Светлината свети с призрачно сияние,
прозира през моето съзнание.
Тъмата сгъстява се като смола,
давя се в смъртоносната мъгла.

Дърветата протягат клоните си към мен,
искат да ме вземат под своя плен.
Искам да избягам от тази химера,
на ума поредната грозна религия.

Бягай живот, бягай сърце, не се давай,
продължавай напред, не спирай.
Затворът е тъмен смог,
а решетките са моят стоп.

Седя, всичко минава на лента покрай нощта,
животът не смее свойта песен да изпее.
Няма ден, има една сивкава светлина,
която мъчи се да не изтлее.

Докога ще продължава този обречен цикъл?
Докога ще чернее мойта мисъл?
Искам да докосна слънцето зад облаците диви,
да усетя какво беше да късам тревите.

Но залязоха мечтите, отиде си цветът,
няма мирис, има само смърт.
Затъвам. Блатото ме придърпва,
мъглата като було ме покрива.

Не виждам звезди, само мръсен храм,
душата ми е свърталище на зной и срам.
Няма изход, само мъгливи сълзи.
О, колко мъка и раздор под небосвода от моите мечти.