Думите продължаваха да звънтят в главата ми. Наистина съм бременна. Зрението ми започна да се замъглява и секунда след това една единствена заблудена сълза се спусна от окото ми.

- Може ли да ни оставите насаме? - дълбок глас пронизва въздуха и премигвам бързо като осъзнавам кой изрече тези думи. Шарлот и лекарят се изнизват колкото се може по-бързо, вероятно усещайки напрегнатата атмосфера. Избърсвам новосъбраните сълзи от очите си и вдигам поглед към необичайно мълчаливия Мейсън. Обърнат е с гръб към мен, показвайки ми пренебрежението си, докато се взира отвъд прозореца сякаш тук е мястото, където би искал да е най-малко сега. Ако пръстите му не бяха стиснали кафявите вълни коса върху главата му щях да си помисля, че е сравнително спокоен. Как се подхожда правилно в такъв тип ситуация? Лентата ми на мисли не върви плавно и разбира се аз глупачката избълвам първото нещо, което ми идва на езика.

- Мога да го махна... - дъхът ми секва преди да съм довършила изречението и стисвам зъби. Нормално ли е думите да оставят гаден остатъчен вкус в устата?

- Да го махнеш? - гласът му е по-суров отколкото очаквах и тялото ми потреперва. Браво на мен! Остави ме сама да прегазя цветята и ще го направя със стил.

- Аз мислех —

- Мислела си какво? Че няма да поема отговорност? - тялото му се обръща, когато съм в процес ставане от леглото и колената ми почти поддават под безмилостния му поглед.

- Не казах това. - отговарям с треперещ глас и го гледам почти озадачено, докато неговите очи също не напускат моите. Раздвоен е в реакцията си и трябва поне да се опитам да го върна в правата посока. Този път аз трябва да съм неговата опора без значение колко се ужасявам от мисълта, че нещо живо расте в мен.

- Не, всъщност е напълно обратното. Заради проклетата си гордост отказваш да признаеш поражението! Забога Скай, можеше да ми кажеш в каква ситуация си изпаднала, но вместо това трябваше отново да науча от собствената ти сестра!

- Какво очакваш от мен? Само истината? Ето ти я...не съм готова за това! - избухвам поради насъбралия се във вените ми гняв. Ядосана съм - на себе си, защото не му казах и сега е прекалено късно, на твърде разговорливата Шарлот, която действа зад гърба ми, и на Мейсън, който е неочаквано грижовен и същевременно ме вбесява.

- А аз магически съм готов? - сарказмът започва да се излива от устата му като мед с горчиви нотки. - Няма да се учудя ако ме обвиниш, че съм го направил нарочно. Може би съм скрил шибаните хапчета? Звучи ми правдоподобно, не мислиш ли?

Свъсвам вежди, докато се опитвам да отделя истината от шегата. Знам, че се опитва да ме предизвика и се получава. Ръцете ми започват леко да треперят, докато се приближава и масивното му тяло хвърля сянка върху моето. Ръката му се стрелва напред и грабва китката ми в силна хватка, придърпвайки ме само на сантиметър разстояние. Очите ми проследяват черната му тениска до шева около шията, където перфектната му загоряла кожа е оголена. Забелязвам изпъкналата вена на врата му и осъзнавам колко силно се контролира да не изтърве думи, за които ще съжалява. Но така или иначе вече знам какво мисли.

- Разбирам, че новините ти дойдоха в повече, но това не е причина да си го изкарваш на мен.

- Още ли не си осъзнала, Скай? Това няма нищо общо с "новините" и има всичко общо със случващото се между нас.

Отговорът меко казано ме стряска, но нямам време да се отскубна, тъй като мускулестите му ръце се увиват нежно, но същевременно здраво около ханша ми. Почти съм сигурна, че изражението ми е отчаяно в опит да избегне очите му, които пронизват право през ума ми.

- Мейсън, какво... - прошепвам с накъсано дишане и затварям очи в опит да се съсредоточа, когато лицето му се доближава толкова, че наболата му брада дращи леко бузата ми.

- Изгубил съм си ума по теб, ангелче. Бих направил всичко, за да те запазя до себе си. - гласът му е изпълнен с емоции, една от която разпознавам като тъга. Защо ми звучи като сбогуване?

Очите ми бавно се отварят, когато топлата му ръка се стяга нежно около китката ми и долепя разгърнатата ми длан вляво на гърдите си. Главата ми автоматично пада напред и челото ми се опира срещу рамото му, докато усещам ритмичните блъсъци на сърцето му.

- Но колкото и да те притискам ти няма да подадеш, защото си решила да направиш животите ни хиляда пъти по-трудни. - от гърдите му се изтръгва малък смях и усещам вибрациите по пръстите си. В следващата секунда тялото му се изместя, така че очите ни да се засекат и в неговите виждам разочарование. Странни тръпки ме побиват и отново усещам краката си като желе. Ако не беше ръката му, увита около тялото ми, щях да се стоваря на пода с цялата си тежест. - Така че не ми даваш друг избор, освен да те пусна.

Нещо в мен се пропуква при това изречение и зяпвам в шок. Усещам недостиг на въздух и започвам да дишам дълбоко, което ми помага да избистря ума си и да изстрелям въпрос в негова посока.

- Какво значи това? - гласът ми звучи неестествено в треперещото си състояние и осъзнавам колко ме плаши мисълта да остана без него. Но може би нямам сили да го спра?

Той не продумва, вместо това милва лицето ми сякаш няма да има друга възможност. И просто ей така си отива, оставяйки ме сама в средата на стаята.

"Оправи си приоритетите, момиче" крещи подсъзнанието ми и за пореден път има право.

| Мейсън |

Няколко пъти бях решен да се върна, да я поема в ръцете си и да я държа близо до себе си колкото и да се дърпа. Но наранената част от мен ми шепти разумното решение - ако обичаш нещо го пусни. А ако то също те обича ще се върне обратно.

Не съм сигурен дали теорията действа на практика, но единствено това ми остана. Ако близостта не действа, то тогава ще я оставя да проумее какво е правилно за двама ни.

Проклет да съм ако греша и току що изпуснах най-страхотната жена, която някога съм срещал. Това ще бъде най-голямата грешка в живота ми. Но се решавам да рискувам и да действам на бистър ум. Това дете...не е каквото очаквах да ми се случи в близките години, но само мисълта, че е частица от мен и Скай събрана в едно малко същество, ме кара да се вълнувам по странен начин. Исках да я прегърна и целуна, да ѝ кажа онези две думи, от които няма връщане, но изражението ѝ ясно показваше, че дори при едно побутване в тази посока тя би рухнала.

Но каквото ѝ да стане след този ден аз съм сигурен в едно - тя и бебето ще са на сигурно.

Vote / Comment ❤️