ДА НЕ БИ ДА РЕШИХТЕ, ЧЕ ДНЕС НЯМА ДА ИМА ГЛАВА?
НЯМА НАЧИН, ПАК СЪМ ТУК, ЗА ДА ВИ ТОРМОЗЯ И НЯМАМ ТЪРПЕНИЕ ЗА ТОВА, ТАКА ЧЕ НАПРАВО ВИ ОСТАВЯМ С НОВАТА ЧАСТ!

ПРЕГРЪЩАМ ВИ!

Карина
*12 дни по-късно*

— Мартин се държи много странно напоследък. — Ирина пое чашата кафе от ръцете ми, когато седнах срещу нея, а аз ѝ се намръщих. Последните дни Огнян ми се струваше ужасяващо напрегнат и не знаех на какво да го дължа. Гледаше да не го показва пред мен, но усещах, че нещо го тормози и не знаех какво мога да направя, за да му помогна.

— Той винаги е странен, какво искаш да кажеш? — отпих от кофеиновата напитка пред мен.

— Не, не. Станал е изключително потаен. Аз– заекна несигурно и сведе поглед към ръцете си, чоплейки маникюра си нервно. — Мисля, че ми изневерява. — прошепна, сякаш се боеше да го изрече по-силно.

— Глупости! — гласът ми се повиши с няколко децибела и изтъня от изненада. Не можех да повярвам, че би си помислила такова нещо, но след това си спомних, че не тя, а аз бях станала свидетел на всички години, в които брат ми копнееше за деня, в който най-накрая ще събере смелостта да ѝ признае за чувствата си. Пък и не можех да я обвинявам за страховете ѝ, след като аз бях човекът, който я изтегли от онази дупка, в която я бутна копелето, чието име не се споменаваше за нищо на света. Онова несполучливо подобие на мъж бе унищожило доверието ѝ в целия им пол и само двете знаехме какво ѝ костваше да се изправи отново. — Мила мояяя. — провлачих нежно и се протегнах, улавяйки ръцете ѝ в своите. — Брат ми може да е голям кретен през по-голямата част от времето, но би минал през деветте кръга на ада, за да бъде с теб. Безумно е да си мислиш подобни неща. — тънка усмивка се опита да пробие умисленото ѝ изражение.

— Греша, нали?

— На сто процента. — уверих я и стиснах ръцете ѝ, преди да я пусна. — Огнян също блуждае някъде в последно време. Сигурно не е свързано с нас.

— Той пък защо? — свъси вежди, а аз свих рамене, макар вътрешно да чувствах някаква тежест.

— Не знам, угрижен е. Старае се да не ме натоварва с неговите неща, но ми се струва, че има някакъв сериозен проблем.

— По-добре го попитай. Такива състояния не са за подценяване. — съветът ѝ само накара сърцето ми да се стегне още повече.

— Направих го, но каза само, че в работата е натоварено. Знаеш, че не обича да говори на тази тема. — кимането ѝ беше единствения отговор, който получих, преди тишината да се разстели между нас и неусетно всяка да се остави на собствените си мисли да препускат в главата ѝ.

Първа Ирина се съвзе и поклати глава, явно представила си нещо, което никак не ѝ се понрави и лепна твърде широка усмивка на лицето си, за да мине за истинска.

— Знаеш ли какво ни трябва? Пазар.

— Сериозно? — раменете ми увиснаха в протест и изведнъж ме налегна страшна умора. Не ми се мърдаше от тук, но по начина, по който скочи от мястото си, разбрах, че няма да ме остави сама, нито възнамеряваше да седи на едно място.

— Да. Имаме нужда да се разсеем. Ставай.

— Поне да си допием кафето. — примолих ѝ се с надеждата да си спечеля още минутка, но тя надигна чашата и изпи течността вътре на един дъх, след което ме погледна очаквателно.

Въздъхнах и изгълтах топлата напитка, молейки се ударната доза да ми даде малко енергия, защото наистина щях да се нуждая от нея. Само като гледах превъзбудената си приятелка усещах мускулната треска в краката си, но не казах нищо, а просто измих чашите, взех си чантата и якето и излязох от апартамента.

...

— Вкъщи съм! — гласът на Огнян долетя от коридора, докато подреждах масата в кухнята и оставих чиниите, за да отида да го посрещна.

— Как мина денят ти? — усмихнах се, щом го видях и се надигнах на пръсти за целувка.

— Нормалното. — напрегнатите му рамене се отпуснаха с една идея, когато се прегърнахме и ми се прииска да го стисна силно и да не го пускам, докато стресът не напусне тялото му напълно, но вместо това се отделих от него и го погледнах. Усмивката не стигна до очите му, но си прехапах езика, макар съветът на Ирина да не си мълча, да изскочи в главата ми.

— Сигурен ли си? В последно време сякаш не си напълно тук. — думите избягаха от устата ми, сякаш без разрешение и съжалих за тях на мига. Привидно не показа реакция, ала в до болка познатите любими очи се разляха толкова много премълчани тревоги, че в гърлото ми се появи буца, задето не бях наясно с нито една от тях. Знаех, че не ми казваше, за да не се тормозя, но дори не осъзнаваше, че като не ми споделя, ме нараняваше дори повече. — Какво те притеснява?

— Просто спънки в работа. Наистина няма нищо друго. — увери ме. — Ако имаше нещо, с което можеш да помогнеш, щях да ти кажа. Надявам се скоро да разреша този проблем.

— Не всичко е на всяка цена. Не искам такива неща да ти пият от здравето. Ако ти идва в повече напусни. — лицето му омекна от нежност и приглади кичур коса зад ухото ми, преди устните му да докоснат челото ми едва-едва.

— Ще се справя. Само не искам да се тревожиш, нали?

— Нали. — свих устни, а той се засмя.

— Не ми се цупи, сърдитке. Ела тук. — в един миг ръката му държеше моята, а в следващия бях плътно долепена към тялото му и краката ми вече не докосваха земята.

— Ще ме изпуснеш! — извиках, когато ме завъртя във въздуха и се хванах здраво за раменете му.

— Нямаш ли ми доверие? Ще ме накараш да те кача върху гардероба.

— Дори не си го помисляй! — изквичах, щом ме повдигна сякаш бях новороденият Симба, но започнах да се смея, когато неговият смях огласи коридора. — Ужасен си. — измрънках, щом ме пусна да стъпя и увих ръце около врата му, хем, за да го прегърна, хем, за да се подсигуря, че няма да ме размята повече.

— Обичам те повече от всичко на света, звездичке. — скри лице в косата ми.

— И аз много те обичам. — въпреки топлината, струеща от тялото му и любимия аромат, който вдъхвах, гърлото ми пресъхна и сякаш буца, с размерите на топка за голф, се загнезди там. Опитах да се прокашлям и се отделих от Огнян, но неприятното усещане си остана, затова насилих безгрижно изражение на лицето си и го погледнах. — Ще пускам пералня, има ли още нещо?

— Ще се проблека и може да сложиш и тези дрехи. — остави якето си на закачалката и се скри в спалнята, а аз понечих да се върна в кухнята, докато не забелязах черното петно на единия му ръкав.

— Къде си си изцапал якето? — опитах да го изтупам с ръка, но не се получи.

— Вчера сменях маслото на колата. Видях го чак сутринта и щях да ти казвам, но забравих.

— Браво, блонди! Да беше оставил направо за другата седмица и това нямаше да излезе дори с вълшебната пръчица. — свалих го от закачалката и тръгнах към банята, за да видя с какво да третирам петното, но на втората крачка се усетих да извадя нещата от джобовете му. Без значение колко пъти майка ми бе опявала на баща ми и брат ми, че заради тях се е усъвършенствала в прането на пари, аз пак не си бях взела поука и редовно перях монети.

Но този път вместо да напипам ключовете за колата или някое забравено ресто, в дланта ми попадна нещо квадратно и велурено. Извадих червената кутийка несигурно и любопитните ми пръсти я отвориха, преди да успея да си напомня, че и той имаше право на лично пространство. Красив годежен пръстен се откри пред очите ми и камъкът намигна под светлината на лампата, карайки смесени чувства да ме разтърсят. Изненада, объркване, страх и още куп други емоции започнаха борба за надмощие, докато щастието плахо надничаше зад сърцето ми, но сякаш не посмя да пристъпи напред.

— Извинявай, наистина щях– думите на Огнян замряха на езика му, когато излезе от стаята и замръзна по средата на крачката, която се канеше да направи.

— Това наистина ли е каквото си мисля? — бе единственото, което успях да изрека. Вълнението караше гласа ми да трепери, вероятно аз самата треперех, но не знаех как да реагирам.

— За друга е.

Пуф!

С едно мигване вихрушката от мисли, които се виеха в главата ми, просто спря. Стопи се, изчезна и думите му отекнаха като ехо в ушите ми. Буцата в гърлото ми изчезна, онази тежест, която цял ден притискаше дробовете ми, се вдигна. Всички чувства, всички спомени, всичко просто падна в петите ми и ме закотви на мястото ми, докато черната празнина ме обгръщаше като дреха. Студена, но така лека и нежна.

За друга е.

Беше толкова просто. Така го изрече, сякаш преди минута не ми бе казал, че няма нещо, което да обича повече от мен. Сякаш не ме беше гледал в очите, сякаш нищо никога не е било. Просто... просто в джоба му имаше пръстен, който беше за друга. Това беше. Нямаше какво да не разбера, но въпреки това се почувствах като най-глупавия, най-жалкия човек, живял някога.

Задната страна на очите ми запари, погледът ми се разми и премигах, за да върна назад сълзите, заплашващи да прелеят. Странно, но не изпитвах нужда да крещя. Не исках да блъскам, да удрям, да руша. Усещах се така опустошена отвътре, че дори сградата да паднеше в този момент, нямаше да се почувствам по-зле.

Хванах кутийката с две ръце, държах я сякаш беше нещо изключително скъпо и ранимо и внимателно затворих капачето. Оставих я на шкафа до мен и мълчаливо закачих якето на Огнян, сваляйки своето от закачалката. Ръцете ми бяха толкова ледени, че се усещаше като изтръпване, когато натиснах бравата и го погледнах.

— Желая ви щастие. — гласът ми прозвуча точно толкова пречупен, колкото очаквах, но не дочаках какъвто и да било отговор, преди да изляза от апартамента и да тръгна надолу по стълбите. Достатъчно ми бе, че три проклети думи кънтяха в главата ми, забивайки хиляди трески в сърцето ми.