

***

~*' Селест '*~

Достигнахме малкото планиснско селце по обяд. Проходът през планината преминаваше през него и нямаше как да го заобиколим, колкото и да ми се искаше да не привличаме излишно внимание. Слава на боговете, че дегизировката ни на пътуващи артисти, не събуди никакво подозрение.

Още с влизането ни в селцето, ни наобиколиха малка групичка от деца, които искаха да видят какви номера им бяхмеподготвили. Касия и Хино веднага им се усмихнаха и им обещаха, че веднага след като обядваме и се стоплим в някоя гостилница, ще им покажем някои номера. Децата не се поколебаха, а веднага ни поведоха към единствената странноприемница в селото.

Можехме да нощуваме тук. Но не ми се искаше. Колкото по-малко се задържахме тук при това нарастващо внимание, толкова по-добре. Затова и бях убедена, че лицето ми бе останало сериозно, за разлика от тези на другите ми спътници. Ария се бе настанила на рамото ми, все още в образът си на гарван, и гледаше критично към шумната група дечурлига. Явно още някой не обичаше децата като мен.

Пришпорих коня си и последвах мълчаливо малката ни групичка, водена от хлапетата. Глъчката  им привличаше излишното внимание на обитателите на селото и често усещах погледите им през прозорците и по улиците. Твърде много очи, твърде много шепот... това не ми харесваше.

Ария до мен издаде звук на неспокойство и извърна черната си глава настрани, а зелените й очи светнаха с притеснение. Проследих погледа й към мястото, където двата сламени кокрива на съседните две къщи в наше ляво се сливаха и образуваха зад себе си тъмна нища. Дръпнах юздите на Ракаса и я накарах да спре. Перата по гърба на гарвана настръхнаха и тя рамърда леко крила. Напрежението, което се понесе по връзката, която ни свързваше, беше осезаемо. Нещо със сигурност не беше наред.

-Какво има?- прошепнах тихо без да откъсвам поглед от мястото между двата покрива

Ария не ме погледна, не реагира. Стоеше сковасна на място и не откъсвше поглед.

-Провери какво е?- заповядах й тихо.

Тя извърна зеленото си око към мен, а там видях познатото ми раздразнение. Сетне разпери крила и полетя, като не забрави да забие ноктите си в рамото ми преди да полети. Явно това бе нейната фрма на хаплив отговор.

Проследих как черната птица се издигна към небето и направи плавен вираж към двете къщи в мое дясно. Несъзнателно едната ми ръка обгърна дръжката на макия нож, поставен на кръста ми, но нямаше да предприема нищо, което можеше да развали прикритието ни.

Ария се изви в кръг над мястото, което бе привлекло вниманието й преди малко. Усетих объркването й по връзката ни, но и тя като мен не предприе нищо. Направи две кръгчета около мястото и се върна при мен. Протегнах ръка, за да може да кацне на нея.  Погледнах я, очаквайки някаква реакция. Тя само поклати отрицателно черната си глава, а сетне отново извърна глава натам объркана.  Аз самата отново погледнах към мястото между двата сламени порива. Чувството, че нещо ме наблюдава, не ме напускаше.

-Селест?

Обърнах рязко глава към гласа, който ме бе извикал. Хино бе спрял на метри от мен, застанал до коня си и държащ в една ръка юздите. Томас и Касия продължаваха да вървят напред с групата деца, явно незабелязали липсата на двама ни. Онова усещане за безпокойство обаче остана в мен, а погледите на слеляните върху нас се бяха увеличили.

Поставих Ария пред мен на седлото и пришпорих Ръкаса с крака. Приближих се бавно към него и го погледнах сериозно в очите. Той усети безпокойството ми и се огледа наоколо за знаци на опасност.

-Тръгваме. - казах му само, за да прикрия чувството на напрежение, което се бе скрило в мен - Веднага!

Хино срещна погледа ми уверено и ми кимна. Сетне се качи на коня си и го пришпори, към останалите от малкта ни група, за да им го съобщи. Загледах се за миг в отдалечаващата му се фигура, преди отново да погледна към мястото между двете сгради.  Можеше и да не го бях видяла, но осезаемо усещах, че някой ни следеше. И този някой беше добър в това. Не биваше да рискувам. Селото не бе безопасно място.

***

-Какво видя?

Ария не ми отговори веднага. Отхапа голяма хапка от печения заек, който Томас бе уловил, докато ние подготвяхме малкия ни лагер за през ноща. Успяхме да намерим една пещера в страни от пътя минути преди да се смрачи. Устроихме лагера си вътре и благодарих на боговете за подслона. Силния вятър брулеше скалите със свистящ звук и носеше миризмата на сняг. Завихряше покрай нас листа и прахоляк и ни пречеше да виждаме. Ако трябваше да пренощуваме на открито, това щеше да превърне ноща в мъчение.

-Не видях нищо.-промърмори тя с пълна уста

Хамелеонката тактично се бе преобразила в дрехи, подобни на тези които аз и Касия носихме. Така тя напълно се сля с малката ни група. Бе намерила сила да се преобрази. Не, че желаеше да го направи, но аз самата я принудих.

Не отговорих нищо. Наблюдавах я спокойно как преглътна храната, след което с премръзнали сини пръсти отпи от меха мълен с вино. Касия до мен ме побутна и погледна въпросително, но не й отвърнах. На метри зад нас Хино оправяше конете за нощната им почивка, а Томас седеше на входа на пещерата и наблюдаваше за опасност, докато остреше меча си. Загледах се в огъня и се заслушах в пращенето му. Не бях усетила, колко всъщност бях уморена.

-Не видях нищо, но усетих миризмата на магия.

Настръхнах под думите й и я погледнах в очите. Бях забравила колко остро обоняние имаше Ария.

-Магьосник?-попита Касия

-Не, те излъчват миризма само когато използват магията си, а и беше различна от тази природните елементи.- заговори замислено хамелеонката

-Усещала ли си нещо подобно преди?- попитах я без да откъсвам очи от нейните

Тя замълча, но не извърна погледа си. Сетне поклати главата си в отрицание.

-Не. Миришеше на метал и студен морски бриз едновременно.Беше странно.- тя се вгледа в двете си ръце, сякаш се мъчеше да си спомни нещо- Но когато проследих мириса, той се усили, а не видях нищо там от където идваше.

-Правилно решение беше да не останем в селото. - присъедини се към нас Хино , който приклекна до огъня - Ако това което казваш е вярно, то явно някой е по петите ни. И този някой е умел в прикритието си. Със сигурност се превръща в пробмем за нас.

-Ако е тръгнал по следите ни, трябва да намерим начин да го изгубим. - обърнах се замислено към него- Мислиш ли, че ще успеем да се справим с това. Имаме два дни преди денят на срещата на бунтовниците.

-Мисля, че да. А и ни остава само половин ден на път до там.

-Добре, ще обсъдим подробностите след вечерия. Тъкмо да успея да събера мислите си.- прокарах уморено ръка по челото си, сетне вдигнах очи към неговите- Извикай Томас. Искам да обсъдим всички плана за срещата с бунтовниците, сега когато и Ария вече е в по-добра кондиция.

Той ми кимна стегнато. Преди да се изправи ми се стори, че устните му едва се усмихнаха. Сърцето ми притрепна леко от това.

***

Студеният вятър прокарваше по кожата на лицето ми иглички. Седях на един камък на входа на пещерата, а ръката ми стискаше дръжката на малката ми дага, прикрита умело под края на наметалото ми. Очите ми бяха съсредоточени в тъмнината, която сякаш бе гъстта и непрогледна. Вятътът се бе завърнал с изгряването на луната. Сякаш склоновете на планината, между които се бяхме скрили, не ни предпазваха, а напротив... караха вятъра да хвърчи между процепите още по-мълниеностно. Бях се скрила от порива му , подпряла рамо на една от скалите, а малките храсти около мен се поклащаха със звук на хиляди гърмящи змии.

-Имаш нужда от почивка.

Нямаше нужда да извръщам глава, за да разпозная гласа зад гърба ми. Хино се настани на камъка до мен, облягайки ръце на коленете си.

-Кой го казва?- отвърнах иронично, без да извръщам поглед от тъмнината пред мен

Останахме в тишина. Може би изминаха мунути, в които ни следваше само шума на вятъра. Въздъхнах дълбоко и се обърнах, за да си открадна поглед от лагера ни. Огънят бегло осветяваше фигурите на близнаците с тъмни коси, които спяха глава до глава, а от одеалото на Касия се подаваше и малка котешка глава.  Изненадах се, че Ария се бе съгласила на това, но явно Каси за пореден път доказа, че може да накара всеки да я хареса. Близо до тях се бяха наредили и конете, а черният гръб на Ръкаса се беше допрял плътно до този на големия кафяв жребец на Хино.

Извърнах поглед и го насочих към мъжа до себе си. Черните кръгове под очите му все още си личаха ясно.  Коляното му бе само на сантиметри от моето. Загледах се в профила на лицето му, загадъчно на сумрака. Не осъзнах, че го бях зяпнала до момента, в който тъмните му очи не намериха моите. Устните му оформиха така познатата ми закачливо хитра усмивка, накланяйки леко глава настрани.

-Имам нещо на лицето ли?- подхвърли ми самодоволно

Засрамена, извърнах глава настрани. Опитах се да съсредоточа вниманието си върху жуженето на вятъра, тъмнината... всичко друго само не и върху бясно препускащото ми сърце. Едва не се стъписах, когато нечии студени пръсти хванаха брадичката ми и ме накараха да извърна глава настрани. И скоро единственото, което виждах, бяха отново очите му.

-Кой да предположи, че някога ще изпиташ срам?- прошепна ми той с дълбок глас, който накара косъмчетата по врата ми да настръхнат

За миг останах запленена от усещането на пръстите му, от силата на погледа му. Силен порей на вятъра премина покрай нас и ме върна отново в реалността. Пръстите ми бавно хванаха ръката му, за да сваля пръстите му от лицето си. В погледа му премина миг на обркване, ала нежността в тях не изчезна.

-Някой може да ни види.

Пръстите му обвиха ръката ми в топла и нежна хватка. Преплетените ни пръсти като мост свързваха недокосващите ни се колена, досущ като надеждата, която се бе зародила в сърцата ни.

-Отдавна вече всички спят. А и дори да ни видят, няма как да ни чуят заради вятъра. - каза със спокоен глас

-И все пак, аз...

-Никой от спътниците ни не би разказал на краля. Знаеш го. - той стисна ръката ми и ме погледана сериозно в очите- Никой не би те предал, Селест.

Премигах и поклатих глава. Как разбра за какво се тревожа?

-Знам.

Загледах се в преплетените ни пръсти. Усещането беше толкова странно. Едновреммено ме изпълваше изтинска тревога и не знаех как да постъпя. За пръв път попадах в непознато води. Но в същото време се чувствах спокойна, разбрана и ... и може би щастлива.Не не беше щастие... това чувство на жар в корема ми, съпътствано от гъдела на огнените езици по гърдите... уют и тишина сред студа и шума на вятъра... сякаш си бях намерила тих пристан на душата.

Въздъхнах дълбоко и подпрях чело в рамото му. Зарових глава в грубия памучен плат на перелината му и затворих очи. Миг по-късно две топли и силни ръце обгърнха гърба ми и ме притиснаха към мястото, което наричах свой пристан. Вдишах дълбоко аромата му на зелена борова гора и сухи листа.  Едната му ръка погали косата ми.

-Но не е това, което наистина те тревожи, нали?- прошепна той в косата ми

Вдигнах поглед към него и в миг сърцето ми се сви, осъзнавайки че ни делят само сантиметри. Ръката му спря на тила ми, но погледа му остана сериозен. Гърлкото ми бе пресъхнало и преглътнах, за да го освободя:

-Обещай ми, че ако нещо се обърка на мисията, ще отвледеш близнаците  и Ария към безопасност. - гласът ми не трепна, остна силен въпреки, че тялото ми щеше да се разтрепери

-Няма да обещая подобно нещо. - отсече Хино, без да се промени сериозността на погледа му

Объркана се отдръпнах от обятията му, за да погледна лицето му. Студеният вятър веднага замени топлината , която излъчваха преди малки допрените ни тела. Но защо имах чувството, че вятъра ми отне още нещо?!

-Това е заповед!- опитах да звуча сериозно аз

-Не ме интересува.- отвърна ми с леден глас, който не бях свикнала да чувам от него.

Думите му прокараха леден трепет по гръбнака ми. Отново поклатих глава, откъсвайки очи от неговите.

-Ще го направиш, Хино. Трябва да го направиш.- заговорих тихо-Искам да знам, че всички ще бъдат в безопасност, ако нещо се обърка.

-Ако се стигне до това, ти ще си тази, която ще ги отведе.

-Вероятността бунтовниците да се опитата да заловят мен е по-голяма. Все пак Сянката на краля ще е по-достоверен и пълен източник на информация, не смяташ ли?- повиших леко глас аз - Ще имате по- голям шанс да се измъкнете, ако концентрират вниманието си в моето зялавяне.

-Именно заради това трябва ти да си тази, която да се измъкне.

-Аз ще успея да се измъкна някак. А и дори да не се, мисълта че приятелите ми са в безопаснист, ще ми бъде достатачна.

-Ти ще си тази, която да ги отведе в безопасност.- заговори сериозно, а очите му излъчваха сила и увереност- Ти си дясната ръка на краля, ти си лидера на ордена, ти играеш ролята и на племенницата на краля... Ти си много повече, отколкото съм аз. Животът ти е много по-ценен от моя.

-Не говори така. Това не е вярно.- казах притеснена

-Дори и да ми заповядаш, дори и да ме умоляваш, дори и да бях направил непрегрешимата клетва пред теб... бих я разрушил, бих погубил душата си, пред това да те видя заловена, измъчвана и сломена. Бих погубил себе си, за да ти дам бъдеще.

-Спри да говориш, моля те!

Думите му секнаха, а моите собствени останаха неизречени. Болката която усетих в гласа му ме стъписа и ме накара да забравя къде се намирах. От очите ми се изтръгнаха две сълзи и се спуснаха по бузите ми.

Той затвори очи и опря чело в моето. Вдиша дълбоко, а едната му ръка се спря нежна на врата ми. Останахме така за миг. Сами в мрака. Даже вятъра бе спрял порива си и бе поспрял, за да ни чуе.

-Защо си готов да го направиш? - прошепнах, а гласа ми заекна от емоциите, които ме превземаха

Не ми отговори веднага. Отдръпна се от мен, само за да ме погледна в очите и да изтрие с една ръка сълзите ми. Сетне дланта му обви едната част на лицето ми и се задържа там, топла и нежна.

-Защото те обичам. И каквоо и да се случи в деня на срещата с бунтовниците исках да го знаеш.

За първи пък го чувах да изрича тези думи към мен, но не се изплаших за моя изненада. Напротив. Останах спокойна... толкова спокойна, както никога досега.Сякаш наистина бях открила своя пристан, а може би и дом... Сякаш най- накрая се почувствах топлина в този така жесток свят.

И знаех, че може би нямаше да имаме бъдеше, че може би този миг може да бъде последния ни, че може би никога нямаше да сме повече толков близки, както бяхме сега... сред страха, сълзите и в очакване на това което ни очаква утре. Но именно това утре сега нямаше знечение...

Не бях способна да кажа каквото и да е. А бих ли могла изобщо?! Но тялото ми откликна вместо мен и запечатах думите му помежду ни с целувка. Беше плаха, нерешителна целувка. Но между нея висеше и едно обещание, а от двете й страни- две сърца, желаещи да обичат.

===============================

-Здравейте, сладури❤️

Вие: Айде бе, къде пак изчезна. Чакаме ли чакаме тука нова глава, че чак препрочитаме вече...

-Знам, знам. Няма да казвам съжалвщявам, няма да казвам случва се, няма да се оправдавам, защото тези които ме следят и познават мен и творчеството ми знаят... ,, минута е много" и нямам време да спя се доближават доста до реалността ми. Но ето пак се връщам и ще се връщам и ще ви радвам с нови глави винаги, когато ми се отвори време...

Вие: Нови глави.... най-накрая... кога, кога?

-Ха ха, днес една след два дни друга. Как ви звучи? Май ви харесва, дочувам писъци чак при мен... ;) Тази вечер очаквайте нова глава от ,,Смъртоносна", екстра дълга, с доста случващи се различни неща... и бавно настъпваме към така чаканата среща с бунтовниците... а там, охоооо.... ще се завърти на пет пъти историята обещавам. Спирам да ви дразня. Липсваше ми да съм тук. И вие ми липсвахте.