Той

Шум от клаксон. Спирачки. Писък. Сблъсък.
Остра болка, а после непрогледен мрак. 
Светлини. Размазана картина. Агония. Пушек. И кръв. 
Стъклен поглед. Пребледняла кожа. Смърт...

Отново тъмнина.

***

Небето бе облачно, светът сивееше. Нямаше листа по дърветата, само голи клони стърчаха заплашително нагоре. Протягаха се умолително към небесата, но така и не успяваха да ги докоснат.
Зловещ вятър се просмукваше под черното палто на изправения младеж, изстудявайки кожата му, но той като че ли не забелязваше. Стоеше неподвижно, сякаш направен от камък и се взираше напред с празен поглед. Изгубен беше, търсеше нещо. И той като клоните умоляваше вселената, но отговор на молбите си никога не щеше да получи. Защото подобни желания не се сбъдваха откакто свят светуваше.
И този път нямаше да е различно.

Младежът внимателно се наведе и с нежност, неприсъща на човек,
положи кървавата роза до студената надгробна плоча. Две кристални сълзи се спуснаха по измръзналите му бузи, капвайки върху неопетнените ѝ листи.
Днес се навършваше една година откакто си беше отишла; дванадесет месеца без най-скъпото му същество.

Треперещата му ръка погали картината на усмихнатото й лице.. беше толкова млада.
- Съжалявам - отрони се от напуканите му устни.
Гласът му бе пропит с болка, тъга струеше от всяка буква.
- Толкова много съжалявам, Йо!
Краката не го държаха. Коленете му се удариха във влажната пръст, разтрисайки цялото му тяло.
Сълзите се спускаха по бузите му една подир друга, една подир друга. Нищо не бе в състояние да го спре- не и сега.
Спомени нахлуха в разрушеното му съзнание и той стисна очи в опит да ги прогони. Всички онези щастливи моменти разкъсваха останалото от изстрадалото му сърце. Забиваха се като пирони в плътта му, отново и отново и отново...
Сърцето му се бе счупило в онзи проклет ден и парченцата му се разпиляваха все повече и повече с изминаването на всяка следваща вечер.
Болеше. Болеше непоносимо. Но нямаше никакъв избор.
Да, не изминаваше час, в който да не се обвинява. Да не пожелае да смени мястото си с нейното. Да не обещае всичко, на онзи, който му я върнеше. И все пак, никой не чуваше.
Нямаше кой да му помогне.
Не и за това.

Юлиан се сбогува със сестра си и с тежки стъпки се насочи към изхода на гробището. Студът не го притесняваше- сърцето му отдавна бе замръзнало.