Зловещи кални човечета
Нико завърза малко бинт около ръката на сестра си.
- От къде се научи, мой човек? – попита Вив, посочвайки ръката ѝ.
- Гаджето ми – измърмори синът на Хадес.
- Искате ли да преровим нещата на Вентите? Може да имат нещо полезно.
- Става!
- Това не е ли кражба!? – извиках.
- Технически, не е. По-скоро бързо наследяване – чух гласа на Касандра. Още носеше очилата. Тя погледна всички нас. – Богове милостиви! Какво е станало с Бианка!?
- Заби ми се стрела в ръката... - измърмори момичето.
- Добре ли си?!
- Да...
- Хубаво. Да видим какво има тук...
Всички се замъкнахме в къщата. Нико прерови повечето чекмеджета и отвори няколко шкафа.
- Празно! – ядоса се той.
- Не го правиш правилно! – сопна му се сестра му.
- Заповядай – изсъска той.
Касандра огледа стаята. Отвори две чекмеджета.
- Ако писалките са тук... – чух я да мрънка. Извади едно чекмедже. Намери една зелена писалка и я вдигна. Оказа се захваната за дъното, което се оказа двойно. – Готово!
Сложи чекмеджето на масата, което беше пълно са стрели, един харпун и пистолет.
- Как знаеше? – попита раздразнен Нико.
- Баща ми ги прави същите. Само, че използва едно от перата си вместо химикалка. Явно бронза си е бронз за тях.
- Аха, баща ти... Той ги е изпратил, нали?
- Кое? – попита Касандра, разглеждайки един пистолет. – Взет е от бракуваните в Аид.
- Анемоите тюелай!
- Мне. Тези на баща ми имат респект към мен. Сритала съм и достатъчно пъти задниците, че да имат.
- Как разбра, че е от бракуваните?
- Първо. Татко никога не дава оръжията извън Аид. Второ. Бракуваните винаги дава на тези на Зефир и ги маркира със 'Z'.
- Уау – прозвуча момчето впечатлено. – От къде го знаеш?
- Чичо Луцифер го спомена предният път като идва.
Бианка се задави.
- Луцифер като... Като Дяволът?
- Като кого? – не разбра близначката ми.
- Лукавия – прошепнах.
- Сатаната – допълни Нико.
- Антихристът – уточни Вивиан.
- Сатанас, Антихристът, е синът му. Така и не разбрах от къде идва прякора.
- От това, че е противоположност на Христос – обясних.
- Аха, и той кой е?
Четиримата се спогледахме.
- Знам кой е Юда Искариот, ако ще помогне – обади се сестра ми.
- Кой? – подсигури се Виви.
- Месията. Разпнат на кръста. Не гледате ли „Хефест ТВ"?
Останалите погледахме объркано.
- Няма значение – каза близначката ми. – Също серийния номер е заличен, което значи, че не е добра идея да го използвате.
- Това значи, че не е легален – обади се Вивиан. Започвам да се притеснявам от какво семейство всъщност идва.
- А стрелите? – попита Бианка.
- Мех. Обикновени стрели – обясни се Касандра. – Мязат на тези на чичо Зефир. Вземай ги.
- Какво ще кажете да си лягаме? – предложи Нико.
- Няма ли да ядем? – попита Вив.
- Не съм гладен – измърмори Нико.
- Ще ядеш – заповяда му Бианка.
- Не!
- Ще кажа на Уил!
- Ще ям...

∆

Бианка намери само спагети и други макаронени изделия и реши да ги сготви. Останалите гледахме да не ѝ пречим. От кухнята непрекъснато се чуваше трещене и викане на италиански. В крайна сметка на масата имаше що-годе сварени макарони.
- Изглеждат много добре! – похвали Нико.
- Благодаря – усмихна се сестрата ди Анджело.
- Дали има кетчуп? – запита Виви. Двете деца на Хадес я погледнаха ужасено.
- За какво ти е? – почти извика момчето.
- За макароните, очевидно.аддес
Бианка погледна все едно ще припадна.
- Как смееш бе? – скара се Нико, размахвайки лъжица.
- К'во? – не разбра дъщерята на Баст.
- Вивиан Елсейд, току-що обиди цяла Италия! – продължи момчето.
- Добре де! – сопна се най-добрата ми приятелка и седна на масата.
Междувременно Касандра ядеше макароните.
- Ще се изгориш – отбеляза дъщерята на Хадес.
- Знам – отвърна близначката ми и продължи.
След 10 минути и останалите започнахме да ядем. Касандра стана от масата и се запъти към стаята, в която бяха леглата, изгасявайки всички лампи.
- Аз ще спя – съобщи Виви, превърна се в котка, започна да мачка с лапи една възглавница и да мърка. Нико изяде макароните си и си легна. Сестра му го последва. Аз ядох по-бавно. Изведнъж Вив се превърна в човек.
- Може ли да поговорим? – попита тя.
- Вече го правим – отвърнах.
- Веднъж да реша да съм любезна! Хубаво, все пак. Може ли да ти разкажа нещо?
- Давай – свих рамена.
- Когато живеех на една улица, в съседство имаше други котки. За съжаление, родителите починаха. Малките котенца бяха осиновени от различни семейства. Едното беше болно и често сменяше родителите си и така научи много уроци. Другото беше също болно, но от различна болест. Неговите осиновители често не бяха вкъщи и понякога го пренебрегваха. След раждането на човешкото им бебе, те не му обръщаха повече внимание.
- Горкото – измърморих, тъпчейки си устата с макарони.
- След година и нещо те се срещнаха отново. Двете имаха различни защитни методи. След като се разбраха, те станаха много близки.
- И се чифтосаха, защото са котки, а не хора – отбелязах.
- Бел, моля те, бъди по-сериозна.
- Казваш ми да разбера тази принцеса?
- Не я наричай така!
- Тя се представи като такава!
- Имаш право. Но все пак. Уважавай я.
- Защо?
- Какво защо?
- Защо да я уважавам?
- Защото, искаш или не, тя е част от живота ти, от света ти. Не ти казвам да я разбираш, да се съгласяваш с нея. Просто приеми, че тя е тук.
- Това... – шашнах се. – Току-що ли го измисли?
- Не, заех го от Найра, една приятелка. Сега дай да те почеша зад ушите, да те измия и си лягай.
- Вив, не съм ти котенце! – подскочих ужасено и избягах при леглата, зарязвайки макароните.
- Мисията успешна! Добрах се до макароните! – чух най-добрата ми приятелка в другата стая. Въздъхнах и легнах да спя. За щастие, не сънувах нищо.

∆

Сутринта бях събудена от Вив, която беше решила да се ближе върху мен.
- Гадост, Виви – измърморих, махнах я, тя измяука възмутено и се преоблякох зад масата. Явно другите бяха вече будни. Влязох в кухнята, следвана от най-добрата ми приятелка.
- Добро утро! Ще ядеш ли? – обърна се към мен Нико докато пиеше кафе с лед, което имаше повече лед от колкото кафе, и седеше по турски на плота.
- Какво има за ядене? – полюбопитствах.
- Хляб и кафе с лед.
- Кафето с лед е за пиене, не за ядене.
- Добре де!
- Къде са сестрите ни?
- Навън. Пият кафе и оцветяват детски книжки.
- Моля? Какво правят?!
- Каквото чу.
Въздъхнах, взех една филия и я задъвках. Синът на Хадес продължи невъзмутимо да си пие кафето на плота.
- Кога тръгваме? – попитах го.
- В 6 часа – отвърна.
- Сега колко е?!
Момчето ди Анджело дръпна ръкава си настрани, погледна ръчния си часовник и отговори:
- 5.
Погълнах филията си набързо и отидох навън.
Касандра и Бианка правиха точно каквото каза Нико – оцветяваха детски книжки и пиеха кафе с мляко. Сестра ми разказваше нещо на английски, а Бианка се смееш.
- Добро утро! – поздравих на гръцки.
- Добро да е – отвърна през смях Бианка.
- Какъв е плана за днес?
- Ще пътуваме на север до границата със Словения.
- После?
- После с брат ми ще ни телепортираме в Гърция.
- Защо не направо сега?
Двете със сестра ми се спогледаха.
- Говорих с Хирон... - започна сестрата ди Анджело.
- ГовориХМЕ – поправи я близначката ми.
- Хубу де! – сопна се дъщерята на Хадес. – Той каза, че според нови източници той е на границата Италия-Словения.
- Забавно... – промърморих.
- Искаш ли кафе? – предложи Касандра.
- Не, не пия. Вашите дават ли ти?
- Мда. За баща ми беше нормално още на 7-8 да почна да пия, но татко го спря от това да ми предложи.
- Интересно – отбелязах без изобщо да ми е интересно. – Да ходя да правя сандвичи?
- Вече направих – кимна Бианка. – И взех кафе.
- Йей! – извика брат ѝ от плота в къщата. Италианката се усмихна. Свих рамене и отидох да се оправя багажа.
На моето легло имаше лист, опаковани сандвичи и термос с кафе. Взех листа и зачетох:
„Скъпа сестричке,
Знам, че сигурно ти е трудно да ме приемеш в живота си, и не искам да те насилвам да го правиш. Приеми този сандвич с шунка и кашкавал като извинение, че се появявам така от нищото.
Твоя:
Кас Еврусида"
Прочетох го още няколко пъти и го скъсах.

∆

В шест без пет бях пред хижата с Нико. Той оправяше хавайската си риза нервно.
- Какво става? – запитах го.
- Нищо – измрънка. Вдигнах вежда. – Не е нищо важно.
- Какво е? – опитах отново.
- Просто ми липсва Уил, това е всичко.
- Страх те е, че няма да го видиш отново, нали?
- Аз... Не... Малко. Да.
- Ще го. Ще успееш – потупах го по рамото. Той се усмихна леко и избута ръката ми.
- А, без пипане – сетих се.
- Именно.
Останалите дойдоха след мъничко. Бианка беше сплетена в изкусна плитка.
- Яко! – изкоментирах плитката ѝ и я посочих.
- Мерси! – тя почти изписка. – Сестра ти ми я направих!
- Искаш ли да сплета и теб? – запита ме близначката ми, посочвайки косата ми.
- Не – отказах.
Касандра сви рамена и ми връчи ластик. Аз ѝ я върнах.
- Кал! – извика сестра ми и Ескалибур се появи като кученце. – Стой тук.
Петимата се отправихме на североизток. Кас и Вив си говориха весело на арабски. Стигнахме до едно кално място.
- Кой минава първи? – пита най-добрата ми приятелка. Преди да решим калта оформи лице.
- 10 дни, дете – измърмори то. – Десет дни, дъще на огъня.
- Коя от двете? – попита Касандра.
- Още ли се навъдихте!? Трябва да направят виното незаконно!
- Виното?
- Според вас иначе от де ще се вземате!? Никой нормален не прави секс трезвен!
- Аха, значи си девствена... – измрънка Нико под нос.
- НЕ СЪМ!
- Всички казват така!
Сестра ми се изкашля, за да прикрие смеха си.
- Вие, невъзпитани хлапета! – изкрещя жената. – Същите като Хадес и подмолното му чувство за хумор!
- А? – попита Вив.
- Чувството му за хумор е доста ъх... неприлично – обясниха Нико и Касандра в един глас, спогледаха се и си дадоха пет.
- Защо всички млади сте такива?!
- Какива? – не разбра синът на Хадес.
- Направени от хомосексуализъм и сарказъм.
Всички замълчахме объркано.
- Не е лъжа – обади се Бианка, а Вив я изгледа тъпо.
- Може ли да ни оставите да пресечем? – попита дъщерята на Хадес, а най-добрата ми приятелка директно мина приз лицето, което изчезна след това. Всички я погледнахме учудено.
- К'во? – погледна ни тя.

A/n Hadeurus4ever ми даде част от шегите. Ако ще се оплаквате от някого за тях, вървете при нея. Да бъдете предупредени, тя шипва Юда и Иисус, така че не е съвсем с всичкия си, но кой е в дневшни дни?