Вив помоли таксиметров шофьор да ни закара до някаква ферма в Лонг Айлънд. За съжаление парите на Вив не стигаха и ни изхвърлиха в подножието на един хълм като мръсни котки(поне имам чувство за хумор(лъжа)). Взехме си багажа, тя плати и започнахме да изкачваме хълма.
-Е-каза тя, когато преполовихме пътя.-Осмисли ли думите ми?
-И да, и не. Разбирам какво ми казваш, но не мога да го асимилирам. Сякаш в мозъка ми се изписва грешка.
-Очаквах да го кажеш-въздъхна тя. Изкачихме хълма и на мен веднага ми стана неловко. Погледнах надолу. Първо, защото имаше дракон и второ, защото имаше две момчета, които се бяха целунали.

∆

-Хей, момчета!-обърна се към тях Вив на гръцки, без изобщо да показва дори грам смущение.-Трябва да слезем надолу за Лагера, нали?
Момчетата разбраха, че сме ги видяли и тъмнокосото, което беше по-ниско и облечено изцяло в черно, се изчерви.
-Да-каза другото момче на същият език. То беше русо и по-високо.-Надолу, покрай амфитеатъра, слизате на волейболното игрище и ще излезете пред Голямата къща.
-И какво има в нея?-полюбопитствах.
-Вие нови ли сте?-попита събеседникът ни.
-Да-потвърди Вив.
-Добре-въздъхна русокоското. Обърна се към приятеля си.-Нико, предлагам да ги заведем при Хирон. Аз съм Уил Солас-представи се.
-Анабел-представих се и протегнах ръка. Уил ми стисна ръката. Протегнах си ръката към другото момче. То не ми отвърна и аз свалих ръката си.
-Не обичам да ме пипат-отвърна той. Виви понече да каже нещо, но аз си я познавам и я настъпах.
-Вивиан Елсейд-каза тя и кимна.
-А ти нямаш ли фамилия?-попита Уил, докато слизахме надолу.
-И да имам-отвърнах.-Не я знам. Израстнах в приемни семейства.
-Съжалявам.
-Няма нищо-измърморих тихо.

∆

 Вив и заскача надолу по нагорещените от слънцето камъните с ловкостта на котка. На мен не ми беше толкова лесно. Гледах едновременно да не ударя куфара, да не падне шала от косата ми и да не се пребия. А това, уверявам ви, изобщо не беше лесно. Когато камънаците най-сетне свършиха ми се разкри прекрасна гледка. Старогръцки амфитеатър. Абсолютно същият като онези в Пловдив и Атина, но запазен. Имаше прекрасни статуи на него. Атина Палада, с руса коса и пронизващи сиви очи, Арес, с шлем и кръвожадно изражение, Аполон стрелящ с лък и Артемида, чийто черни коси се развяваха от вятъра докато тичаше. Уил и Нико ги подминаха все едно ги виждаха всеки ден, а то вероятно си беше точно така. Вив, както винаги, не обърна и грам внимание. А ако нещо ѝ привлечеше вниманието не беше безопасно.
-Бел!-подвикна ми тя. Откъснах поглед от статуите и се забързах. По-надолу имаше волейболно игрище. Играеха момичета срещу момчета. Момичетата играеха по-добре.
-Уил!-извика едно момиче, по моя преценка, която не твърдя, че е точна, беше негова сестра.-Не беше ли на среща с Нико?
-Две нови момичета-отвърна русото момче, което държеше топката.-Мисля, че ги водят при Хирон.
-Много прозорливо, Оскар-каза му едно чернокосо момиче със синьо-зелени очи. Осъзнах, че всички говорят на гръцки.-Само обобщаваш очевидното.
-Е, Лайза, не е казвал, че не е очевидно-отвърна ѝ друго момче.
-Хора, ние сме тук-рече Виви.
-Знам. Хайде-каза Уил.-Да видим нашия учител.
Вървяхме към една яркосиня къща. На верандата имаше един закръглен чернокос мъж вързан на опашка и-не си измислям-бял кентавър. Мъжът пиеше диетична кола и размесваше карти.
-Хироне!-извика Уил.-Две нови момичета. Още не са приз...-той спря на средата на думата, загледан в нещо над главата ми. Вив проследи погледа му и погледна като омагьосана. Забелязах, че всички гледат над мен. Вдигнах поглед. Над главата ми грееха кръстосани меч и факла. Над тях имаше йероглифи "میترا*".

∆

-Персийският знак?-възкликна кентавърът след кратка пауза, който наричаха Хирон.-Това не се е случвало от векове.
-Дете на Митра! Ха!-каза другият мъж и остави картите. Гласът му беше скептичен.-Да ме сплашиш ли се опитаваш?-провикна се към небето.-Е, знай, че загубих уважението си от теб от както сваляш Селена.-Един лъч светлина се пречупи и изписа някакви йероглифи.
-И кой е този Митра?-попитах. Кентавърът ми направи знак да дойда. Качих се на верандата.
-Е, дете-обърна се той към мен.-Да си чувала някога за Персия?
-Естествено-отвърнах му.-Седми клас съм-Всъщност тъкмо бях завършила шести, но...
-Прекрасно. Персийците са били митраисти, почитали са Митра или известен също като Митрас.
-Да...?
-Той туко-що те призна за своя дъщеря.
-Моите извинения, но ако приемем, че древните божества съществуват... Митра не е ли изчезнал? В смисъл... Той е соларно божество и така нататък. Но Персия отдавна не съществува-Хирон ми предложи да седна на един люлеещ се стол с гръб към другите с жест. Аз приех. Леко ме притесняваше факта да има хора зад гърба ми.
-Докато пишат за него, той съществува. А и през последните 12-13 години е много бесен, защото много малко хора се интересуват от него. За мое искрено съжаление, си изкарва гнева на нас. Или по-точно на господин Д....
-Дионис?- предположих. Той ме погледна изпод вежди и отпи от диетичната си кола(всъщност сръбна).
-Имената са опасно нещо. Не ги споменавай напразно. Двамата взаимно се обиждат, както вече за съжаление забеляза.
Кимнах.
-Прекрасно е, че приемаш нещата толкова добре-каза Хирон. Всъщност грешеше. Бях доста изненадана.-Лично аз съм потресен.-Беше очевидно в шок, защото ръцето му трепереха.
-Защо?-попитах с нотка притеснение в гласа си.
-Засега не е от значение-каза той, отпивайки от чаша.-Бих помислил, че Митра се шегува, но имаш забележими персийски черти. Формата на очите, черните ресници и нюанса на кожата-понечих да попитам нещо, но се отказах. Не всичко се споделя.-Искаш да ме попиташ нещо ли?
-Не.
Той ме погледна изпитателно.
-Мисля, че ти се струпа достатъчно за днес-каза той и това ми подсказа, че разговорът е свършил.-Ще помоля госпожица ди Анджело, да те разведе. Не се плаши от нея. Съвсем наскоро се възстанови от едно доста тежко пътуване от един метален автоматон през Азия до тук-аз слязох от верандата.-Ще я намериш на волейболното игрище. Има черна коса и носи тъмни дрехи. През това време ще се свържа с Библиотеката...-кентавърът влезе в Голямата къща. Вив и Уил ги нямаше. Отидох при Нико и го попитах:
-Къде са Вив и Уил?
Той ме погледна въпросително:
-Отидоха да разгледат из лагера. Как се чувстваш като знаеш, че си единствено дете на божество? Горда?
-Шокирана. Изненадана. Сякаш съм някакъв изрод. Избери си.-признах си.-Само като помисля що за божество е баща ми ми се обръща стомаха.
-Повечето богове са такива-каза Нико и сви рамена.
-Дори и твоя баща ли?
-Особено моя. Син съм на Хадес, бога на отвъдното.
-Не мисля, че е толкова зле. Баща ти би трябвало да е справедлив и честен човек. Такива обикновенно са рядкост.
-Да, той е такъв...-каза той, погледна надолу и  започна да си играе с пръстена си с череп.-Аз ще те развеждам из лагера, нали?
-Не. Освен, ако не се казваш госпожица ди Анджело.
-По една случайност-каза той без изобщо да схване шегата ми.-Фамилията ми е ди Анджело. Госпожицата е сестра ми.

∆

Двамата се запътихме безмълвно към игрището. Там момичето от по-рано, Лизи, спореше ожесточено с трето русо момче. Колко руси момчета има тук?! Между тях седеше чернокосо момиче, което опитваше да ги разтърве.
-Бианка, точката е за нас! Той се пресегна над мрежата!-викаше Лайза.
-Не е вярно-отвърна момчето.-Бях зад мрежата, Лайза!
-Повярвах ти, Малкълм-каза тя отегчена.
-Спрете и двамата!-каза момичето, на което му викаха Бианка.-Малкълм, видях как се пресегна над мрежата. Лайза, не е нужно да крещиш за една точка.
-Това ли е сестра ти?-попитах Нико и посочих крещящото момиче.
-Сестра ми е Бианка-отсече синът на Хадес.-Лизи е дъщеря на Нептун-дъщерята на Нептун се оплези на другото момче отбеляза точката и хвърли топката над мрежата. Бианка дойде към нас.-Сестричке, това е Анабел, дъщеря на Митра, Хирон иска да я разведеш из лагера.
Бианка ме погледна объркано за секунда.
-Ами добре-отвърна тя.-Аз съм Бианка до Анджело.

∆

Дъщерята на Хадес беше на 15-16, с дълга права черна коса и тъмни очи. Кожата ѝ беше изключително бледа, досущ като тази на брат ѝ. Оправи си черната тениска.-Хайде-Тя тръгна на някъде. Аз изтичах до нея.
-Какво точно представлява лагерът?-попитах. Бианка откъсна няколко ягоди и стана.
-Това е нещо като тренировачен лагер-подаде ми една ягода. Миришеше на ягода, а не на химикали. Взех я.-Отглеждаме ягоди, за да получаваме средства. Тук живеем до 18 години не обезпокоявани.
-А след това?
-Не се знае. Някой отиват в римския лагер, други в нормалния свят. А трети... Те изобщо не стигат до тази възраст - каза тя и се загледа в далечината мълчаливо. Погледът и се върна към мен и попадна на шала ми.-Мюсюлманка ли си, че така си си прикрила косата?
-Имам ъъъ... други причини - скръстих ръце и извърнах поглед. Бианка ме погледна така, че имах чувството, че очите ѝ се опитват да изкопчат най-големите ми тайни от душата. Но продължи да ме развежда. Стигнахме до старогръцки амфитеатър. Беше невероятно. Огъня беше запален, лъхаше невероятна топлина и имах чувството, че сме се върнали хилядолетия назад. Единството, което сякаш не бе на мястото си бяха масите с бисквитите, шоколада и маршмелоуът.
- Не съм отровила ягодата - каза Бианка.
Сетих се, че още я държа, и я изядох. Понякога съм доста разсеяна. Бианка мина покрай масите, взе си един маршмелоу и продължи да ходи. Аз я следвах. Стигнахме до пещите. Понечих да вляза, но Бианка ме спря.
-Предполагам, че огъня те привлича, но сега там са децата на Хефест. Може да отидеш по-късно.
Малко след това имаше барака. Пред нея имаше две смеещи се момичета.
-Талия, кого пак сте затворили?
Чернокосото момиче спря да се смее и каза:
-Ми... Крис и Клариса.
-Какво?-попита Бианка. Отиде до вратата.-Клариса?
-Да-чу се сърдит глас.-И ти ли участваш?
-А не. Пускам ви навън да знаете-Бианка отключи, а двете момичета побягнаха към хижите. От оръжейната излязоха момче и момиче.
-На къде отидоха?-попита момичето. Имаше криви зъби, широки рамена, дрехите ѝ бяха скъсани, а и беше доста висока. Приличаше на побойница.  Бианка сви рамене.-О, да забравих и ти си обратна и няма да издадеш други като теб!
-Тя наистина не знае! Тръгнаха към гората!-намесих се. Клариса каза нещо тихо на английски. Аз не я слушах. Бианка леко се изчерви.
-Не-после се усети, че съм я чула. Влезе в бараката.-Избери си оръжие.
Огледах се. Нищо не ми хареса. С периферното си зрение забелязах движение и погледнах натам. Видях шкафче, върху което от нищото се материализира нож. Имаше острие, оформено като лист и блестяща златна дръжка.
- Хъм... Бианка? - попитах като хипнотизирана. Ножът наистина ми беше харесал.
-Да?-вдигнах ножа с думите:
-Какво е това?
-Нарича се акинак. Персийски е. Но не знам дали е добра идея. Обикновенно се използва за промушване. А и е царски подарък. Ако си прецениш-тя сви рамене.-Вземай го.
Погледнах го. Сякаш ми казваше "Хайде, Анабел. Не е случайност, че се появих пред теб!". Сложих го в джоба си.
-Странен избор-каза Бианка.-Бих избрала по дълго оръжие, по което няма петна от кръв.
Навън отекна гръм. Едри капки забарабаниха по покрива. Зави вятър.
- Дъжд? Не е възможно! - възкликна Бианка.
Излязохме навън. Небето се беше стъмнило сякаш беше посред нощ. Вятърът вееше дрехите ни. Затегнах забрадката си, за да не отлети. Беше ми студено. Видях фигура в далечината и разпознах момичето от волейболното игрище от по-рано. Лайза дотича до нас.
-Бианка! Нощта и дъждът се появиха от нищото!
-ТОВА НЕ Е НА ДОБРЕ!-Бианка опита да надвика вятъра.-ЗАВЕДИ Я В НАЙ-БЛИЗКАТА ХИЖА!
Лайза ме хвана и двете бягайки тръгнахме към най-близката хижа, която се оказа на Биа, богинята на силата.

____________
*означава Митра или договор.

Хора, които четете, съжалявам за забавянето! Нямах интернет!~Авторката