И ДНЕС НЕ ПРОПУСНАХ ДА КАЧА ГЛАВА, МИЛИ МОИ!
НЕ ТОЛКОВА ДЪЛГА, КОЛКОТО ПОСЛЕДНАТА, НО ВСЕ ПАК ОТ СЪРЦЕ, АМА НЕ ТОВА НА ОГНЯН, ЗАЩОТО КАРИНА МУ ГО ИЗТРЪГНА, КОГАТО СИ ЗАМИНА. (МНОГО СЪМ МИЛА, ЗНАМ, ЗНАМ)
С ТОВА КАЗАНО, ВЕЧЕ НЯМА ДА ВИ БАВЯ ПОВЕЧЕ И ВИ ОСТАВЯМ ДА ЧЕТЕТЕ!

ПРЕГРЪЩАМ ВИ!

Огнян

— Следобед се прибирам. Довечера може да излезем петимата. — думите на Марио ме накараха да спра по средата на отпиването от чашата с вода в ръката ми и да стисна телефона.

— Мислех, че си идваш чак утре.

— Не издържам повече. След час тръгвам и се надявам да не виждам тези хора поне пет години.

— Разбирам, но мислех днес да отида до старите. Вероятно ще се прибера по никое време.

— А Кари? — споменаването ѝ бе неизбежно, но въпреки това ми се прииска да се разплача като малко дете. Преглътнах тежко и се подготвих да му кажа истината или поне тази част, която можех да му изтърся, докато беше на двеста километра и не можеше дори да ме изгледа мръсно.

— Ние... всъщност се разделихме.

— Какво? — викът му ме накара да отдръпна телефона от ухото си и да го оставя на плота, включвайки високоговорителя. — Какво означава "разделихме се"? — тишина се разнесе по линията, преди да продължи, този път с нисък, почти ръмжащ тон. — Дамян каза, че вчера си приличал на труп, но го дължеше на това, че си бил болен. Какво си направил, кретен такъв?

— Въпросът е какво не направих. — поех си дълбока глътка въздух и опитах да преглътна буцата в гърлото си. Но с всеки изминал час осъзнавах в колко сериозни проблеми бях нагазил и какво можеше да ми костват, ако не я бях отблъснал. Сега можеше да ме боли, но дори не исках да си представям как би боляло, ако я бях изгубил по друг начин. — Кратката версия – Кари намери пръстена за Емилия в джоба ми, а аз ѝ казах, че не ѝ предлагам и пръстенът е за друга. Тя се ядоса, изхвърча от апартамента и– спрях, когато осъзнах колко абсурдно звучах. Ако бях казал две изречения повече, всичко щеше да се изясни. Трябваше само да обясня, че пръстенът не е за нея, защото не съм го купувал аз. И сега на мястото зад ребрата ми, където трябваше да бъде онова туптящо нещо, нямаше да има една голяма кървяща празнина. — И вчера се изнесе. — думите се загнездиха в гърлото ми, задушавайки ме, но колкото по-бързо приемехме случилото се, толкова по-бързо щяхме да продължим. Тя по своя път, а аз по моя. Марио се умълча, но и не държах да казва нещо. Знаех какъв идиот съм и без да ми го натяква.

— Ти... Ти малоумен ли си? — гласът му излезе като съскаст шепот. — Що за бързоизоставащ палячо няма да хукне след момичето, за да ѝ обясни, че речта му е останала недоразвита от първи клас насам и да поправи недоразумението? — завърнахме се към викането. — На всичко отгоре я е оставил да си събере куфарите и да си тръгне, моля ви! Огняне, ти гъбаркаш ли се с мен?

— Не точно. — искаше ми се да му разкажа всичко и да чуя какво мисли той, но откъде можех да съм сигурен, че телефонът ми не се подслушва?

И снощи не бях спал повече от два мъчителни часа и имах предостатъчно време да подредя мислите си. Най-добре беше за Карина да е далеч от мен. Дори нещо да се объркаше, Костов нямаше да посегне на най-скъпия ми човек, ако нямах такъв. Вчера бях разказал на Мартин всичко, изложих му страховете си, но не се боях да го направя, защото знаех, че преди всичко той ще мисли за безопасността на сестра си. Марио, от друга страна, щеше да ме посъветва да оправя всичко, защото мислеше за моето щастие, а то започваше и свършваше с нея.

— От известно време нещата се промениха. Знаеш, виждаш някои неща по друг начин, когато започнеш да свикваш с човека до теб. — болеше ме дори да лъжа, но засега предпочитах да не ме разпитват много.

— Пълни глупости! Вие умирате един за друг.

— Време е да вървя. Ще се видим в понеделник. — изплакнах чашата и я оставих на сушилката. — И не казвай на брат си, нали? Не е нужно да знае за това.

— Няма. Но с теб ще си говорим пак.

— Хайде, братле. — не получих отговор, преди да ми затвори и въздъхнах тежко в празната стая. Изборът ми може и да беше грешен, но вече бе направен. Единственото, за което истински съжалявах бе, че нараних най-скъпото си нещо в този живот. А може би и не само в този.

...

— Ех, момче, защо си направил тази простотия? Булчето беше точно като за теб. — дядо остави чашата ракия пред мен, макар да беше едва ранния следобед, а аз сбърчих нос. Не мислех да му казвам за последните събития, но за него бях като прочетена книга и още преди да пристъпя в двора, вече ме питаше какво е станало с Кари. — Не гледай така, все някъде е пет часа. — сух смях избяга от мен и хванах чашката отпивайки от домашната гроздова. Алкохолът прогори гърлото ми, така както само производството на старчето можеше, и ме стопли приятно. — Кажи сега на твоя дъртак, какво си направил? — загледах с в огнената вода пред мен и въздъхнах тежко.

— Да кажем, че съзнателно не изясних някои неща, за да не пострада тя.

— Тези завъртяни приказки ще ги разправяш на някой друг. Кажи като бял човек, защо си излъгал момичето?

— Не съм я лъгал, дядо. Просто не казах истината. Или поне не цялата. — щом осъзнах, колко заплетен бе езика ми, отново надигнах чашката и допих останалото количество на две големи глътки, от които ми запари повече, отколкото бях готов да си призная.

— Леко, сине, това не са ти разредените боклуци от магазина. — белите му вежди се свъсиха срещу мен, а изсветлелите му сини очи се впиха в моите. — Опитваш да си развържеш езика или предпочиташ стомаха да ти гори повече от сърцето?

— Нищо не може да гори повече от сърцето ми. — признах тихо и за пореден път забих поглед в покривката, заинтригуван от дребните цветчета по нея, както никога досега. — Един приятел ми даде годежен пръстен. Взел го за своята любима, но се опасяваше, че тя ще го открие у тях и ме помоли да го пазя, докато дойде време за предложението. — направих кратка пауза, в очакване старчето да каже нещо, но той избра да дочака края на историята. — Взех го, но Кари го намери. Казах ѝ, че не е за нея и нито дума повече. На база от тази информация сама си извади извод и си тръгна.

— Да разбирам, че за да зарадваш чуждата изгора, си изпуснал своята. — в тона му нямаше критика, само заключение. — Хубаво сине, ама защо не обясни на девойчето? Умна е, разбрана е, защо я пусна да си ходи без да ѝ кажеш?

— В работата се появиха усложнения. Дори самият аз още не знам с какви хора се забърках. Може да ѝ навредят, така е по-добре.

— Пфу, че приказка! — за пръв път откакто бяхме седнали показа реакция. — Какви са тези неща? Едно време войник съм бил, не се знаеше ще се прибера ли, но съм знаел, че баба ти никой няма да ми я пипне, докато не получи тя ето това. — посочи ми изтърканата кожена гривна на лявата му китка. — И дори тогава знаех, че пипне ли я друг мъж, ще бъде с нежност. Знаех, че ще ми я обича, защото моята ръка е твърде студена, за да я погали. Ти какво? Приживе се зарови, така ли? Прав си, здрав си, а си остави жената, защото можело лошо да стане. Най-лошо, сине, е с любовта да вървите по една почва, но не един до друг. Видял съм те как я гледаш, и нея съм видял. Това вашето не е от онази модерната обич, дето я консумирате по баровете за половин час. Истинско е.

— По твое време войникът е бил войник, а жената е била жена. — изпуфтях и впих пръсти в косата си, скубейки я от безсилие. — Сега ако ядосам грешния човек, никой няма да я пожали. Обичам я твърде много, за да го позволя.

— Говори тогава, бе, момче. С говорене се оправят нещата. Булката как да знае, като не казваш?

— По-добре е да не знае. Нека си подреди живота без усложненията, за които съм вързан аз. Какво да се прави, не е било писано. — не бях напълно сигурен дали опитвах да убедя дядо или себе си в това, но знаех, че е истина. Залогът беше твърде голям, а аз не можех да рискувам с безопасността на Карина.

— Ех, момче. — дядо поклати глава и се намръщи в несъгласие. — Никой не знае какво му е намислил Онзи от горе. От съдбата си не можеш да избягаш, а това момиче държи душата ти в ръка. Но хубаво, щом смяташ, че е за доброто и на двама ви, откажи се от нея. Сега ти е времето да правиш грешки. Жалко, че няма да съм жив да ти дам съвет как да ги оправиш. — тишината се спусна между нас за няколко секунди, преди да се пресегне и да стисне ръката ми. — Остани тази вечер да спиш тук. Утре сутринта ще отидем за риба, докато баба ти направи закуската, а като се наядеш ще си заминеш.

— Един ден в детството ли ми предлагаш? — малка усмивка се появи на лицето ми, а очите му блеснаха топло.

— За мен винаги ще бъдеш дете. Но сега вече водиш живот на възрастен и като те гледам, май не си възхитен от него. Да се върнем назад във времето. — покрих ръката му с моята и кимнах.

— Хайде. Няма да ми се отрази зле.