ЗНАМ, ЗНАМ, ЗА БОЙ СЪМ. ПРАВИ СТЕ, ТАКА Е.
НО СЛЕД МЕСЕЦ ОТСЪСТВИЕ АЗ ПАК СЕ ЗАВРЪЩАМ КАТО ДОСАДЕН КОМАР В СТАЯТА - ДЕНЕМ НЕ МЕ ВИЖДАТЕ, НО КОГАТО РЕШИТЕ, ЧЕ СТЕ СЕ ОТЪРВАЛИ ОТ МЕН И СИ ЛЕГНЕТЕ, АЗ СЕ ПОЯВЯВАМ И ЗАПОЧВАМ ДА БРЪМЧА.
НЯМА ИСТИНСКО СПАСЕНИЕ ОТ МЕН!

ИЗВИНЯВАМ СЕ И НЯМА ДА ВИ БАВЯ И СЕКУНДА ПОВЕЧЕ, ОСТАВЯМ ВИ С НОВАТА ГЛАВА.

ПРЕГРЪЩАМ ВИ!

Карина
*4 седмици по-късно*

— Да? — Огнян почти излая в ухото ми, карайки ме да присвия рамене виновно, като детенце хванато в беля.

— Май моментът не е удобен? — предположението ми прозвуча повече като въпрос. Тишина се разнесе по линията за секунда, преди тежката му въздишка да я наруши.

— Извинявай, звездичке, дори не погледнах кой е. Днес ме побъркаха. — топлината плъзна по лицето и шията ми, известявайки ме, че се изчервявам.

През последния месец почти нямаше ден, в който да не се виждаме и промените в животите и на двама ни си личаха. Все още ми ставаше неудобно, щом се сещах за запознанството ми с Марио, който не се посвени да ме дръпне в мечешка прегръдка през думите "Най-накрая да се запозная с теб, булка! Този кретен тук не спира да се усмихва, само при мисълта за теб, но вече знам, че има защо. Наистина искриш като звезда."

Страните ми пламваха всеки път, когато Огнян ме нарече звездичка, връщайки ме към спомена, че това име се роди когато бяхме заедно навън и той ми каза "Знаеш ли? Очите ти са невероятни сами по себе си, но когато се смееш, блестят като звезди." Предпочитах да се преструвам, че това не ме впечатлява, но червеното ми лице и неспособността да не сведа поглед, не ми помагаха.

— Кой те е ядосал? — избрах да се престоря, че обръщението му не ме впечатлява. Понеже той не се усети от трите секунди тишина.

— Познай от три пъти.

— Комисарят или Марио. — дори не се замислих. Бях слушала някои от историите за комисар Хайтов и на този етап не бях сигурна дали го обожавам или се страхувам от него. Едно знаех със сигурност - само двама души бяха достатъчно смели да му се изрепчат и около техните глави често кръжаха моливи, химикалки и ругатни.

— Позна от първия път. — чух силен хлопот, последван от цветуща реплика, измърморена под нос. — Все едно не казах на тези идиоти да не оставят това в моя кабинет. — последва кратко мълчание, преди да продължи. — Съжалявам, не исках да псувам. Ти защо се обаждаш?

— Мартин изчезна нанякъде с Ирина и ме помоли да ви поканя на освещаване довечера. Изрично отбеляза да предупредиш Марио, че русото изкушение е забранена зона. — смехът му се разнесе по линията, карайки ме да се усмихна. Чак не можех да повярвам колко добре си паснаха тримата, но ето че един футболен мач, който гледаха заедно, вършеше чудеса. Ирина, от своя страна, харесваше Огнян още от момента, в който ме попита за него, а аз се усмихнах като влюбена ученичка.

— Ще се държи прилично, обещавам. — вълнението нахлу в мен. Усмивка се разпростя на лицето ми и нещо изпърха в стомаха ми. Може би все пак се влюбвах в Огнян. Кого залъгвах? Нямаше никакво може би, но някак още ми се струваше твърде рано да лепна категорично определение на това, което изпитвам към него. И някаква глупава надежда в мен ми подсказваше, че ако не призная пред себе си накъде отиват нещата, ще ми бъде по-лесно да го преживея, ако се окажа в ситуация, чрез която ясно да ми даде да разбера, че интересът му към мен е чисто приятелски. И все пак приятелите дават ли си подобни прякори? Тръснах глава, благодарна, че не ме вижда.

— Да разбирам, че ще дойдете?

— Брой още двама.

— Ставаме цели петима. Дано да има къде да събере толкова народ.

— Не подлагам креативността му под въпрос. И ти недей. — и изведнъж гласът му възвърна острия си ръб, сепвайки ме отново. — Преди да влезеш, се чука, мама му стара. Този офис да не ви е крайпътен хан? — замълча, давайки шанс на човека да се извини или да каже нещо, с което да го нервира още повече. Искрено се надявах да е първото, защото за пръв път го чувах толкова ядосан. — Идвам. И кажи на някой да махне това от тук, бюрото ми не е склад за доказателства. — отново настана пауза, вероятно докато изчакваше да остане сам. — Звездичке, оставям те, но ще направя всичко възможно да приключа навреме.

— Ще се видим довечера. И не забравяй предупреждението. — напомних му, тъй като Мартин щеше да ми изяде душата, ако допусна Марио дори да погледне в посока на Ирина по по-особен начин. Макар от него самия да знаех, че не си пада по блондинки.

— Обещавам, шефе. До довечера.

— Заминавай и не бий никого.

— Това вече не го обещавам. — засмях се тихо и поклатих глава, когато приключих разговора. Този мъж наистина беше съвършено луд.

Огнян

— Готов ли си тук? — Марио подаде глава през вратата, точно когато облякох якето си.

— Приключих. Само да минем през някой магазин, преди да отидем. — единственият му отговор бе кимане, а аз изключих осветлението в кабинета си и заключих, когато тръгнахме.

Взехме хубаво уиски и мезе, за да не ходим с празни ръце, като в последния момент реших да взема и по един букет за момичетата. Марио, разбира се, не пропусна да ми подхвърли, че вторият е само за прикритие, но не бях в настроение да го оборя, след като самият аз не бях сигурен дали не е прав. Знаех единствено, че отдавна не бях чувствал някого толкова близък, колкото Кари. Тя сякаш просто пасна в живота ми като липсващо парче.

Домът на Мартин беше невероятен. Още, когато ми изпрати адреса преди няколко дни, знаех, че разположението му е хубаво, но самата къща беше страхотна. Пътека от камък водеше към входната врата, проследена от градински лампи в двата края. Зелена трева обграждаше останалото и ми се прииска вече да бе по-топло, за да седнем в задния двор, за който бях сигурен, че ще завидя благородно. Определено мястото си заслужаваше ядовете, които бра при ремонта.

Марио едва бе натиснал звънеца, когато вратата се отвори и Мартин ни посрещна с широка усмивка.

— Какви хубави цветя! Нямаше нужда, любов моя.

— Радвам се, че е така, защото не са за теб. — преувеличено разочарование се изписа на лицето му и сложи ръка на сърцето си, политайки назад драматично.

— Това заболя!

— Алкохолът лекува, вземи. — Марио се засмя и му подаде уискито.

— А, това ми е от любимите! Прощавам ви, хайде влизайте. — отдръпна се от вратата, пускайки ни да влезем. Оставихме обувките си до шкафа и окачихме якетата си на закачалката, преди Мартин ни поведе навътре. Спокойно можех да заключа, че вътрешността на това място беше толкова красива, колкото и фасадата.

— Здравей, сладурко! Отдавна не съм те виждала. — русото торнадо, наречено Ирина, ме прегърна преди да сме стъпили в кухнята.

— Тази седмица нямах много свободно време, миналата беше ти. Разминахме се. — засмях се и увих една ръка около раменете ѝ. — Това е за теб. — подадох ѝ червените рози и щастие блесна в очите ѝ.

— Боже, такава си душичка! Много ти благодаря. — подари ми втора прегръдка с най-широката усмивка, която бях виждал на лицето ѝ досега. — А, ти трябва да си Марио. — пусна ме и тръгна към него и Мартин, а аз пристъпих към Кари.

— Не си ступал никого днес, нали?

— Само в представите ми. — въздъхнах, предизвиквайки сладък кикот да избяга от нея. Тъпата усмивка се появи на лицето ми, което напоследък беше нещо напълно нормално, вървящо в комплект със звука от смеха ѝ, вида на лицето ѝ и просто с нея самата. По дяволите, бях затънал до шията по тази жена. — Видях ги и нямаше как да не се сетя за теб. — подадох и лалетата, преливащи във всеки възможен цвят, който имаше в цветарницата. Букетът беше пъстър и слънчев като настроението, което тя носеше със себе си и можех да разбера, че ѝ хареса, само от начина, по който лицето ѝ се озари и очите ѝ блеснаха.

— Много са красиви. Благодаря. — малките ѝ ръце се увиха около врата ми и ароматът на морски бриз стигна до мен. Отвърнах на прегръдката, но това не продължи повече от секунда, преди ревнивото прочистване на гърло да ми напомни, че си позволявам твърде много в дома на брат ѝ.

— И така, драги мои гости. Събрал съм ви днес, защото най-накрая официално напуснах бащиния дом.

— За което беше крайно време. — Кари измърмори под нос до мен, предизвиквайки сподавен хрип да напусне гърлото ми. Като единствено дете никога нямаше да разбера усещането да имам брат или сестра, но искрено се надявах да не споделя тази съдба и с децата си.

— И по-важното - разделих се с проклятието, което тегне над мен от цяла вечност. — погледна я с бялото на окото си и плесна с ръце. — И по-точно от май, две хиляди и трета година. Но Бог е справедлив, винаги съм го казвал. — Карина подбели очи.

— Сигурно последно влезе в църква на кръщенето ми.

— Тогава не влязох! — обори я на мига. — Хвана ме страх от попа и вуйчо седя с мен отвън. — притворих очи, развеселен от семейната идилия на Павлови.

— Тази история я помня. Майка ви ми показа снимки веднъж. Целият беше зачервен от рев. — Ирина се засмя, последвана от Кари, мен и Марио. — Чакайте, май я имам на телефона си. — посегна да го вземе от масата, но Мартин я спря.

— Хайде, хайде, да я видят не е от значение за оцеляването им. Сядайте, господа и чудовище. Добре сте ми дошли. — подкани ни, докато дърпаше стола на Ина. Направих същото за "чудовището", както я нарече брат ѝ и срамежливата усмивка, която ми подари, имаше силата да заличи целия ми скапан ден.

— Как беше днес в университета? — попитах я, докато сядах до нея и погледнах останалите, но тримата вече се бяха вживяли в нещо, което Марио беше казал.

— Обичайното, знаеш. — присви рамене. — Лекциите бяха скучни, а колегите ми отегчени. Автоматична предпоставка да обърнем урока на майтап.

— Хубаво е, че професорите са достатъчно разбрани да го позволяват понякога.

— Аспарухов просто влиза в крачка с нас. Мисля, че като започна с шегите схванах мисълта му по-лесно. Както и да е, няма да приспивам и теб.

— Не ме приспиваш. — облегнах ръце на масата и се вгледах в очите ѝ. — Приятно ми е да те слушам. — розов оттенък загря лицето ѝ, когато сведе поглед.

— Понякога си твърде мил, за да е истина.

Понякога съм твърде убеден, че се влюбвам. — мисълта мина през мен като ток. Току-що бях признал пред себе си, че развивам чувства, които никога не са били част от плана. Но някога изобщо имало ли е план, щом ставаше дума за Карина?

— Кари, ти какво мислиш? — Ирина беше тази, която ни извади от разговора, преди да имам възможността да отговоря. Момичето до мен поклати глава въпросително, напълно объркана за какво говорят те.

— Вие тук ли сте изобщо? Тези двамата спорят от три минути. — Марио се засмя, но ние май наистина се бяхме отделили в друг свят, защото не бяхме чули нищо подобно.

— Заговорихме се за друго. Просветлете ме, Мартин какво пак не помни като хората? — сплете пръстите на ръцете си и се съсредоточи в това, което Ина започна да обяснява, а аз се облегнах назад и просто се заслушах в разказите им.