ПРИСТИИИГА ХУУБАВААТА ДЖИИДЖИИИ!
С ДОБРОО СЪРЦЕЕ, ЗАСМЯНО ЛИЦЕЕ И НОВА ГЛАВАА!
ГЛАВА, КОЯТО МОЖЕШЕ ДА ЗАВЪРША И ЗА КОЛЕДА, АКО НЕ МЕ БЕШЕ ТРЪШНАЛ ШИБАНИЯТ ГРИП, НООО ШАНС. ВАЖНОТО Е, ЧЕ НОВА ЧАСТ ИМА И ВИ Я ПУСКАМ КАТО ЛЕКО ЗАКЪСНЯЛ ПОДАРЪК.
В СЛУЧАЙ, ЧЕ НЕ СЕ ВИДИМ ПОВЕЧЕ ТАЗИ ГОДИНА, ВИ ПОЖЕЛАВАМ ВЕСЕЛО ПОСРЕЩАНЕ НА 2025-та И ПРЕКРАСНИ МИГОВЕ СЪС СЕМЕЙСТВАТА ВИ!

ПРЕГРЪЩАМ ВИ!

Огнян

Сутринта се бях събудил в невероятно настроение. Чувствах се толкова лек и щастлив, че за момент се бях запитал дали не сънувах. Но съобщението, в което Ивон ми се караше, че не съм се обадил, както обещах, означаваше, че всичко беше реалност. С Карина бяхме отново заедно. Беше ми го потвърдила и трите пъти, в които я попитах, докато я карах към тях, а аз не посмях да задам същия въпрос и четвърти, от страх да не размисли. Господи, моята звездичка отново беше моя. През декември наистина се случваха чудеса.

— Много ли ме чака? Уж си бях преценила всичко, но не знам защо се забавих. — извинителният поглед на Кари срещна моя, когато се качи в колата, а аз ѝ се усмихнах. Бях готов да я чакам цял живот, ако се налага.

— Сега идвам, спокойно. — кимнах към колана ѝ и запалих.

— Винаги така казваш. — намръщи ми се.

— Винаги така се случва. — макар да гледах пътя, можех да видя как веждите ѝ се въсят още повече, докато ме наблюдава. Най-хубавото беше, че дори не лъжех за това. Някак винаги решаваше да се забави точно когато попадам в задръствания и всеки път сметката на времето излизаше. — Само че нямах време да се отбия вкъщи, преди да дойда и ще се наложи да минем сега.

— Къде си бил цял ден?

— Леле! Заедно сме от осемнадесет часа и вече ми държиш сметка къде ходя?

— Кретен. — малката ѝ длан шляпна върху рамото ми, а аз се разсмях.

— Не се сърди, шегувам се. Другата седмица времето се разваля и отидох да почистя на старците. Пък и отдавна не съм им палил свещи. Там съм от сутринта.

— Много ли ти липсват? — тихият ѝ нежен глас прозвуча така сякаш не бе сигурна дали да ме попита. Протегнах ръка и открих нейната на сляпо, преплитайки пръстите ни.

— Не колкото ми липсваше ти. А и съм почти сигурен, че дядката ме псуваше през по-голямата част от времето, в което правех глупости спрямо теб.

— Ще ме прощаваш, но не е като да не си го заслужаваше.

— Виновен. — признах си. Нямаше защо да опитвам да го скрия. Бях допуснал много грешки и си платих за тях с лихвата. Но все пак Земята се бе завъртяла отново и след нощта настъпи денят. Денят, в който най-сетне се чувствах истински щастлив. — Но стига за мен. Как върви в работата?

— Не питай. — изпуфтя, карайки ме да се намръщя.

— Мислех, че ти харесва.

— Харесва ми, разбира се. Но ми харесва да изписвам здрави пациенти, а не да гледам как се мъчат дечица. Точно изписахме едно момченце и седмица по-късно приех друго по спешност. Къса ми се сърцето като виждам колко са мънички и през какво се налага да преминат. Този живот не може ли поне веднъж да е малко по-благосклонен?

— Такъв е, щом е срещнал тези деца с теб. Сама каза, че вече си изписала едно здраво.

— А не може ли да не се налага да ги приемам болни? Ей така, да са си здрави като цяло и да стоят далеч от болници.

— Може ли да си лекар и същевременно да се молиш целият свят да не боледува дори от настинка?

— Може ли да си полицай и да се молиш да няма нито един престъпник на света? — контрира ме на мига.

— Туше. — засмях се. Явно и двамата бяхме някаква странна комбинация от хора, които обичаха, но същевременно не бяха фенове на работата си.

За късмет стигнахме бързо до вкъщи и влязохме в сградата. Извиках асансьора и не се въздържах от това да целуна Карина.

— Стига, някой от съседите ти може да ни види. — прошепна, когато понечих да си открадна втора целувка.

— Да ни видят всички. Възнамерявам да те доведа в бяло някой ден.

— Май много се разбързахте, господин Русев. Та ние сме заедно едва от вчера. — невинният ѝ поглед можеше да подлъже и самия дявол.

Бях готов да ѝ отвърна, че имахме повече от ден зад гърбовете си, но бях прекъснат от звънеца на асансьора. Металните врати се отвориха, а оттам ми се усмихна Трифон, който държеше боклука в едната си ръка, а свободната бе сложил на рамото на сина си Павел.

— А! Како Кари! — малкото ми другарче се стрелна към нас, забивайки се в краката на Карина, която го вдигна на ръце и му се усмихна, въпреки шока, който се бе изписал по лицето ѝ.

— Пиленце! — стисна го силно, след което го пусна и разроши косата му. — Изглеждаш много добре.

— Защото съм. — усмивката му се разпростря от ухо до ухо. — Бате Ого, ти познаваш ли кака Кари? Тя е много добра и ме излекува.

— Да, бате Ого. Познаваш ли кака Кари? — самодоволното изражение на Трифон ме накара да го погледна само с бялото на окото си, преди да насоча цялото си внимание към Павел. С баща му щях да си говоря, когато детето не е наоколо.

— Разбира се, че я познавам, друже. Тя ми е жена.

— Глупости! — Карина веднага ме засече. — Не го слушай. Само му се иска да е така. — намигна на дребосъка заговорнически, а той се нахили.

— Мечтите са безплатни. Нали така беше, тате? — обърна се към Трифон, който прехапа устни и стисна очи, докато Карина покри лицето си с ръце. Това малкото да не би да ме попиля с фраза, за чието значение дори не беше сигурно?

— Хайде. Да изхвърлим боклука, преди майка ти да се зачуди къде сме. Радвам се, че се видяхме по добър повод, докторе.

— Дано оттук нататък да е само по добри поводи. — Кари щипна бузата на Павел и се усмихна на баща му, преди да се качим в асансьора. — Не съм и предполагала, че Павелчето може да живее в твоята сграда. Светът е наистина малък.

— Павелчето? — свъсих вежди.

— Дея му го лепна. Каза, че се чувства сякаш му се кара като го нарича по име. — засмя се.

— Значи все пак не мрази всички мъже.

— Явор не е всички мъже. — защити приятелката си на мига. — А и той донякъде си го проси. Държи се като първобитен.

— В това му е чарът. — пуснах я да мине първа, когато стигнахме моя етаж. — Ще се преоблека набързо и тръгваме. Чувствай се свободна да разучиш апартамента. — отключих и влязохме. Кари остана в дневната, радвайки се на гледката през френските прозорци, а аз се качих горе, за да се приведа във вид.

Хвърлих спортното долнище и износената тениска в коша за пране, като ги замених с дънки и друга тениска. Прокарах пръсти през косата си, за да се уверя, че вятърът не я е заплел и слязох обратно долу.

— Бърз си. — отбеляза звездичката ми и остави снимката, която държеше. — Тръгваме ли?

— След теб.

— Бях забравила колко сладко детенце си бил. — каза, докато се обувахме.

— Недей. Струваше ми се празно над камината и сложих няколко снимки, колкото да запълнят.

— И са хубави. Любимата ми е онази, на която ти липсват предните зъбчета.

— Да, помня този момент. Не се клатеха, избих ги като паднах от... Чакай, ще се сетя. — кикотът ѝ звънна в целия коридор, карайки ме да се усмихна.

— Дивак. — поклати глава и се качи в асансьора.

Следващата ни спирка беше домът на Мартин и Ирина, който напоследък се бе превърнал в нещо като наш сборен пункт.

Кари не почука, нито звънна на звънеца, а директно влезе. Бяхме посрещнати под прекрасния съпровод на поредния скандал между любимата ми медицинска сестра и бившия озеленител.

— Кога ли ще дойде прекрасният момент, в който ще забие пръст в сънната му артерия? — попитах Кари, а тя се засмя.

— Не ѝ давай идеи.

— Ако все още не си го разбрала – не съм някое от момченцата, които ще ти кимат покорно и ще си мълчат, когато не си на кеф! Ясен ли съм? — влязохме в дневната, заварвайки Дея и Явор да си викат, докато Ивон и Марио седяха на дивана и наблюдаваха шоуто мълчаливо.

— Не си Ясен! Явор си! — отговорът ѝ беше далеч от оригинален, но все пак никой от нас не го очакваше, затова се стъписахме за миг. Първият хрип напусна гърдите на Марио, плътно следван от моя смях, както и този на момичетата.

— Предатели. — Явор просъска към нас и седна до Марио, предавайки се, което автоматично предизвика победоносното изражение на Дея.

— Къде са Блонди и глупавият ми брат?

— Те се карат горе. — Ивон отговори на Карина. — На нас ни отвори Дени.

— Ирина, мило–

— Не ме милосвай, Мартине! Недей! — и като говорехме за вълците... Рина влезе с бясна крачка, следвана от съпруга си. — Разбрах каквото трябваше.

— Аз, обаче, не съм. Актуализирайте ми информацията. — Кари седна до Ивон и подпря брадичка на дланта си, издавайки само с поглед, че е цялата в слух.

— Знаеш ли какво направи брат ти? — бяс лумна в очите на Ина, а Кари поклати глава.

— Не, но ти ще ни кажеш.

— Флиртуваше със скочубрата в банката! — възмути се и бях почти напълно сигурен, че дори не усети забавлението на Карина. В противен случай вероятно щеше да вдигне къщата във въздуха.

— Не съм флиртувал! — съпругът ѝ побърза да се защити.

— Тя ме сбърка с Карина! — викна насреща му и посочи жената на живота ми, карайки я да се усмихне широко. — Опита се да ми направи добро впечатление! Познаваше те!

— Любов моя, за мен ти си оазис в пустиня. Без теб не мога да живея, не искам да продължавам пътя си, а просто да остана край теб до края на дните си. Защо говориш така?

— Защото явно по пътя през пустинята си спирал и при други водоизточници, затова. Яворе, не съм ли права? — очите ѝ се спряха първо на него, съответно се обърна към горкия човечец, а стойката му се напрегна. Дея, за сметка на това, веднага грейна щастливо и наостри слух.

— Ъъъ, да, да. Какво е това нещо? Как ще те води при бившите си? — очите на Мартин се изцъклиха в негова посока, докато в гърлото ми заклокочи едва възпиран смях. Наведох глава, за да прикрия усмивката си, но така и не успях да направя същото с тресенето на раменете ми.

— Какви ги дрънкаш, бе? — просъска през стиснати зъби.

— Не знам, брат. Страх ме е от нея. — отвърна тихо, без да ми помага особено.

— И това ми било мафиот. — промърмори в безсилието си.

— Не, не! — вдигна пръст във въздуха, натъртвайки на следващите си думи. — Те четирите. — завъртя показалец, посочвайки Ивон, Ирина, Карина и Дея. — Са мафия. Аз съм по озеленяването. Не съм и наполовина страшен колкото тях. Смили се над мен и не ме намесвай. — в погледа на Мартин остана единствено празнината от последната избледняла надежда за пожалване от присъда, докато в този на съпругата му блесна задоволство.

— И така. — усмихна се сладко на Павлов, но познавах това изражение твърде добре и ми стана ясно, че закопаването му щеше да бъде след три... две... — Ще ти застеля на дивана тази вечер или може да отидеш при Милена, както си прецениш. Голям мъж си все пак. — лепна бърза целувка на бузата му и се изниза, оставяйки го с отворена уста. — Някой иска ли кафе? — провикна се, но никой не се обади, тъй като повечето бяхме заети с това да се смеем. — Много икономични гости се оказвате.

— Ама, наистина ли си познавал момичето? — Кари се приведе напред, гледайки брат си в очите.

— И преди ме е обслужвала, но никога не съм флиртувал.

— Това се знае. Ако беше, вече да си мъртъв. — Мартин не се забави да ѝ метне смъртоносен поглед, когато Ирина се върна с кафето си.

— Аз поне си имам някой, който да ми се сърди, дори да не заглеждам други. Ти и с толкова не можеш да се похвалиш.

— Прав си, наистина. Ако моят реши, че гледам някой друг, няма да ми вдигне скандал, а ще го прибере за двадесет и четири часа и ще му отвори досие.

— А? — ченето на Ирина увисна първо и почти веднага всички погледи се впиха в мен. — Вие двамата– блондинката размаха пръст помежду ни, а Кари се усмихна и дойде до мен, преплитайки пръсти с моите.

— Ние двамата. — потвърди.

— Отново сме заедно. — вдигнах ръката ѝ към устните си, за да я целуна, а момичетата не се забавиха с изумените възгласи. Това, което ме усъмни, обаче, беше хищната усмивка на Явор и недоволните изражения на Марио и Мартин, когато извадиха портфейлите си.

— Две седмици. — Марио вдигна два пръста и ме изгледа мръсно. — Толкова не успя да изстрадаш още две седмици без нея. — хвърли две стотачки на масата, а банкнотите бяха последвани от тези в ръцете на Мартин.

— Удоволствие е да се прави бизнес с вас. — Явор сгъна парите и ги потърка в брадата си нагло, преди да се изправи и да ги сложи в задния си джоб с доволното изражение на жена след пазар в центъра на Милано. — Хайде, честито, глупако. Тези ги прибирам за сватбения ви подарък.

— Вие сте безумно глупави. — Дея разтърка мястото между очите си, клатейки глава отчаяно.

— Може и така да е, но приятелките ти вече запазват дати, за да минат под венчилото. Кога е твоят ред?

— Не знам все още, но ти ще си първият, на когото ще кажа. — усмихна му се кисело, а той потърка ръце.

— Така, така. Аз ще разпръсна розовите венчелистчета по пътеката до олтара, преди да излезеш ти.

— Ако се държиш добре, даже може да те повиша в шаферка.

— Ако се научат как да говорят един с друг, какъв е шансът да го повиши и до младоженец? — прошепнах в ухото на Кари.

— По-голям отколкото и двамата биха признали. — намигна ми.

Господи, това беше истинското щастие. И този път нищо на света нямаше силата да ме накара да се откажа от него.