Притеснението бе обтегнало всяко мое мускулче, докато следвах интуицията си по безкрайния лабиринт от коридори на двореца, която ми подсказваше, че кралят се бе усамотил в своя кабинет. Винаги слушах интуицията и тя като моя другарка никога не ме бе предавала. Дори и днес не го направи.

Спрях пред масивната дъбова врата, скрита зад тежкия гублен встрани от заседателната зала, а едно мускулче острани на челюста ми потрепваше от напрежение.

Вдигнах ръка, за да почукам, поемайки си глъдка въздух, но преди юмрука ми да докосне вратата, тя се отвори сама. Вратата се отвори пред мен бавно и бързо влязох в помещението, изправяйки се срещу така познатите ми леденосини очи, които ме гледаха с хладна пресметливост. Кралят стоеше изправен до бюрото си, а в ръка държеше леко огънат лист хартия. Лицето му излъчваше оттегчение и досада, че съм прекъснала работата му.

-Какво искаш?!

Не трепнах от остротата на гласа му. Пристъпих две крачки напред и застанах уверено пред него, а сърцето ми препускаше бясно. Поклоних се леко с глава, показвайки уважението си, сетне му отговорих :

-Искам отговори, господарьо.

Чичо ми издаде звук на пренебрежение, смръщи веждите си и остави листа да се изплъзне от пръстите му и да кацне върху бюрото.

-Заседанието с елфите започва след половин час. Побързай!

Прехвърлих разпиляните си въпроси в главата, мъчейки се да ги подредя, но напразно. Накрая започнах с най-лесия от тях. Преглътнах бавно, преди да го задам:

-Защо не ми казахте, че се подготвяме за война?

Кралят скръсти къце на гърдите си и ми се усмихна лукаво.

-Мислих, че оттавна си се досетила, че се готвим за война. За какво мислиш, че създадох казармите и асасинския орден? - заговори спокойно, сякаш говореше за нещо рутинно - Обучена войска, която се различава от всяка друга армия по военни техники, е печеливша карта във всяка война. А факта, че никой не подозира за съществуването ѝ я прави още по- печеливша.

Замълчах, замислена върху чутото. Когато погледнех нещата от тази перспектива, осъзнах колко наивна съм била през всичките години, а едва преди ден бях разбрала очевидната действителност зад асасините. Бях разбрала едва, когато броя на асасините надхвърли допустимото. Колко сляпа съм била? Крлят се е подготвял години за войната. Години бе градил империята си, бе укрепвал с богатства власта си, бе стабилизирал страната си след последната война и й бе осигурил силна армия. Армия от лъскави рицари...и армия от безмилости асасини. Всичко бе планувано и изпипано стратегически до най-малкия детайл, за да достигне този момент... моментът, на начало на войната.

-Срещу кого ще воюваме?

Кралят ме гледаше съсредоточено, а нещо блесна за миг в сините му очи.

-Ще рабереш, когато му дойде момента.- отговори ми той остро

С това тази тема бе приключена. Прикрих раздразнението под сериозната си маска.

-Каква е ролята на Лисандрия във всичко това?

-Искам да си осигуря военна подкрепа от тяхна страна. Имат най-силната армия на континента. Това ги прави потенциално силни съюзници.

-Щом тяхната подкрепа ни е толкова нужна във войната, значи врагът е силен колкото двете ни кралства взети заедно.

Кралят стисна устни в една линеа и ме изгледа ледено, че отново подтикнах тази тема на разговор.

-Ще ти кажа само едно нещо, Селест. - каза ледено спокоен глас, които ме изненада - Врагът, срещу когото ще се изправим, е по-силен и от нас и елфите взети заедно.

Леден трепет премина по гръбнака ми и накара косъмчетата ми да настръхнат. Запазих мълчание и сведох замислено поглед.

Това не го бях очаквала. Войните на Лисандриа наистина бяха най-могъщите на континента, с техните бесмъртни и силни тела, както и магическите способностти, които някои от тях притежаваха. Никой не бе съумял да победи войската им. Но и елфите избягваха кръвопролития, освен ако не е наложително. Това изискваха вярванята им, че всеки живот е свещен. Не можех да си представя, някой способен да срази Лисандрия.

Приел мълчанието ми, като примирение, кралят заговори:

-Затова и разбираш, защо правя всичко по силите си, за да спра това, което предстои.

-Тогава с каква точно цел ме омъжвате за Ерен?- попитах хладно

Очите на негово величество се превърннаха в ледени глетчери, а лицето му се изопна от гняв, но гласът му, изненздващо, остана спокоен:

-Първо, за да си осигуря шпионнин в техните редици. И второ, за да ги склоня на моя страна.

-Как по-точно моето присъствие ще успее да ги склони?

Въпросът се изплъзна от устните ми , преди да успея да го спра, за което миг по-късно съжалих. Кралят направи една бавна крачка към мен, и ме погледна сякаш пред него стоеше някакво извращение на съдбата.

-Ти ми кажи как, Селест?! - гласът му стана зловещо тих - Ако са приключили въпросите ти, те съветвам да се оттеглиш, докато не започне съвещанието.

Здравият ми разум ми казваше да напусна стаята, следвайки тактичната заповед на господаря ми, но един глас заглуши всяка предана часичка в душата ми. Гласът на непреклонноста, който отдавна не бях чувала. Поттиквана от насъбраният ми гняв сега гласът крееше с всичка сила, и не ми позволяваше да се предам от словесната битка. Поне не и докато не зададях и последния си въпрос.

-Имам само още един въпрос, Ваше Величество.

Между веждите на краля се появи дълбока бръчка, но изражението му си остана все така хладно. Не каза нищо, само се взираше в мен, а онова гневно пламъче в очите му растеше с всяка секунда. Приех това като знак да подължа.

-Какво смятате да правите с войниците, които сте заръчали на Хино да отведе в катакомбите? Защо искате най-добрите ни войници?

-Не ти дължа обяснение за каквото и да било относно решенията ми? - повиши глас краля и стисна силно с една ръка ръба на бюрото, което се намираше зад него

-Тогава поне ми кажете, защо се опитахте да го скриете от мен? - не отстъпих, въпреки, че разговорът завиваше в опасна посока

-Не съм длъжен да ти споделям всичко. - гласът на чичо ми режеше въздуха като нож - А и не исках да усложнявам и без това натовареното ти ежедневие. -довърши с хладна ирония

-За да изпълнявам ролята си като ваша ,,сянка", мисля че би трябвало да знам какви са действията ви първа. Противно на това, ролята ми се обезсмисля.

-Ролята ти е да следваш моите заповеди, а в това число и да не си вириш носа, където не ти е работата. Решенията ми нямат никаква пряка връзка с теб.

-Главната част от работата ми е да защитавам вас и кралството. Как се очаква да ви служа, ако ме държите настрана.

-Достатачно! - повиши глас Торин

Замълчах, а в сърцето ми ме жегна вина, че се бях върпротивила на думата на краля. Проследих мълчаливо с поглед как чичо ми се отблъсна леко от бюрото, заобиколи го и се настани на високия стол зад него. Погледът му се заби в документите, рзпръснати пред него, но си личеше, че се бореше да овладее емоциите си. Знаех, че е гневен, защото още преди минути гривните ми слабо се бяха нажежили, а камината в ъгъла бе лумнала една идея по- силно.

-Ако няма повече, какво да кажеш си тръгни. -каза ми безчувствено краля- Чакай ме в заседателната зала.

Без да обеля и дума повече се завъртях и запътих към вратата. Поставих ръка на дръжката и натиснах, но тя не помръдна.

Изтръпнах, когато точно в този момент сериозния глас на чичо ми ме достигна:

-Внимавай, Селест. Който задава много въпроси, си копае сам гроба.

Не се извърнах, за да го погледна. Нямах сили. Тялото ми се бе вкочанило, а в душата ми не бе останало и зрънце от смелоста, която преди малко ме бе връхлетяла като ураган. Кралят отново ми бе напомнил, къде ми бе мястото и какво можеше да направи, ако го предизвиках.

Ръката ми бе още на дръжката, когато бавно вратата се отвори пред мен, подтиквана от магията на негово величество. Излязох бързо, измъквайки се от напрегнатото чувство, което оставяха очите му върху тила ми. Избутах тежкия гублен и се озовах в дъното на заседателната зала, която бе все още празна. Вратата се затвори тихо зад мен, а аз изпуснах нерван въздишка.

В крайна сметка Хино наистина се бе оказал прав. Това хич не бе добра идея. Поне бях успяла да се сдобия макар и с половинчати отговори. Явно само това можех и да получа, без да стигна до опасна среща с гнева на Торин.

Застанах от дясната страна на стола на негово величесто и поставих ръка, покрита с кожената ръкавица, върху една от гредите отстрани на облегалката. Погледнах голямата каменна маса пред себе си, както и празните столове около нея.

Но един въпрос не спираше да изникава в главата ми...Каква бе моята роля в тази игра на шах? Коя фигура бях и щеше ли краля да ме пожертва със следващия си ход, теглен от бленуванта си победа?

***

Минути по-късно в залата започнаха да влизат един по един лордовете, които веднага отклоняваха поглед от мен, щом ме забележеха. Не им обръщах внимание. Стоях сериозно от дясната страна на стола на краля, без да помръдна.

Когато половината от лордовете вече се бяха събрали и разговаряха тихо и напрегнато, в залата влезе Хино. Бе скрил лицето си с черната си качулка, а наметалото се вееше след него докато вървеше. Силните му мъжки рамене бяха изправени, а похотката му издаваше, кой бе алфа вълка в залата.

Хино измина разстоянието, което ни делеше, и застана пред мен, а лордовете го гледаха със страхопочитание, същия поглед, с които гледаха и мен. Разменихме си един дълъг поглед, след което Хино вдигна ръка и повдигна края на дясната страна на качулката си, докато не се разкри едното му зелено око. Полази ме трепет.

Беше Ария. Сигурно Хино бе все още зает и бе пратил Ария да го замести в днешното заседание.

Рязко я хванах за лакътя и се доближих към нея, за да изсъскам тихо в лицето и:

-Не прави глупости!

Ария просто ми кимна сдържано, имитирайки до съвършенство движенията, които правеше Хино. Способността ѝ да имитира , да се превъплащава в друг ме впечатлиха. Пуснах лакътя ѝ и се извърнах с лице към залата, а с периферното си зрение видях как тя прави същото.

Скоро след това в залата влезе и негово величество, придружаван от двама стражи, които останаха пред вратата на помещението. Проследих с поглед как чичо ми измина спокойно растоянието до стола си, като преди да се настани ми хвърли сериозен поглед. Ледена буца заседна в гърлото ми. Кралят дълго време нямаше да прости дързоста ми днес.

Стаята утихна, когато последните две фигури се появиха на прага. Елфите провървяха краткото растояние до отредените им места, слагайки край на всички разговори. Двете метала се носеха след тях, едното като направено от бял облак, а другото - от кръв. Златистите очи на Ерен се задържаха върху мен, докато се настаняваше на стола си, а усните му се извиха в онази лисича усмивка. Подтиснах импулса си да го цапардосам в лицето. След всичко, което бе направил и станал свидетел, това бе най-малкото което исках да му направя. Извърнах очи от него, благодарна, че нискоспусната ми качулка скриваше лицето ми. Съсредоточих цялото си внимание в събеседника му.

Лицето на Верон бе непроницаемо и студено, както винаги. Сребристобялата му коса се спускаше свободно по раменете му, а сините му очи блестяха като сапфири. Кожата му бе светла като лунна светлина и придаваше мистичност на целия му външен вид.

Сравнявах облика му с този на момочето в съня ми, с надеждата да не се окажа права. Но отново съдбата стоварваше плесницата си в лицето ми, защото техния облик се припокриваше перфектно. Сякаш бяха огледални образи на едно и също създание. Спомените от съня се преплетоха с действителния образ на принца и ме накараха да изтръпна от ужас. Приликите бяха очевидни. В съня си бях видяла изгубената принцеса. Но образът бе неясен и размазан и не бях способна да зърна лицето й. Но все пак... нямаше спор...това бе тя. Елин.

Съвещанието започна, но не бях способна да следя словесните битки. Мислите бяха изцяло превзели съзнанието ми, а погледа ми не се откъсваше от двамата елфи, и най-вече от Верон. Часовете течаха мъчително, докато се обсъждаше въпроса за търговските взаимоотношения между двете страни, а аз все повече потъвах в мислите си.

,, Намери ме ''

Древният и едновремменно млад глас на Елин ме застигна отново. Изтръпнах , а очите ми веднага намериха тези на принца. Същото теменуженосиньо, като на това на Елин.

,,Да те намерия?! Как? Защо аз? Защо избра мен?"

Въпросите останата да се реят в съзнанието ми, а образът на принцесата ме преследваше всеки път, когато затворех очи.

***

Вървях по мраморните коридори, преоблечена в карибскосиня рокля с дълги до китките ръкави, които покриваха плътно гривните ми. Слънцето вече бе започнало да залязва и оцветяваше в оранжево, струпалите се облаци в небето.

Съвещанието бе свършило, един час след пладне, отново не стигнало до някъкъв консенсус. След него бях слязла веднага в подземията, в очакване на Хино, но той така и не се завърнал още. Поех за няколко часа задачите му в казармата и продължих с тренировките на Ария. Битката ни, поне за кратко ме бе накарала да се откъсна от тягосните мисли, които ме преследваха. Но облекчението си отиде, когато в казармата влезе поредната група новобранци, напоняйки ми за войната, която тропаше на вратата ни. Хино бе прав, нямахме вече достатачно място за нови и нови попълнения, защото с тази група и последните места бяха заети. А войниците, които днес бяха заведени в катакомбите, знаех, че те нямаше да се върнат.

Всичко започваше да се заплита все повече и повече, а не знаех откъде да започна с разплитането. Трябвяше възможно най-скоро да се добера до книгата, която елфите откраднаха. Трябваха ми доказателства и отговори за принцеса Елин.

Изкачих последното стъпало на мраворното стълбище, а в краката си изпитах силна умора. Стражите от двете страни на площадката на царското семейство ми кимнаха с уважение. Подмнах ги и навлязох в дългия бял коридор с бели масивни врати, докато не застанах пред последната, пред която ,за разлика от другите, не чакаше страж. Дали пък не беше излязъл. Вдигнах ръка и почуках тихо.

Сърцето ми трепна лекичко, докато секундите течаха мъчително. Исках като пълна страхливка да избягам, но се въспрях. Трябваше да се изправя срещу това, не биваше да отлагам разговорът повече.

Едва не подскочих, когато вратата пред мен се отвори и топлите кафяваи очи на Адриан не срещнаха моите. Но за разлика от всеки друг път, на устните на никой от нас не се появи усмивка.

Ехе, ето я и новатааааа 👏👏👏
Надявам се да ви е харесала.

Историята наистина започва да се заплита все повече и повече и знам, че всички направо умирате за малко роматника и сигурно при всяка нова глава ме хулите яко, че има само спорове, битки и някакви догатки, но ще ви успокоя... любов ще има... Кога? По-натам 😄

Само ще кажа в моя защита, че емоционалното състояние на Селест ще претърпи върхова метаморфоза, а именно това и целя. Затова имайте търпение. Охх, а колко много неща съм ви подготвилааа...

Благодарско за подкрепата! ❤❤❤