НЕ, НЕ ВИЖДАТЕ ГРЕШНО, ТАЗИ ГОДИНА КОЛЕДА ПРОДЪЛЖАВА ДВА ДНИ!
ОТНОВО СЕ ЗАДАВАМ С ГЛАВА И БЯГАМ ДА ПИША НОВАТА, АМА НИЩО НЕ ОБЕЩАВАМ, ОТБЕЛЯЗВАМ ГО!

ПРЕГРЪЩАМ ВИ!

Огнян

— Русев, къде ходиш? Губиш ми се от сутринта. — Хайтов ме посрещна топло и в добро настроение, както винаги. Какво ли се изненадвах изобщо, Марио беше тук, трябваше да очаквам, че вече му е вдигнал кръвното.

— Записах се в медицинския, ще сменям професията. Виж какви интересни уроци. — седнах на свободното място пред бюрото му и оставих папката на гладката дървена повърхност.

— Самата лекция ли ти изнесоха, че идваш чак по обяд? — взе информацията в ръка и ѝ хвърли бегъл поглед.

— Даже изпит положих. Професорът каза, че ще се видим пак на есен. — въздъхнах престорено тежко, облягайки се назад.

— От теб повече и не очаквам. — поклати глава отегчено, докато прибираше белите листове в чекмеджето. — Копие имаш ли?

— Направих и за него. — кимнах към Марио.

— Поне за едно нещо да се сети празната ти глава. — усмихнах се широко на коментара му. Заклевам се, в началото ми идваше да си срежа вените само като чуех името му, а сега денят ми не беше продуктивен ако не се заядем. Бе отнело време, докато с Марио осъзнаем, че не ни мрази, а вижда нещо в нас и наистина иска да ни направи хора, но веднъж, щом го разбрахме, бързо изградихме необичайните си взаимоотношения. Нямаше второ чувство като това да се изявявам като фигурист по нервите на този човек.

— Върху твоята като тежи чехъл, сякаш ти е по-хубав живота.

— Само ми падни, Русев, и ще ти покажа какво означава да ти тежи кухата лейка. — закани се и удари длани в масивното бюро, а аз не дочаках да се изправи, преди да се изстрелям през вратата, оставяйки смеха на Марио някъде зад мен.

— Ти какво търсиш още тук, Георгиев? Майка ти няма да те прибере преди пет часа! — колегите, минаващи по коридора, се сепнаха от вика на Хайтов, а аз просто скръстих ръце и се облегнах на стената, очаквайки Марио да се появи след три... две...

Приятелят ми излетя от кабинета и наведе глава, точно преди хвърчащият моливник да го застигне. Металът издрънча при сблъсъка си със стената, преди химикалките да изпадат по пода, а идиотът да се нахили победоносно.

— Не успя да ме препарира.

— Защото не се опитваше. — намигнах му и тръгнах към своя кабинет. Ако комисарят си бе поставил за цел да ни ступа днес, вече щеше да е приключил тази работа. Бях усещал удара от тежката му ръка върху тила си неведнъж и добре знаех, че може да ни смачка, стига да поиска. Единствено ми оставаше да се надявам, че ще доживея неговата възраст и ще съм в същата форма като него.

— Ти пък защо си в толкова добро настроение? — подозрението насити тона му, когато ме последва и влезе в стаята след мен, затваряйки вратата.

— Защо да не съм? Сутринта ми беше ползотворна. — свих рамене.

— Да, да! Добре. Ще си кажеш рано или късно. — присвитите му очи ми подсказаха, че не ми е повярвал дори за секунда, но да му кажа, че съм разменил телефона си с момиче, щеше да ме вкара в нечувани главоболия. Не знам как, но този идиот имаше дарбата да изстисква от хората дори информация, която не знаят, че знаят.

— Разбрахме се. — вдигнах палец незаинтересовано, докато вадех неговото копие и му го подхвърлих. — Хайде, бягай, че имам работа. — изпъдих го набързо, което вероятно го накара да се усъмни още повече, но наистина имах много документи за оправяне. Мамка му, щеше да бъде дълъг следобед.

Карина

— Кой те е докарал? — темата се задържа върху Симеон едва двадесет минути, преди гневът на Ирина да премине и да се досети да ме попита "Ти как пристигна толкова бързо?". — Какво ми спестяваш?

— Нищо. Споменах ти, че му предложих да се срещне с Рашев и той го направи. Засякохме се на излизане и предложи да ме остави някъде по път.

— И просто така, случайно е минавал оттук? — вирна руса вежда насреща ми.

— Предвид това, че не съм го инструктирала накъде да кара – предполагам, че да. — усмихнах се пресилено и се облегнах назад. — Наистина не разбирам къде е проблемът.

— Няма проблем, за бога, но ти мразиш хората. — извъртя очи. — Прости ми, че съм изненадана, но не е като да си от най-общителните хора на планетата.

— Той беше сладък. — опитах да се защитя, но хитрата усмивка на приятелката ми ме накара да премеря думите си отново и да осъзная, че не си помагам.

— "Сладък" казваш? — отпи от кафето пред нея с доволно изражение. — Какво си говорихте, че установи колко е сладък? — подбелих очи в мига, в който подхвана тази тема. Мразех. Да давам. Обяснения. Ако имах търпението да го правя, щях да стана учител по биология и да си спестя повече от пет години главоболия, изпити и недоспиване.

— Просто си говорихме. — свих рамене. — Приятен човек е, какво лошо има в това да сме приятели? Не съм се заженила в крайна сметка. — мисълта, че така и не записах номера му, ме застигна и извадих телефона си, за да свърша тази работа, преди да ми се е наложило да го търся после. Пръстът ми замръзна над буквата О, когато в последния момент ме осени друга идея.

— На какво се смееш? — зеленият поглед на жената срещу мен не пропусна усмивката ми.

— На нищо. — въведох трите знака и го запаметих, развеселена от собствената си глупост. — Няма да допотрошиш Мони, нали? — оставих телефона си настрана.

— Не. — въздъхна. — Все пак не е бил виновен. Още не мога да повярвам колко примерно е постъпил като не се е хвърлил и той в боя. На кого се е метнало това дете? — смехът се надигна в гърлото ми след последната част.

— Със сигурност не е на теб. — поклатих глава.

— Аз съм повече на татко. — отсъди. — Мама, от друга страна, може би би реагирала по същия начин. Когато се сбием първо ни спира, кара се и на двама ни и чак след това разследва кой е виновен.

— И оставя невинния да удари виновника зад врата веднъж. — допълних през смях. Обожавах леля Маруся и възпитателните ѝ методи. Щом си посегнал пръв, последният удар е на твоя врат. Бях останала в шок, когато го чух за пръв път, но и до ден днешен отчасти съжалявах, че мама не прилагаше това, когато ние бяхме деца. Ако трябваше да си наваксам с този принцип сега, вероятно щях да бия Мартин в продължение на три дни.

— Винаги съм била толкова горда, когато съм в правото си. С кеф да подпалиш тила на малкия дразнител! — усмихна се на спомена за всичките пъти, в които е печелила споровете. — Чак ми липсват тези времена.

— Мисля, че само на теб. — засмях се.

— И на тате! — опроверга ме. — Миналия месец ме попита няма ли да се скарам със Симеон за нещо. Беше го налегнала една носталгия, извади албумите от първото ми море, това на Мони, снимките от училище, и то защото му казах, че съм си преполовила висшето. Представи си какво ще бъде, когато види годежен пръстен на ръката ми.

— Ами, хайде де! — подканих я. — Мартин само чака да му кажеш, че искаш. — очите ѝ се присвиха застрашително срещу мен, когато се наведе към масата.

— И да умирам от любов, няма да пристъпя първа към глупавия ти брат. — изсъска с всичката гордост, която къкреше под буйния ѝ нрав, поддържайки го горещ като лава. Отчаяното ми пуфтене бе всичко друго, но не и равностойно на решителността в очите ѝ да спори ако се наложи.

— Знаеш, че е влюбен в теб от първия миг, в който те видя. Защо си го причиняваш? Ти го харесваш, той те харесва. Лесно е.

— Като е толкова лесно да действа той! — сряза ме.

— Той е сляп! Намек не схваща, за три години не разбра ли, че няма да се усети сам? — идваше ми да ударя длан в масата. Ако имах дори малки подозрения, че това е нещо мимолетно, нямаше да кажа и дума, а щях да ги оставя да се оправят сами, но това продължаваше вече три години. Омръзваше ми да гледам как и двамата режат всеки, който прояви интерес към тях, а в същото време се опитват да притъпят чувствата си един към друг. Магарета.

— Ако иска. Един единствен път съм тичала след мъж и така ще си остане.

— Не наричай онова човекоподобно "мъж". — изсъсках злобно. — Минал е покрай такъв. — раздразнението полепна по всяка моя пора само при спомена за онази бълха.

— Води се към тяхната раса. — сви рамене, отпивайки от кафето си необезпокоявано. Да ѝ имах и безразличието. — Но да, знам, че Мартин не е такъв и въпреки това няма да му кажа за чувствата си. Ти ми разкажи за полицая.

— Какво да ти разказвам за него? Работи към ГДБОП и не живее с техните.

— Това е хубаво. — кимна одобрително. — Значи и заплатата му е достатъчно висока, за да си позволи жилище. — премигах тъпо насреща ѝ, опитвайки да разгадая принципа, по който работи сивото вещество под черепа ѝ. За толкова години приятелство така и не бях проумяла как прави подобни връзки.

— Предполагам. — хванах керамичната чаша и отпих от горещата кофеинова напитка.

— Каква кола кара?

— Господи, Ирина! — едва не се задавих над кафето си. — Откога преценяваш хората по това какви коли карат и дали имат пари за собствен апартамент?

— Откакто ги харесваш дотолкова, че да им поискаш телефона. — засече ме. — На двадесет и една години си, всеки мъж, с който се срещаш в тази възраст може да се окаже бащата на децата ти. Не искаш ли съпруг, който може да издържа семейството си?

— Искам да не мисля с десет години напред в бъдещето си, просто се разбрахме за кафе. — метнах ѝ онзи "пак се отнесе" поглед. — Всъщност, не направихме дори това, казахме си, че ще се чуем.

— О, ще се срещнете, сигурна съм.

— А аз не. — свих рамене небрежно. — Може би ще му пиша уикенда, не знам.

— Дерзай. — посъветва ме. — Най-лошото, което може да стане е да ти разбие сърцето и после да трябва Мартин да му разбие физиономията.

— Завъртяла си на пръста си, че ще се окажа във връзка с този мъж. — в тона ми остана само примирение.

— Наречи го интуиция или както искаш, но просто знам, че синеокия няма да премине и замине. Той ще се задържи в живота ти.

— Предполагам, че времето ще покаже. — избрах да сложа край на темата вместо да споря. Предчувствията на Ирина някак винаги познаваха, но сега сякаш предпочитах просто да се пусна по течението.