ПРИСТИИИГА ХУУУБАВАААТА ДЖИИДЖИИИ! С ДОБРОО СЪРЦЕЕ, ЗАСМЯНО ЛИЦЕЕ И НОВА ГЛАВАА!
ОТНОВО МЕ НЯМАШЕ ЗА ДЪЛГО ВРЕМЕ, МИЛИ МОИ, НО ЗА СМЕТКА НА ТОВА ГЛАВАТА СЪЩО Е ДЪЛГА, ТАКА ЧЕ НЕ МОЖЕТЕ ДА СЕ ОПЛАЧЕТЕ!

ПАК СЕ ЗАВЪРНАХ С МОИТЕ ТАКА ЛЮБИМИ СКОЦИ ВЪВ ВРЕМЕТО, НО РЕШИХ ДА ВИ СПЕСТЯ НЯКОЛКО МЪЧИТЕЛНИ МЕСЕЦА И ДА ПРЕМИНА КЪМ ПО-ИНТЕРЕСНОТО.

ПРЕГРЪЩАМ ВИ!

Огнян
*4 месеца по-късно*

— Кука, знаеш ли в колко часа тези отпътуват? — Веселин ми подвикна, сочейки камионите, до които стояха момчетата.

— Нали Желев водеше нещата с румънците? — спрях се, щом дойде до мен и погледнах телефона в ръката си точно когато спря да звъни. — Къде изчезна пак?

— Нямам идея, не си вдига телефона от сутринта. Заклевам се, този е страшен несериозник. Може ли ти да намираш времето да идваш тайно от полицията, а той да има само една работа и да не я върши като хората? — преглътнах с известна доза усилие при констатацията му, но не позволих на вината да пропука изражението ми.

— Обади се на Демир, той знае къде да го намери. Междувременно момчетата да товарят. Стоката да не седи така.

— Добре, че си ти. Поне един с мозък.

— Хайде, действай. — потупах рамото му в подкана да върви и набрах номера на хамалската фирма, която бях наел, по път към Явор.

— Добър ден. — гласът на възрастна жена ме поздрави учтиво. — Звънях Ви по-рано във връзка с часа, в който да дойдат колегите. Остава ли същият?

— Да, в четири ще ги очаквам на адрес. — влязох в оранжерията и вдигнах ръка към незаконния син на Дейвид Бекъм. Нямаше значение колко ме псуваше, от време на време продължавах да го наричам така. Беше ми станал нещо като малко братче още от първия ден и смеех да твърдя, че го обичах като такова.

Доизясних още няколко подробности с жената, преди да затворим и да се сблъскам с любопитните кафяви очи на Озеленителя, както му казваха някои от кретените тук.

— Какво ще правиш? Защо са ти хамали?

— Освобождавам апартамента. Споразумях се за цена с едно семейство, но предпочитаха помещението да е празно.

— И какво ще правиш с мебелите?

— Ще седят на склад докато ги продам. Другото ще изхвърля. — въздъхнах. — Исках всичко да е чисто ново, затова няма да задържам нищо от стария апартамент.

— Ново начало, а?

— В последно време стените ме притискаха. Трябва ми глътка въздух. — проницателният му поглед улови моя и го задържа за няколко дълги секунди.

— Все още усещаш парфюма ѝ, нали? На момичето, за което се правиш, че не обичаш вече.

— Мина вече половин година.

— И какво от това? Ако си я обичал истински, и половин век да мине, все същото е. И само да вметна, че повечето хора се карат за собствеността над жилището, не го напускат, защото във всеки ъгъл по нещо им напомня за изгубеното.

— Какво да ти кажа? Предполагам, че повечето хора не са губили нещо толкова стойностно.

— Любопитен съм да чуя за нея. Да изпушим ли по една цигара на спокойствие? — обикновено гледах да избягвам пушенето, след като бях започнал да привиквам към усещането за цигарата между пръстите си, но днес можех да си позволя една. Не бях пипал от близо седмица, ала навиците се убиваха по-трудно отколкото се създаваха.

— Не ми се говори за нея. — казах, когато го последвах към другия край на оранжерията, излизайки директно през задния вход на ограждението, което Костов бе създал за бизнеса си.

На територията се разпростираше огромен склад, паркинг за камионите, където да се товарят и разтоварват и мястото, в което Явор и още няколко момчета отглеждаха марихуана. Тя не се изнасяше, предимно се продаваше в рамките на града от дребни дилъри, затова и Костов не бе съсредоточил твърде много от енергията и ресурсите си тук. От друга страна, аз обичах да идвам когато всичко ми идваше в повече. Беше най-спокойното кътче и можех да остана насаме с мислите си. И с Явор, който сега бе завъртял на пръста си, че ще научи нещо повече за Карина. 

— Това е много жалко, защото на мен ми се слуша. Кажи ми поне защо се разделихте. — веднъж му бях споменал, че съм обичал едно момиче до полуда, но темата беше останала неразказана, а и той не бе настоявал. Оттогава Кари беше просто "девойчето, което уж не обичам", но явно вече му изглеждах достатъчно добре, защото видимо възнамеряваше да изстиска цялата информация, която бях готов да му дам.

— Истината ли? — запалих цигара и се облегнах на високата стоманена ограда, а той ми кимна, докато правеше същото. Издишах облак дим и се помолих гласът ми да не прозвучи пресипнал при следващите ми думи. — Почувствах се притиснат от Костов и я отпратих от страх да не я нарани.

— И тя си тръгна? — повдигна вежди изумено.

— Не. — горчив смях избяга от гърлото ми, когато поклатих глава. — Един приятел ми даде да пазя пръстена за годеницата му и моето момиче го откри в джоба ми. Казах ѝ, че е за друга, тя си събра багажа и не се обърна повече.

— Мама му стара. — изпсува тихо. — Това е заболяло.

— Справих се някак. Тя също. Вероятно ще убие и мен, и брат си, ако научи, но му казах истината и той се съгласи да ме държи в течение поне докато не ме превъзмогне. — зареях поглед в гористата местност от другата страна на черния път.

— И как е тя сега?

— Добре е. Ще бъде и по-добре. Все още няма никой в живота ѝ, но е само въпрос на време това да се промени. Ако знаеш за каква жена ти говоря... Умна, забавна, нежна, истински добър човек. А външната красота по нищо не отстъпва на вътрешната.

— Момиче, правено за теб. — усмивката му беше искрена.

— И аз така си мислех, но обстоятелствата се стекоха другояче. — дръпнах от никотиновата отрова. — Когато си тръгна, реших, че вече няма какво да ме спира и се съгласих да работя с Костов. А ти как се оказа в това положение? — погледнах го, докато издишвах дима.

— В кое? Това тук? — кимна към стоящото зад оградата, докато тръскаше пепелта на земята.

— Ами да. Ти си такъв добряк. Просто си личи, че работата ти не е да си по озеленяването. Защо започна?

— За пари. — на свой ред дръпна стабилно количество от цигарата си и го пое възможно най-дълбоко в дробовете си, така сякаш отговорът го убиваше повече от всичко друго на света. — Баща ми беше войник. Няма сведения да е мъртъв, но повече от десет години не ми е писал, така че историята ми е по-ясна и от отглеждането на онази смрад вътре. — горчива усмивка се появи на лицето му, докато ровеше в прахта с крак. — Баба и дядо ме отгледаха. Старчето си замина преди шест години, баба се разболя тежко. Без операция нямаше да минем. Трябваха ми много пари за кратко време, а тя се закле, че ще се отрече от мен ако взема от лихвари. Голяма работа свърших като не го направих. — сухият смях, избягал от него, ме накара да стисна зъби от безсилие. — Не я спасиха, но пък аз се оказах в затворен кръг. — едва след тези си думи, най-сетне вдигна глава. — Ако си вършиш работата твърде добре, няма да те оставят да напуснеш. Имай го предвид. После да не съжаляваш. — захвърли цигарата си на земята и я настъпи, преди да ме потупа по рамото. — Понякога чета старите писма, ей така, за носталгията. В едно от тях баща ми беше писал, че не помня майка си, но тя е била невероятна жена. Ако намеря такава не трябвало да я пускам. А дори да се налагало, докато и двамата не си отидем, нищо не било финално. И ти мисли по този начин. Истинската любов загива единствено ако загинат тези, които я носят в сърцата си.

— И моят старец ми каза нещо подобно. — свих устни при спомена за дядо, който ми се скара, че съм се заровил приживе, едва преди няколко месеца.

— Явно има доза истина в това. Оправи се с нея по-скоро, ходи ми се на сватба. А и кой знае? Може да има някоя хубава приятелка и да ми излезе късметът.

— Ти си просто невероятен. — засмях се и бутнах ръката му от рамото си. 

— Невероятен кретен. — поправи ме с усмивка и ми козирува. — Връщам се на работа. След няколко часа ще дойдат да ми искат доза за малолетните наркоманчета в Студентски.

— Хайде, и аз ще вървя. Да не ме чакат.

— Да ме поканиш на освещение в новото място. — подвикна след мен, а аз му вдигнах ръка без да се обръщам. Може би беше крайно време да ги запозная с Марио. Вероятно щеше да настане апокалипсис, ако събера тези две откачалки на едно място, но все някога щеше да дойде и този момент. Беше неизбежно.

...

— Благодаря ви, момчета. Вземете. — извадих столевка от портфейла си и я подадох на единия, а той ме изгледа с разширени очи.

— Ама, бате, ти си платил вече.

— Вземи. Пийте по едно от мен довечера, и без това ви просрочих работното време. Хайде. — хлапето, което вероятно скоро бе навършило пълнолетие, ми се усмихна благодарствено и взе банкнотата.

— Много благодаря.

— Хайде, бягай. Измъчих ви днес. — кимнах към вратата на склада, а малкият тръгна. Огледах се за последен път и изгасих осветлението на излизане.

Това беше. С двойката утре щяхме да уредим последните документи и да им връча ключа. Седем години бях живял в този апартамент, но никак не ми тежеше от раздялата. Нито мястото, нито съседите щяха да ми липсват. Беше време за ново начало, както Явор се бе изразил. Имах нужда от него.

Новото ми жилище беше в по-хубав район. Не беше в покрайнините, но кварталът беше по-спокоен и безопасен от стария. Мезонетът ми беше на петия етаж, сградата бе нова и само на три минути пеша от голям парк. Обстановката беше предимно семейна, имаше доста деца и това ми действаше ободряващо.

Вкарах колата в гаража, който бе едно от многото неща, които ме спечелиха. Всичко вече си беше по местата, трябваше да прибера единствено дрехите си в гардероба. Бяха дълги шест месеца на промени, но не съжалявах, че бях избрал да прекарам всяка секунда от свободното се време, за да направя дом от това място и да се пренеса по-скоро. Доста помогна и това, че първите собственици бяха платили за мезонета още преди да е построен, но не бяха живели и ден в него, затова не се наложи да оправям щети от хора, които не знаеха как да си пазят имуществото. Вероятно апартаментът беше единственото хубаво нещо, което ми се бе случило от началото на годината.

Извадих куфарите от багажника и се загледах в единствения кашон, който бях взел със себе си. С маркер бях написал За изхвърляне, но сърце не ми даваше да го направя вече втора седмица. Вътре бяха идиотските еленски пантофи, които момичетата бяха купили по Коледа. Плюшената играчка, която бях спечелил на стрелба, когато бяхме на морето. Дървената рамка, която Марио беше взел за мен и Кари, когато направихме един месец, живеейки заедно. Беше издялано "Господин и госпожа Русеви", а вътре беше първата ни снимка заедно, която Ирина бе направила във Велико Търново. Признавах, русата вещица отлично знаеше какво прави, когато остави всички тези неща при мен. Не беше взела и едно нещо, което можеше да напомни на Карина за това какво сме имали и донякъде се радвах, че беше толкова добра приятелка. Но само донякъде, защото сега аз трябваше да се чудя какво да правя с всичко това.

Взех кашона с въздишка и излязох от гаража, тръгвайки надолу по стълбите, където бяха мазетата. Помещението беше сравнително голямо и вече бях прибрал някакви неща, които нямаше къде иначе да бъдат. Погрижих се да набутам проклетата кутия възможно най-назад върху най-високия рафт, така че да не я видя никога повече и с малко късмет наистина щях да забравя за нея.

Качих се обратно до партера и взех багажа си, качвайки се в асансьора. Преди почти една година с Мартин и Марио се измъчихме по стълбите в старата ми кооперация, за да занесем нещата на Кари до апартамента ми, а сега започвах живот на съвсем ново място и то напълно сам. Беше истинско чудо колко неща могат да се случат на човек за толкова кратко време.

Изритах обувките си, преди да вляза в новия си дом и вкарах куфарите в коридора. Оставих ключовете на вратата, щом заключих след себе си и отидох директно в хола, където се отпуснах на дивана. Нямах сили да готвя, вероятно след малко щях да си поръчам нещо, но сега исках единствено да гледам празно белия таван и да опитвам да избия от ума си идиотщината, която направих миналата седмица.

~Ретроспекция~

— Да? — горчивина опари очите ми, когато чух гласа ѝ за първи път от месеци. Звучеше леко разсеяно. Сякаш можех да я видя пред себе си, как пуска високоговорител и продължава да разгръща записките си или да слуша Ирина да мърмори какъв глупак е Мартин. — Ало? Чуваме ли се? — затворих очи, но въпреки това усетих една единствена непокорна сълза да оставя гореща пътечка там откъдето се спусна. — Ало? Кой е?

— Грешка. — гласът ми прозвуча толкова пресипнал, че се съмнявах да ме е познала. Свалих слушалката от ухото си и я тряснах с ярост, но треперещата ми ръка уцели едва на втория път. Едва се сдържах да не бутна проклетия телефон от бюрото и скрих лице в ръцете си. Грубата кожа на дланите ми попи още една сълза преди да ги прокарам нагоре, прибирайки косата си назад. Какви глупости вършех, мътните ме взели? Що за простотии правех? Защо ѝ звънях?

~Край на ретроспекцията~

Мобилният ми звънна и подскочих стреснато. Извадих го от джоба си, само за да видя името на Марио върху екрана и да изпуфтя облекчено. Не знам защо на първо място бях решил, че може да е Карина, но със сигурност се радвах, че не беше.

— Слушам. — вдигнах му, само за да чуя усмивката в гласа му.

— Хайде да пием тази вечер.

— Защо? Да не се жениш?

— Не, ама нашият жених чака бебе. Емилия е бременна. — изправих се с усмивка на лице, щом адреналинът се спусна във вените ми. Мамка му, това копеле беше страшен късметлия.

— Сериозно? Боже, хайде да им е живо и здраво.

— Ще бъде! На чичо племенничето ще бъде много здраво, за да може заедно да тровим нервите на баща му и да стресираме майка му. — щастието му струеше през микрофона и ме караше да се радвам за тях искрено. — Е, ще пием ли? Само да си измислим друг повод, че за неродено бебе не е хубаво. — замислих се за секунда, преди да му отговоря.

— Днес ще черпя аз. Ще ти пратя новия ми адрес. Тази вечер се нанесох, тъкмо да направим освещаването.

— Звучи ми като план. Само двамата ли ще бъдем?

— Трима. Искам да те запозная с един приятел.

— Чакам адреса значи. Хайде, до после.

— До после. — затворихме и побързах да открия номера на Явор, за да поканя и него. Трябваше да поръчам храна и да изтичам до денонощния за алкохол, преди да са дошли, но мисля, че щях да се справя. Не така бях планирал да премине първата ми нощ тук, но какво по-хубаво имаше от това да прекарам малко време с най-близките си приятели? Отлично знаех отговора на този въпрос и той включваше чифт пъстри очи, които оглеждат всяко кътче на това място с интерес, но го изтласках назад в съзнанието си и излязох. Нямаше да се случи така или иначе.