ПРИСТИИИГА ХУУУБАВАААТА ДЖИИИДЖИИ!
С ДОБРО СЪРЦЕ, ЗАСМЯНО ЛИЦЕ И НОВА ЧАААСТ!

СЛЕД СЕДМИЦА СЕ ПОЯВЯВАМ С ЕДНА ДЪЛГА ГЛАВА, КОЯТО БЕШЕ ПРЕДСКАЗАНА В КОМЕНТАРИТЕ НА МИНАЛАТА, ТАКА ЧЕ НАДАЛИ ЩЕ ВИ ИЗНЕНАДА, НО ВСЕ ПАК ЩЕ ВИ ЗАРАДВА!
С ТОВА КАЗАНО НЯМА ДА ВИ БАВЯ ПОВЕЧЕ, А ВИ ОСТАВЯМ С ОГНЯН, КАРИНА И КОМПАНИЯ.

ПРЕГРЪЩАМ ВИ!

Огнян

Снощи не мина толкова зле, колкото очаквах. Ако за миг си бях позволил да забравя с какво се занимаваха семейство Андрееви, можеше и да си изчекна езика, за да кажа, че дори ми беше приятно с тях. Повечето синове в такива семейства си мислеха, че светът е в краката им, но те се държаха земно, а и жените им много си допаднаха с Кари и Ирина. На никого не му бе убегнал фактът, че бяха месени от едно тесто и веднага откриха общ език, докато ние с мъжете така и не се отпуснахме напълно. Въпреки леката резервираност, която никой от нас не успя да загърби, вечерта мина спокойно и без произшествия, така че попадаше в графа "сполучливи". Карина се бе забавлявала добре и това в крайна сметка бе най-важното за мен.

И като говорех за моята звездичка, тя се размърда до мен и отвори очи.

— Добро утро. — изтегна ръце над главата си и се протегна, а аз се усмихнах.

— Добро утро. — премахнах няколко непокорни кичури, които паднаха пред лицето ѝ и се наведох, притискайки целувка към слепоочието ѝ.

— Откога си буден?

— От известно време. — отново се върнах към позицията, в която се бях облегнал на лакът и подпрял глава на дланта си. Можех да остана така и да се наслаждавам на красотата ѝ цял ден, без да ми омръзне да благодаря на онова, което ни срещна.

Ти си едно наистина влюбено копеле. — думите на Марио, отпреди няколко месеца, изплуваха в съзнанието ми. Тогава не бях казал или направил нищо. Просто се бях появил на работа с усмивка, той ме погледна за секунда и вече ме бе прочел като отворена книга. Но беше прав. Аз бях едно наистина влюбено копеле и нямах нищо против да съм такова.

През последната седмица се чувствах все по-добре с всяка сутрин, в която се събуждах до нея и една натрапчива, но приятна мисъл се появяваше в главата ми все по-често. Исках всеки път щом отворя очи Карина да е първото, което виждам и всеки път когато ги затворя, ароматът ѝ да е това, с което заспивам. Не за седмица, не през нощ, а всеки ден. Исках четката ѝ за зъби да стои до моята, дрехите ѝ да са в моя гардероб, исках присъствието ѝ в апартамента ми. Исках нея до себе си през цялото време.

— Премести се при мен. — сънливостта от лицето ѝ се изпари за едно мигване и очите ѝ се изцъклиха.

— Как така да се преместя?

— Заедно сме почти половин година. — казах съвсем спокойно. — Не мисля, че трябва да чакаме до брака, за да заживеем заедно.

— Не мислиш да ми предлагаш, нали? — тялото ѝ се вдърви до мен и не успях да сдържа усмивката си от страха, който я скова. Макар и на шега, веднъж бяхме повдигнали темата и тогава съвсем сериозно ми заяви, че ако ѝ предложа брак, преди да е завършила поне четвъртата година от обучението си, ще ми откаже без да се замисля два пъти. Бях сигурен, че не е само закана, така че мислех да я послушам. Не, че имаше гаранция да ми каже "Да" дори ако е са минали и шест, но само времето щеше да покаже.

— Толкова ли ще е лошо ако го направя?

— Огняне, не ме засилвай така. — малката ѝ длан се удари в голите ми гърди звучно и се изправи в седнало положение, поглеждайки ме мръсно. — Откъде се взе това преместване?

— Хората се опознават най-добре, когато живеят заедно. Не е ли така?

— Така е, но... — прехапа долната си устна несигурно, а аз се пресегнах, за да я освободя от захвата на зъбите ѝ.

— Не съм казвал, че чакам отговор на мига. Просто си помисли, нали?

— Добре. — кимна.

— Аз ще мина през банята, а ти полежи още малко, ако искаш. — целунах я и станах от леглото.

— Не знам защо, но имам усещането, че днес ще се случи нещо.

— Нещо лошо ли? — свъсих вежди.

— Не съм сигурна. Просто нещо ще стане. — отговорът ѝ ме озадачи, тъй като колкото и да не вярвах в митични енергии и подобни глупости, се бях уверил, че женската интуиция съществува. Може да ми бе отнело двадесет и шест години, за да ми светне, но вече знаех, че ако майка ми или Карина кажат да си взема чадър, то аз просто трябваше да взема шибания чадър.

— Не го мисли, така или иначе има да се случва. — успокоих я и затворих вратата на банята след себе си. Вероятно предстоеше интересен ден.

...

Мартин

— Здравейте, досадници. — Ирина се показа на терасата ми от нищото, сепвайки ме за секунда. Погледнах Марио питащо, но той просто сви рамене и отпи от бирата си.

Беше един на обяд и жегата не се понасяше. Сестра ми трябваше да е в стаята си и да спи следобеден сън, а доколкото разбрах, Огнян беше във фитнеса на хотела. Повече завиждах на Карина, че така и не се отучи да спи по обед, докато аз не можех да спра да се въртя, дори животът ми да зависеше от тази дрямка.

— Ти как влезе?

— През вратата. — изгледа ме странно и се настани на стола до мен.

— А, да. Забравих да заключа. — обади се Марио. — Ефектът бил същият като да забравиш комарника отворен. Нахалните гадини влизат свободно.

— Така е, все пак ти си тук. — нямаше как да му остане длъжна.

Последните седмици Марио не спираше да лази по нервите на Ирина, а това започваше да дразни и мен. Нямаше как да му направя забележка сякаш съм им възпитателка, но по дяволите, ако продължаваха така щях да се побъркам. Вече дори не се опитвах да се убедя, че не ревнувам от вниманието, което му обръща, но не бяхме на дванадесет и се предполагаше Марио да знае, че като ѝ дърпа косата няма да я накара да се влюби в него. Нямаше как да му се разсърдя ако наистина това бе целта му, тъй като вече повече от пет години се повъртах, но нямаше и да го попитам, защото както стана ясно – аз бях един страхливец и предпочитах да не знам.

— На мен ми отвориха, ти си тук без покана. — вирна вежда в нейна посока, преди да продължи. — Или имаш? Покажи я.

— Пощенският гълъб вероятно е бавен като теб и не съм я получила все още. — килна глава встрани, докато краищата на устните ѝ се изпънаха в кисела усмивка. Добре, това беше. Явно щях да съм госпожата, която въдворява ред в училищния лагер.

— Време е това да спре. — погледите и на двамата ме фиксираха на секундата, но вече наистина ми кипна. — Държиш се като кретен с нея. Не виждаш ли, че не ѝ харесва? — погледнах го, но вместо да се съгласи с очевидното, той скочи в своя защита.

— Не е като да не ми отговаря постоянно! Да спре тя!

Така. Явно все пак избързах със заключението, че не сме на дванадесет.

— Осъзнаваш, че в момента си на принципа "Аз ѝ лепнах дъвка в косата, а тя ме удари", нали? — запазих равния спокоен тон, тъй като ако започнеше да вика единият, целият хотел щеше да разбере за какво спорим. Което беше направо невероятно, защото не мисля, че мъже, които гонят тридесет трябваше да се карат за подобно нещо.

— Всъщност това си е наш проблем, ти защо се месиш в отношенията ни? Да беше Карина, и ти, и Огнян имате правото да ми държите сметка, но тя не е.

— Сериозно ли мислиш, че трябва да имаме кръвна връзка или да спя в една стая с нея, за да мога да я защитя? — невярващото изражение се залепи за лицето ми по свое усмотрение. Марио ми се струваше изключително широко скроен човек, но май се бях оказал с грешно впечатление.

До мен Ирина съвсем се умълча, усетила накъде отиват нещата, но отлично ме познаваше и знаеше, че каже ли ми "Успокой се" всичко свършваше.

— Мисля, че как говорим един с друг си е наша работа. Ти какво? Да не я ревнуваш?

— Да, ревнувам я! — тонът ми се повиши без мое позволение, но вече наистина не ме интересуваше кой може да чуе. Търпението ми си имаше граници и ми писна Марио да прескача през тях сякаш играе дама. — Ренувам Ирина! Влюбен съм в нея откакто се помня! Това стига ли ти като причина да спреш да ѝ тровиш нервите? — твърде късно усетих, че думите са ми се изплъзнали.

Усмивка разполови лицето на Марио, но прегрелият ми мозък не успя да я разгадае веднага. Щом се опомних и осъзнах, че Рина все още е до мен притокът ми на кислород замря и дробовете ми започнаха да горят в протест. Голямо мамка му! Как можа, идиот такъв? Толкова години мълча, а накрая се издъни както не пише и по дебелите книги!

— Напълно е достатъчно. — копелето се изправи и ме потупа, по рамото, от което ми светна какви, по дяволите, ги вършеше. — Работата ми тук приключи. Хайде, успех. — изниза се от терасата, но дори да се бе чуло затварянето на вратата, бучащата кръв в ушите ми я беше заглушила.

Няколко дълги секунди не посмях да вдигна поглед към нея, но когато най-накрая събрах куража да го направя, видях единствено чистия шок, изписан по лицето ѝ. Устните ѝ бяха леко притворени, а големите ѝ зелени очи оглеждаха лицето ми трескаво, сякаш го виждаше за пръв път.

Добре. Имах две опции – да застана като мъж пред нея и най-сетне да ѝ призная за чувствата, които криех толкова дълго или да се направя на путьо и да кажа, че съм изръсил някаква глупост, колкото да накарам Марио да млъкне. Но някак точно в този момент, точно на това място, да се боря с неразрушимото си привличане към тази беля ми се виждаше твърде трудоемко и напълно безпредметно. Истината. Избирах истината, пък каквото имаше да става, щеше да стане така или иначе. Дали днес или след десет години, ако беше писано да ме отхвърли, тя щеше да го направи. Последното нещо, в което се съмнявах на този свят, беше искреността ѝ, така че какъвто и да бе отговорът, знаех, че ще е това, което тя мисли и чувства. Каквото и да следваше, щях да го приема като мъж.

— Рина–

— Истина ли е? — за първи път долавях такава несигурност в гласа ѝ и не бях сигурен дали да го приема за добър или за лош знак. Знаех само, че не искам да го чувам никога повече.

— Обичам те от твърде дълго, за да ти кажа точно кога се случи.

— Защо не си ми казал нищо по-рано? — неподправената ѝ изненада ме накара да се запитам дали не го бях крил по-добре отколкото съм си мислел.

— От страх. — бях започнал с откровенията и трябваше да ги докарам до края. Днес нямаше лъжи, нямаше премълчаване, просто щях да отговоря честно на всичко, което ме попита. — Беше ме страх да не ме отхвърлиш. — думите ми засядаха в гърлото, сякаш се мъчех да ям чакъл. — Глупаво оправдание, но и аз никога не съм претендирал, че съм гений.

— Ти си плачевно далеч от гений, Мартине. — нямаше как да пропусна ръба в тона ѝ. Очаквах почти всичко, но да се разгневи не бе един от сценариите. Защо изобщо се ядосваше? — От години чакам и най-малкия признак на каквито и да са чувства от теб, ти къде беше? Наистина не мога да повярвам. — наведе глава и разтърка точката между очите си с три пръста, а аз премигах.

Каза чакам, не я чух грешно. Не чаках, а чакам. Все още чакаше. Не бях филолог, но имах базови знания по български, а тя каза чакам.

Поех един от най-големите рискове, които помня да съм правил някога, но импулсът просто надделя. Повдигнах брадичката ѝ леко и впих устни в нейните без да го мисля повече. Достатъчно се бях чудил по отношение на нея.

Отначало Ирина напълно се скова, но миг по-късно се опомни и отвърна на целувката, а от това всички мои вътрешности направиха салто и си смениха местата. Пулсът ми биеше като побеснял в ушите, всичката кръв се качи в главата ми и на света останахме само ние двамата.

— Наистина не е за вярване. — промълви тихо, щом се отдръпнахме за глътка въздух, а идиотската усмивка, появила се на лицето ми, бе напълно неизбежна. — Онова едноклетъчно свърши работа, с която ние не се справихме Бог знае колко време.

Което ми напомняше, че още не бях решил дали да му подаря цял кег с бира или да го смеля от бой. Но преди това трябваше да се изясня напълно.

— Значи сега с теб сме– дори не успях да довърша, когато тя ме прекъсна с цялата категоричност на света.

— Било каквото било, вече си с мен и няма отърване. — нова усмивка се появи на лицето ми и кимнах в знак, че осъзнавам в какво се забърках.

Добре, можеше да пребия Марио с въпросния кег и след това да му го подаря.