Беше девет часът сутринта, когато двамата слязохме в ресторанта на мотела за да закусих. Арон си поръча голяма порция свински пържоли с гъбен сос, което ме накара да се замисля дали не се опитваше да залъже гладът на Звяра — никой не си поръчва свински пържоли в девет.

Все още седях срещу него и се наслаждавах на гофретите си с ягодов крем, когато Цепеш най-безцеремонно стана и си поръча втора порция, шокирайки дори пазача застанал на входа на ресторанта. През остатъка от закуската не докоснах повече храната си, скрита зад двете си ръце от потресените погледи на останалите гости на мотел Claoudiu.

Когато Арон погълна и последната хапка свинска пържола, остави приборите от двете страни на чинията като е предназначено по етикет и благодари за храната, сякаш още сме в дванадесети век, двамата преминахме по алеята на срама към вратата и обратно към стаята, която бях наела.

Още с влизането през вратата Цепеш свали тениската си и я остави върху стола, където лежаха мечът и дългото черно палто. Изправи се, изтегна се като котка, сетне отиде до единичното легло и се строполи отгоре. Клатейки глава го заобиколих и застанах срещу прозореца.
Улових края на мръсната тежка завеса, сменила няколко цвята през годините и се загледах към светлините на центъра.

Бях силно угрижена. От час не можех да си намеря място. Арон постоянно опитваше да ме разсее, но дори той беше нервен за това, което и двамата усещахме, че предстои. Належащият сериозен разговор трябваше да бъде проведен час по-скоро. С празни приказки нямаше да стигнем до никъде. Сексът беше страхотен, прегръдките също, но Сандлър беше някъде там и кой знае какво й се случваше, само защото ми беше сестра.

Чувствах крайниците си натежали. Бях изцедена и напрегната едновременно — изключително странно и непознато за мен усещане, което ме правеше раздразнителна. Подръпнах един кичур от вече късата си коса, загледана в случайните минувачи по улиците.

— Кажи ми за какво мислиш.

Отдръпнах ръка от завесата и се обърнах към красивият секс бог, когото бях извадила огромният късмет да имам на своя страна.

А също и в леглото си.

— Не можем да чакаме. Трябва да предприемем някакви мерки.

Той кръстоса глезени и опря глава на ръката си, все така изпънат върху леглото. Изобщо не изглеждаше подут от количеството храна което беше изял. Запитах се кога ли щеше да огладнее отново, но бързо спрях тази мисъл — ресторантът едва ли разполагаше с още много свински пържоли.

— Слушам те.

Облизах устни докато крачех замислено в кръг.

— Може би трябва да хванем някои от великите повелители и част от хората на Рафаел и да накараме кралят да преговаря с нас. Ако е някой достатъчно важен за него, би могъл да премисли относно мъчения върху Сандлър, нали?

Арон отпусна глава върху възглавницата и зарея зелените си ириси по посока на напуканият таван.

— Рафаел има слуга на когото има огромно доверие. Чувал съм, че той е най-приближеният до него човек. — зелените ириси се извъртяха раздразнено. — Вампир.

Махнах с ръка.

— Подробностите не са от значение. Така или иначе се съмнявам Рафаел да би допуснал човешко същество до покоите си. Този мъж изглежда така, сякаш се храни с малки деца за закуска.

Цепеш се стегна и ме замери с намръщено изражение.

— Интересно, че го казваш, защото довереният слуга е момче. Рафаел го е намерил превърнато и гладно на улицата, нахранил го е и му е дал подслон. — Арон повдигна рамене. — Или поне така съм чувал. На слухове не може да се вярва. Но пък виж какво имам! — той се пресегна, издърпа палтото си от стола и бръкна във вътрешния джоб ухилен.

Повдигнах въпросително вежда на писмото което вдигна пред лицето си. Изглеждаше като дете, намерило забраненото скривалище със захар на по-големият си брат или сестра.

— Какво е това?

Ловецът го поднесе пред лицето ми, размахвайки го като кокал. Изглеждаше истински щастлив да поднесе добри новини, макар да не бях сигурна дали добрите новини по неговият критерии отговаряха на добрите новини по моя.

— Покана. — заяви гордо.

— От...? — посегнах към писмото, но той го хвърли във въздуха, улавяйки го с другата си ръка.

— Ордена на Великите повелители.

Застинах.

— Но ти не ходиш на тяхните събирания!

— Аз, няма да ходя на никакво събиране. Двамата с теб ще се срещнем с Велик повелител от Русия и няколко от хората му утре сутрин.

Избутах краката му извън леглото и се хвърлих тежко върху дюшека.

— Ходил си до замъка?

Писмото се приземи върху гърдите ми. Горната част беше прецизно разгърната, вероятно благодарение на нож за писма или на острият връх на един конкретен меч.

— Когато се събудих първо се отбих там, а след това тръгнах да те търся. Делая беше много щастлива да ме види. Не можеш да си представиш лицето й, когато й казах, че отново излизам.

— О, мога, повярвай ми! Тази жена ме мрази и в червата.

Арон не оспори. Настана кратко мълчание.

— Няма ли да го прочетеш?

Загризах долната си устна, мачкайки ъгълчето на писмото между пръстите си.

— Вярвам ти.

Арон се засмя. Голямата му длан улови ръката ми и той ме притегли към гърдите си, драскайки врата ми с острите връхчета на зъбите си.

— Трябваше да попиташ рубина за да ми вярваш напълно ли? Разочарован съм. Явно не създавам впечатление на честен и почтен човек.

Сръчках го с лакът между ребрата, оставяйки писмото да падне на пода. Наистина се бях подсигурила чрез рубина, но кой беше той да ме съди? Във времена като тези човек трябваше да внимава на кого се доверява.

— И какъв е планът тогава? Отиваме на мястото, срещаме се с великия повелител и преговаряме за Сандлър? Някак съмнително ми звучи цялата тази показност. Дали Прометей не е уговорил срещата? Звучи ми като негова идея. Все пак ми помогна веднъж.

— Познавам брат си по-добре от всеки друг. Прометей никога не би помогнал на някого, ако няма облага от съществуването му. Той е манипулативен кучи син и на моменти се плаша, че може да изгуби разсъдъка си, въпреки че изглеждаше съвсем добре в онзи претруфен дворец, когато го видях за последно.

Завъртях се с лице към него.

— Кръвта с която бях инжектирана онази нощ е била негова. Заради Мет знам, че силата на новороденият вампир е равна на тази на неговият господар. Ти си получил свръхсетивата си от Тезеус, точно както аз съм получила мълнията. Това беше и причината Прометей винаги да знае къде съм. Той ми каза също, че ефекта от проследяването изчезва след прочистването на кръвта. Вече не знае къде съм и затова дойде да ми върне пистолета. — изръмжах. — Преда да Анис да ми го отнеме отново.

Арон разтри лицето си с ръка, ругаейки силно под нос. Скочи от леглото, взе канията на гръб и се отправи към вратата. Претърколих се и скъсих разтоянието помежду ни с идеята да го спра, но да се хвърля на врата му щеше да е твърде жалко, затова опрях гръб на вратата и завъртях ключа в ключалката.

— Наясно съм, че това няма да те спре, но те моля да не ходиш там. По реакцията ти разбирам, че си бесен на нещо от казаното, но ако се материализираш сега, времето за отиване и връщане ще е повече от една вечер. Няма да си тук за срещата с руският велик повелител утре сутрин, а аз отказвам да се изправя сама в тази битка. Ти каза, че ще се справим заедно, забрави ли? — опрях ръка на голите му гърди. — Заедно ще разберем какво искат хората на Рафаел и заедно ще се изправим срещу Хекат. Обещавам, че ще направя всичко по силите си да създавам възможно най-малко неприятности.

Той пристъпи към мен и опря ръце от двете страни на тялото ми, отпускайки брадичка върху главата ми. Беше толкова висок, че му се налагаше да се наведе. Изпитах благодарност, че не хукна през мен, събаряйки вратата и част от мотела по пътя си.

— Нямам му доверие. — призна.

— На кого?

Арон се отдръпна достатъчно да погледне надолу към мен с настойчив поглед.

— Нали каза, че го познаваш по-добре от всеки друг?

Ловецът въздъхна и отпусна ръката с която държеше меча. Върхът на канията опря в пода с кух звън.

— Познавам мъжът, а не дикатора. Не знам какъв е бил като момче, но сега е един от най-големите играчи, които съм срещал. Страхувам се, че всичките ни действия може да са част от сложна схема, която е изградил много, много отдавна.

За първи път чувах Арон Корнелиус Цепеш да казва, че се страхува. Това само по себе си показваше колкото сериозни са нещата и ако тогава знаех, че ще се окаже прав, действията ми през последният месец щяха да бъдат коренно различни.

* * *

През изминалата вечер никой от двама ни не успя да си почине. Бяхме начертали схема на мястото на срещата, по която съставихме няколко маршрута за бягство и други за скриване на резервни оръжия, ако вампирите от Хекат бяха решили да ни разделят, притискайки ни в задънените улици на избраният за срещата квартал. По ирония на съдбата се оказа същият, на който куршумът ми беше поразил Гидеон и хората му. Чертежите ни стриктно проследяваха течението на тълпата от центъра към покрайнините на града и близостта на гората след една от задънените улички. С всяка изминала секунда във взиране в чертежа си давах сметка, че Трансилвания е като малък лабиринт, заобиколен от гората на Влад Цепеш. Неговият център беше замъка, макар никой да не го осъзнаваше.

След като зората пукна и снегът започна да се топи от топлината на слънчевите лъчи, правейки улиците мокри и кални, двамата с Арон се смесихме със същата тази тълпа, отправяйки се на изток. Шалът ми покриваше лицето. Покриваше вълнението, кръвожадното ми изражение и едва доловимото треперене на устните ми. Дишането ми излизаше през памучният му плат като флагът за война, който бяхме готови да развеем. Времето за приказки беше приключило. Сандлър можеше да е на прага на смъртта от раните си. Ужасът от вероятността Рафаел да я измъчва по начинът по който беше измъчвал Арон в съня ми ме караше да губя разсъдъка си.

Усещах болезнено добре всяко оръжие, скътано под дрехите ми. Промушвах се през тръби, катерех пожарни кранове и тичах по покриви на предградия след Арон, изпълнена с желание за битка. Исках да прокарам острието на камата си по врата на руският велик повелител, да се окъпя в кръвта му, но това нямаше да помогне на Сандлър. Първо дипломацията, беше казал Арон.

Затова тичах в прикритието на предградията, заобикалях тавански пристройки и оставени стари кошери, приблужавайки се към мястото, на което беше срещата ни. Арон ми подаваше сигнали през рамо от отсрещната страна на улицата, скъсявайки разтоянието към мястото с плашеща бързина и прецизност. Затегнах шала около врата си и се хвърлих на следващия покрив, приклякайки ниско. Бяхме близо. Можех да видя улицата, на която се бях скрила като страхливка, неспособна да направя нищо друго, освен да се пречкам. Сега обаче щях да се боря. Щях да дам всичко от себе си, да използвам всеки усет, всяко научено движение и хитрост, с която се бях измъкнала от неприятностите до този момент.

Арон ми показа да спра и двамата огледахме уличката от ръба на двете къщи, на чиито покриви стояхме.

— Чисто е. — оформи с устни, правейки жест с пръсти да сляза.

Палтото му се развя като криле зад гърба и ловецът се приземи на крака, изваждайки меча от канията. Застана леко разкрачен насред задънената уличка и заби меча в пръстта, опрях двете си ръце отгоре.

Направих същото и се приземих на няколко крачки зад гърба му, потискайки импулса да извадя камата си от колана на панталона.

— Не виждам никого. — казах съвсем тихо, накланяйки глава настрани.

Арон изхъмка, ослушвайки се като хрътка. Уличката беше почти изолирана от главния път към центъра на града, затова и минувачи почти липсваха. Мястото, което бяхме избрали, беше между две триетажни къщи и големи варели за отпадъци, струпани като стена откъм другата улица. Арон огледа покривите и варелите, сетне се подсмихна и затвори очи.

— Винаги си бил по ефектното появане.

Извъртях се разко към ловеца до себе си, присвила внимателно очи. На кого говореше?

— Цепеш! — разнесе се като ехо гръмкият смях на друг мъж. — От кога не съм те виждал, дядка такъв!

Изумено се взрях в младото момче, което се материализира пред нас. Беше висок и рус, с очи сиви като буреносен облак. Носеше черна памучна тениска и черни дънки, подчертаващи мускулестите му крака. Бицепсите на младежа се издуха, когато опря пръсти до челото си и направи войнишки поздрав. Зад гърба му откъм ъгъла се появиха още вампири, облечени в изискани костюми.

— Това ли е руският повелител? — удивих се.

Арон се засмя мрачно, посочвайки младежа с върха на меча си.

— Катлин, запознай се с Димитрий.

Младежът се ухили чаровно към мен, разкривайки два реда равни бели зъби и една сексапилна трапчинка. Няколко кичура от русата му коса хвърляха сянка върху челото му. Беше типичният руски чаровник с кожа като кадифе и приказни розови устни.

— Катлин! — кимна ми с намигане великият повелител  и хвърли поглед през рамо към подчинените си. — Никой да не мърда.

— Да сър!

Димитрии приближи към двама ни сам, въоръжен единствено с изкусителната си младежка усмивка. Ръката му се протегна напред и двамата с Аронс е ръкуваха като стари приятели, но не пропуснах да забележа скованата стойка на Цепеш, докато двамата с другият вампир се докосваха.

— Виждам, че продължаваш да поддържаш илюзията за възрастта си.

Русият красавец повдигна безгрижно рамене и постави ръце на кръста си.

— Какво да се прави, никога не съм си падал по бръчки.

Арон изцъка с език.

— По-млад си от мен само с век, а изглеждаш сякаш вчера си се родил. Това е подигравка с вида ни. — подкачи го ловецът.

Димитрии се подсмихна и докосна носа си, подготвяйки отговора си.

— Ако не те познавах достатъчно добре бих решил, че си се разпуснал, но съм сигурен, че под това палто криеш арсенал от мускули с които ще ми разкажеш играта, прав ли съм? — руснакът посочи през рамо към свитата си. — Хората ми са много нетърпеливи да разберат ни повика, особено във времена като тези. Знаеш, че съюза между Русия и Румъния не се понася добре от краля, предвид обтегнатите ти отношения с Хекат през последните няколко века.

Арон вдигна меча си, но вместо да го насочи към Димитрии, се завъртя с гръб към него. Зъбите му се удължиха и агресията във въздуха се нажежи до бяло.

— Не аз те повиках. — озъби се Арон. — Писмото ти е пристигнало в замъка ми вчера сутринта.

Димитрии изруга цветуща руска псувня и материализира оръжието си в ръка — меч, подобен на този на Цепеш. Великият повелител започна да нарежда заповеди на хората си, но вече беше късно. Стрели заваляха като дъжд от небето, остриетата им блестяха на сутрешните лъчи като копия на смъртта, преди да се забият в телата на руснаците. Димитрии и Арон опряха гръб един в друг. Извадих собствените си оръжия, хвърляйки ги във въздуха напосоки. Кожата ми лумна в синьо, очите ми засияха и мълнията запръщя във въздуха, повдигайки металните оръжия към посоката на гнева ми. Собствените ми вампирски зъби се удължиха, докато се завъртах в кръг, запращайки летящите оръжия към предполагаемите скривалища на стрелците. Арон и Димитрии се взряха в мен, покрили очите си като щит от ярката светлина.

— Зад теб! — изръмжа Димитрии, хвърляйки меча си  към мен.

Острието посече въздуха със свистене, забивайки се в гърдите на непознат вампир, който бе решил да се промъкне зад гърба ми. Арон се хвърли напред и отсече главата на друг вампир, който се хвърляше към нас.

— Ще се справиш ли? — попита ме.

Телата на пронизаните вампири се плъзнаха от ръбовете на покривите върху нас. Арон се ухили злобно и ме целуна набързо.

— Страхотна си!

— Знам. — ухилих се в отговор, запращайки мълнията към друг предател, промъкнал се зад гърба му.

Арон започна да сече глави, сякаш това беше най-лесното нещо на света, докато Димитрии разпорваше враговете си като варварин, къпейки се в кръвта, която беше образувала река под краката му. Битката свърши по-бързо, отколкото предполагах. Двамата с Димитрии опряхме гръб един до друг, дишайки тежко.

— Благодаря ти, Димитрии.

Вампирът се засмя зад мен, тръскайки острието на меча си в калта. Целият беше покрит с кръв. Почти не се виждаше място, на което русата му коса да не беше опръскана в кървавочервено. Буреносните му очи се срещнаха с моите и той ми подаде ръка. Омацах собствената си кожа в неговата, позволявайки му да ми помогне да се изправя. Той кимна ухилен до уши и преметна кървавия си меч през рамо.

— Арон, винаги съм знаел, ще си шибан неудачник, но да извадиш такъв късмет с малкото куче? — Димитрии поклати развеселено глава. — Шибан късметлия!

Ловецът се приземи до нас от някъде нависоко и прибра меча в канията, оглеждайки намръщено труповете.

— Не можеш да тръгнеш по улиците в този вид. Ще се обадя на няколко от хората си да разчистят, докато ние се върнем. Ще ти дам чисти дрехи и ще можеш да се изкъпеш. — Арон постави ръка на рамото на приятеля си. — Благодаря ти, че ни пази гърбовете и съжалявам за хората ти.

Димитрии въздъхна и прокара ръка през косата си, след като оръжието му се беше изпарило в пространството.

— Никога не съм очаквал, че Рафаел ще използва приятелството помежду ни по толкова долнопробен начин. — младежът изплю кръв върху паважа и изтри устата си с опакото на ръката. — Долно копеле. Никога не съм го харесвал. Това беше обявяване на война и той ще си плати за това.

Арон се отдалечи с телефон в ръка и заговори на румънски, оставяйки ме сама с Димитрии.

— Какво е усещането?

Мислите ми бяха насочени другаде, но нямаше как да не отговоря на великия повелител, който ни беше помогнал. Развързах шала от врата си и посегнах към лицето му. Когато младежът затвори очи, доверявайки ми се, прокарах плата по лицето му.

— Кое усещане? — попитах.

Шалът бързо започна да се напоява с кръвта на убитите мъже.

— Когато мълнията преминава през тялото ти. Никога не съм срещал Black Dog преди. Мислех, че сте само мит. — той улови ръката ми, карайки ме да подскоча изненадано. — Няма нужда да се страхуваш от мен, Катлин.

Пръстите му издърпаха шала от захвата ми и руснакът започна да трие гръбо кръвта от врата и ръцете си. Кимнах разсеяно.

— Чувството е... наелектризиращо.

— Сигурен съм, че е такова. — засмя се сладко и погледна към приближаващия Арон. — Вероятно наподобява секса с това животно. Той е също толкова неопитомен и опасен, колкото една мълния.

Двамата се засмяхме на шегата, докато Арон мърмореше проклятия под нос.

— Приятелката ми ли сваляш, Казанова?

Димитрии направи погнусено изражение, смигайки ми скришом с другото си око.

— Никога не ме сравнявай с този женчо.

— Забравих, че го мразиш.

Но изражението на ловецът говореше точно обратното, подсказвайки ми, че го беше казал само за да го подразни.

Мъже.

— Растиен и Голем ще дойдат с една от колите за да почистят телата. Ние тримата отиваме към замъка.

Прокашлях се. Нещо не беше наред. Можех да го почувствам в начина, по който нещата се движеха. Беше твърде лесно. Сякаш...

Арон се приведе към мен с угрижено изражение на красивото си лице.

— Какво има pisica?

— Аз просто... не е ли по-добре да се върнем с Растиен и Голем? Нека да сме възможно най-много когато се съберем на едно място. Този капан беше добре обмислен. Бяхме обградени от шейсет, може би шейсет и пет вампира, докато нашият брой едва наброяваше двадесет.

Димитрии кимна положително.

— Катлин е права. Да помогнем на хората ти да се отърват от труповете и да тръгнем заедно към замъка ти.

Арон нервно прибра ръцете си в джобове, съгласявайки се с предложението ми. Докато чахаме Големи Рис да дойдат ми хрумна идеята. Оставих двамата мъже и протегнах ръце до тялото си, извиквайки електричеството. Оставих на мълнията да потече по едната ми ръка, образувайки копие от виеща се светкавица и я запратох към тялото на един от убитите. Силата беше толкова голяма, че се чу лека експлозия, но електрическата вълна изпепели три наведнъж, карайки щерната пепел от телата им да се слее с калните локви.

— Какво правиш? — Арон се беше приближил до мен и заобикаляше труповете, които опожарявах, макар от тях да не оставаше нищо.

— Помагам на Голем и Рис.

Арон ме придърпа назад към гърдите си и побутна ръката ми.

— Разбирам, че искаш да помогнеш скъпа, но шумът е много силен. Ще привлечеш ненужно внимание.

Отпуснах ръце и заедно изчакахме Рис и Голем, след което им помогнахме да натоварят оставащите трупове в колата. Трябваше да чакаме да се върнат за да вземат останалите, преди да се качим в колата и да потеглим към замъка.

Ужасното чувство, че нещо не е както трябва се засили вмига, в който кулите му се извисиха пред нас. Делая стоеше до портите като паметник на безпристрастието, докато колата преминаваше покрай нея.

Намаше никакъв начин старицата да беше пропуснала шанса си да ме погледне със злоба. Това беше толкова неприсъщо за нея, че скочих от седалката и бутнах Голем да спре.

— Голем, нещо не е наред! — но Голем беше като вцепенен, натиснал педала и вперил немигащ поглед в гаража. — Голем?

Арон и Димитрий се размърдаха по местата си, усетили какво се случва. Ала преди някой от нас да е имал възможността да използва заклинанието за телепиртиране, гаражната врата се отвори и малко момче с костюм и пригладена коса ни помаха за добре дошли.

Димитрий изруга. Арон извади меча си.

Голем спря колата и спусна прозореца до Арон, а момпето се наведе със студено изражение към ловеца.

— Господарят ви очаква.