Легенда разказва, че в тази гора Влад Цепеш правел коловете на които набучвал главите на жертвите си. Според нея той седял сред високите дървета съвсем сам в продължение на часове, издялвайки с остреието на ножа си загладеният им дървесен връх.

Буковете, чиито клони са допринесли за ужасната, свирепа смърт на множество бойци сега ме гледаха с присмех, докато стъпвах с пресилена увереност в снега.

Небето беше чисто и ясно. Виждаха се няколко малки пръснати хаотично облака, но те не успяваха да помрачат гледката към звезди от съзвездието Пегасъс, Щит, Андромеда и отдалеченият Орион, който сякаш се перчеше с изразения си колан от четири едри, бляскави звезди, наподобяващи драконови очи. От клоните капеха капки от топящи се къси, ледени висулки.

И да беше студено не го усещах.

Само от мисълта за това колко главоломно сто и осемдесет градусово превъртане беше претърпял живота ми, кръвта във вените ми, която все още беше моя, закипяваше. Всички цели които имах в живота си - да открия страхотен матиериал и да напиша най-добрата си статия досега, а тя да предизвика вниманието на големи риби като Vogue, -
бяха само капка в океана в сравнение с голямото цунами, което представляваше превръщането ми в нещо отвъд човешкото.

Огледах се за Прометей. При други обстоятелства нямаше дори да си помисля, че мъж би чакал жена в продължение на четири нощи за една среща, но мъжът с когото трябваше да се срещна беше вампир. Таях надежди, че нещата при кеъвипииците стоят по друг начин. Повреме на първата ни среща Прометей наистина беше заинтригуван да научи повече за мен, което беше лвко смущаващо, тъй като аз самата не можех да говоря за себе си след... промяната.

Ако срещата ми с този красив вампир можеше да ми осигури информация, каквато не присъстваше сред пожълтелите страници на книгите дадени ми от противоречивия Арон Корнелиус, щях да играя ролята на въздишаща от желание млада дама. Всъщност, всякаква информация щеше да е добре дошла предвид факта, че Арон още не ми беше казал името си, но не можех да позволя на раздразнението да провали плановете ми. Казват, че и най-слабата конструкция може да бъде повалена от една единствена грешка — не можех да си позволя омразата ми към ловеца да попречи на ходовете, които предстоеше да предприема.

Имах ясно изградена представа къде стоеше пионката ми върху дъската в момента. Това беше началната линия, която ме превръщаше в един от играчите. Макар да бях пристъпила над нея още чрез трансфомрацията, на която бе подложено тялото ми, аз още не бях предприела никакви действия като участник.

Тишината беше толкова успокояваща за изопнатите ми нерви. Нощните създания бяха притихнали, вероятно сгушени в някоя топла хралупа. Като журналист знаех, че сгушването на топло у дома с нищо не ти осигурява информация. Тя е разменна монета която няма материална форма и трябва да се открадне, ако не се предложи доброволно. И аз по случайност знаех точно как да открадна тази монета.

Малка врана излетя от върха на едно далечно дърво с формата на слон, вдигнал хобота си. Сърцето ми прескочи удар. Гората на Влад Цепеш ужасно минапомняше на друга гора.

Гора с ловец, който искаше да ме убие.

— Катлин. — името ми долетя като птича песен и кацна върху рамото ми. За миг се изкуших да притворя очи и да се насладя на красивата поредица от звуци, каквато беше името ми от устата на Прометей. — Надявам се не Ви уплаших?

Шотландски и френски, помислих си със закъснение. Никога не си бях представяла, че ще срещна човек с подобни корени.

— Вие се появихте! - усмихнах се искрено.

Обърнах се. Очите ни се срешнаха и дъхът ми заседна в гърлото. Как бях решила, че ще ми бъде лесно да се справя със силата на сексапила му? Отново си спомних названието, което му бях сложила в съзнанието си при първаъа ни среща — вампирът-Секс-бог. Красивите очи на Прометей светеха като ясното небе над главите ни, докато палавата му усмивка отвръщаше на моята собствена.

О, каква беда! Този мъж и приживе е бил истински проблем за женското сърце.

— Аз държа на думата си.

— Не биваше да се съмнявам във вас.

Прометей повдигна вежди.

— Съмнявали сте се в мен? Това не говори добре за впечатлията, които създавам у другите.

— О, вие създавате доста...силни впечатления, но не това имах предвид. — Цялото ми лице пламна. — Не забравяйте, че не ви познавам.

— Точка за вас. — кимна утвърдително Мет. — На колко години сте, Катлин?

— Малка разходка? — небрежно смених темата.

Мет направи лек реверанс. В ума ми засветиха червени знаци СТОП.

Бях съвсем сама с вампир. Насред непозната гора.

На ти сега, Раян Бътлър!

Ако баща ми беше тук щеше да се изненада колко смела е пораснала Кити Кат.

— Една разходка е последният ни проблем, oui? — той направи знак да тръгна първа и аз поех към голямото дърво с формата на слон. — Тази вечер ще узная ли коя сте всъщност?

Поклатих глава. В гърдите ми се зароди кикот. Беше забавно как покрай всички манипулатори с които живеех през последната седмица, донякъде бях успяла да си придам вид на такъв за Мет.

— Колко жалко! А поне нещичко ще науча ли за вас?

— Зависи. — Наклоних глава. — Вие ще споделите ли нещо с мен?

Мет повдигна рамене в типичен човешки маниер.

Облеклото му тази вечер се състоеше от туидено палто и бежов костюм, завършващ с кафяви мъжки ботуши и кожени ръкавици в същият цвят. Имаше нещо ужасно аристократично в начина по който премяташе единият си крак пред другия докато ходеше. Колко ли стар беше всъщност младоликият красавец до мен? Дали тази издялана като копие на Аполоновата, широка челюст на Мет, не беше от род на шотландски викинги?

— Питайте и аз ще ви отговоря.

Издишах бавно. Предложението му беше истински изкушаващо, но лесно можеше да прикрива голяма уловка.

-— Ако аз задам въпрос, вие ще изисквате ли същия отговор от мен?

Мет изглеждаше развеселен от въпроса, който му зададох. В очите му се появиха игриви пламъчета и той се направи на умислен.

— Така няма да е забавно.

По дяволите, той е твърде секси за да е полезно за здравето му.

Дългата му коса лежеше между широките му рамене, сплетена на дебела плитка. Няколко кичура се бяха изплъзнали и галеха скулите му, обръмчавайки като рамка красивото вампирско лице. Малките му трапчинки ме накараха да се обърна напред и да започна да се взирам във всичко друго, но не и любопитните му сини.

Той знае как ми влияе.

Мет се засмя, запращайки топли вълни по цялото ми тяло.

— Знам, че имате много въпроси.

Подскочих.

— Т..така ли? — попитах тихо. Беше ли ме разкрил? Притеснено задърпах възела на наметалото си.  — Как разбрахте?

— Интуиция.

Обмислих внимателно следващия си ход. Какво беше безпознасно да задам като въпрос?

— От Румъния ли сте?

— Не. — Пауза с прокашляне запълни неловката тишина. —Дойдох за малко. Довечера заминавам обратно във Франция.

Мет се наведе към ухото ми и топлият му дъх докосна бузата ми, преди леко да разроши косата ми.

— В момента единствено вие, Катлин, знаете че все още не съм заминал.

Тялото ми инстинктивно се наклони към неговото.

—  Не ви ли е страх, че ще кажа на Арон?

Мет се усмихна и ми намигна.

— Ще поема този риск.

Погледнах на Мет под нов ъгъл.

Той не беше глупак. Ни най-малко. Той се забавляваше. Беше уверен, че ще успее да увладее положението, когато нещо се обърка.

Но щеше ли да се справи, ако сега Арон се появеше пред нас, спотайвайки се в сенките?

Щях ли да се справя аз?

Колко близки бяха те всъщност?

Можех ли да му имам доверие?

— Какво ви доведе в замъка?

—Тук бях по работа.

Интересно.

— И какво работите?

Прометей сви устни. Нещо във въпроса ми го смущаваше.

Караше го да се чувства неудобно.

— Хубав въпрос. Какво определение мога да дам на длъжността си, за да добиете най-точна представа за нея? —  Мет огледа звездите, сякаш те можеха да му дадат отговора. — Аз следя дали законите се спазват. Може би съм нещо като хрътка. — Мет се засмя и когато отвори сините си очи, явно видя притесненото, обхванало тялото ми. — В древния завет ме описват като Пазител на реда, но всъщност съм просто един скитник, който проверява дали Новородените кротуват. В известна степен ролята ми се върти около това да следя броя на заразените и да държа сметка на Ловците, но това би имало смисъл, ако имаше такива.

Гласът ми се сниши до шепот. Пот изби по дланите ми.

— Ако имаше какво...?

Прометей разтри челото си.

— Ами, ловци. — Той се почеса по врата. — Тъй като Арон е единственият Ловец, съм нещо като негов личен счетоводител.

Прометей изглеждаше засрамен.

Дали си даваше сметка, че сърцето ми беше спряло да бие? Че ушите ми заглъхнаха и кръвта се беше сгъстила във вените ми?

Какво щеше да направи, ако научи, че Арон ме беше оставил жива, беше ме скрил в подземието на двореца на Влад Цепеш и ми беше дал книги, с които да науча повече за техния свят?

— Катлин, да можехте да си видите лицето! Сякаш ви казах, че съм убил ваш роднина и сега ще ви покажа къде съм го заровил. Приличам ли ви на хрътка?

Наложих си да се успокоя. Страхът беше за слабаците.

— Донякъде приличате.

— Това е защото не ме бива в работата ми. Не това е, което бих избрал, ако имах избор. Липсата на желание явно си личи, non? — той се усмихна неловко и усмивката му сякаш смекчи част от признанието.

Смекчи ли, Кат? Съвсем ли си изгуби акъла? Той доносничи на някого за работата на Ловеца!

Ти си в опасност!

— Как казахте, че ви наричат според стария завет?

В книгите, които Арон ми беше дал, имаше множество необясними наименования. Споменаваха се създания като гоблини, вещици с друидска сила, прокълнатите вампири на които някой беше дал странното название Aswang, Herne the Hunter — което предполагам беше древно име за Ловец, Black Shuck и Black Dog.

Последните две бяха митични създания с формата на вълк. За Black Shuck беше изрисуван вълк с черна козина, чиито очи светеха в тъмнината под ореола на ясна, пълна луна. Според ръкописите Black Shuck представлява "ходещо проклятие", което скита сред горите и врича на смърт всеки, който се вгледа в очите му.

Повече ме трежовеше легендата за Black Dog: голямо, свирепо и черно куче, владеещо силата на светкавиците. Легендата била с Английски корени, но мълвата за видяно такова се простирала из целия свят. Не знаех какво общо имаше с вампирския вид, нито дали можех да вярвам на написаното или рисунката на върколак-куче, което стиска мълния между косматите си лапи, но едно беше сигурно — Black Dog и Aswang бяха най-плашещите създания, за които някога бях чувала. Нито в научната фантастика, нито във филмовата продукция бях срещала подобни ужасяващи, излязли от Ада създания.

— Кой е Арон Корнелиус, Прометей?

Събеседникът ми прокара пръсти по брадичката си.

Herne the Hunter ли беше Арон?

— Боя се, че на този въпрос може да отговори единствено Арон.

— Това не е отговор. — намръщено прескочих ствола на паднало дърво, покосено от светкавица.

Присвих очи срещу почернената му сърцевина.

Black Dog не съществува, сгълчах сама себе си.

— Нима вие ми дадохте някакви отговори досега? — парира Мет.

Туше.

Сърцето ми препусна удар. Не трябваше да се оплитам в отговорите си, каквито и въпроси да отправеше Прометей към мен. От това можеше да зависи живота ми.

— Защото не сте питал. — защитих се.

— Така да бъде, Катлин. Мога ли да се обръщам към вас на ти?

Кимнах в съгласие.

— Каква работа имаше онази вечер? Страхуваш ли се от мен?

Отоворих уста, но бързо я затворих.

— Забаванято на отговора значи, че с всяка секунда се губи неговата искреност. — изтъкна Прометей. — Не, че те  обвинявам в лъжа.

— Аз съм искрен човек. — Повдигнах брадичка. — Ето защо ще си призная, че в онази вечер бързах за да върна ключа на готвачката към кухнята.

Мет ме погледна внимателно.

Не ми вярва.

— За какво?

Мамка му!

— За да пуша. — Браво Кат!

—  Да пушиш? — изненада се Мет. — Прости ми, но това е нелепо.

— Не искам Арон да знае. — продължих да лъжа. — Виждаш ли, той смята, че това е порок, от който човек трябва да се отърве след трансформацията.

— Не знаех, че Арон има проблем някой да пуши.

Мет бръкна в джоба на палтото си и извади кутия с цигари.

— Самият аз пуша. — вампирът поклати русата си глава и прибра кутията обратно. — Никога до сега не ми е правил проблем.

Захапах устна.

— Не искам той да знае за това.

Мет приглади немирните кичури с обвитата си в кожена ръкавица длан и се засмя.

— Ще запазя тайната ти, cheri. Имаш думата ми.

— Благодаря. — почти бяхме стигнали дървото с форма на слон. — Други въпроси?

— Ами другият ми въпрос? Не те чух да ми казваш дали се страхуваш от мен.

Не бях забелязала кога бяхме започнали да се движим толкова близо един до друг. Ароматът на скъп мъжки парфюм дразнеше ноздрите ми като прашец от чист тестостерон. Имам слабост към мъжки парфюми и често купувам такива за стаята си в Ню Йорк. Доставят ми неземна наслада.

Вдишах хладния въздух примесен с този приказен аромат. Мет се взря в мен. Чувство, което не успях да опрелича, премина през сините му очи. Той мълчеше, очаквайки отговора ми.

— Не. — признах. — Не изпитвам страх. — Похотта, съмнението и любопитството бяха емоции, съвсем различни от страха, а именно тях пораждаше присъствието на Мет у мен.

Изведнъж красивият вампир спря. Почувствах се принудена да направя същото. Наблюдавах как пръстите му свалят едната кожена ръкавица.

Мет вдигна голата си длан към мен, докосвайки лицето ми. Сърцето ми се разтуптя диво. Не можех да сторя нищо, за да поттисна реакцията си — устните ми се разтвориха в покана.

По дяволите!

Какво има в този мъж, че ми влияе по този начин?

Не бях някое разнежено момиченце, което се поддаваше на чаровния батко при най-малката проява на внимание от негова страна. Вече можех със сигурност да кажа, че имаше нещо у Мет, което докосваше сетивата на една жена по начин,  който тя не можеше да контролира.

— Не трябва! Тоест...ние не можем...

Нещо проблясна. С крайчеца на окото си забелязах стомана. Гладката й сребърна повърхност отразяваше опияненото ми изражение. Извиках и отстъпих назад, мислейки само за това каква глупачка бях. Той държеше пистолет!

— Катлин! — Мет притегна голата си ръка към мен и улови китката ми. — Merde! Той е за теб.

Поклатих глава. Мозъкът ми не можеше да направи връзка между това което виждах и това което говореше Прометей.

Пистолетът беше за мен?

— Искаш да убия теб? — зашеметено се отърсих от докосването му.

Цялата магия на момента си беше отишла. Слава Богу!Кой знае какви глупости щях да извърша заради повишените нива на хормони в тялото си.

Глупачка!

— Не? Не, за бога! — Мет се засмя и част от напрежението в тялото ми се стопи. Свалих ръце и ги обвих около тялото си. Внезапно ми беше станал много, много студено. — Искам от теб да го задържиш. Като подарък и за да съм сигурен, че си защитена.

Виж ти! Прометей можеше да се окаже много по-добър съюзник от Арон.

— Пистолетите не могат да убият вампир. — напомних.

Поне така пишеше в книгите.

— Напротив. — отвърна категорично Мет. — Ако вампирът е слаб ще загуби много кръв, а докато стигне до теб ще си си спечелила времето нужно да извадиш ножа си и да му отрежеш главата.

— Това е ...много щедро от твоя страна. — Колебливо обвих пръсти около сребърната дръжка. — Много красиво оръжие! Благодаря ти.

Прометей се поклони.

— Винаги съм предпочитал огнестрелните оръжия. Дано ти служи вярно.

Намръщих се на тежестта на големия пистолет в ръката си. Цевта беше покрита от дърво отвън, а отвътр сребърната му повърхност беше надраскана от множеството изстреляни куршуми.

— Изглежда стар.

— Такъв е.

Намръщих се още повече.

— Важен ли е за теб?

Очите на Мет отбягваха да срещнат моите.

— Изключително важен, cheri. Именно затова исках да го вземеш.

Погледнах Прометей — изглеждаше толкова раним и объркан.

— Сигурен ли си?

Нямах никакви оръжия, с които да се защитя. Този пистолет беше повече, отколкото бих могла да си пожелая.

— Напълно!

Звучеше сигурен, когато го каза, за това докоснах рамото му и се усмихнах с искрена благодарност.

— Нямаш представа колко значи това за мен.

Той се ухили. Някак си знаех, че извикваше плейбоя на помощ на емоциите, които се бореха в него.

— Колкото една целувка?

Поставих пръст на устните му.

— Прекаляваш, секси!

Прометей изви глава и прокара връхчетата на вамоирските си зъби по протежение на пръста ми. Ахнах и отскочих назад.

— Секси?

Прокашлях се и притиснах пистолета към гърдите си.

— Става късно. Трябва да се връщам.

Прометей се взря в мен за един дълъг миг, но каквото и да се въртеше в главата му, не каза нищо.

— След теб.

Двамата се отправихме обратно по пътеката към мястото, на което се бяхме срещнали. В далечината  черен гарван да кацна върху голия клон на едно старо, превито дърво.

Стомахът ми се сви от неприятна мисъл, пресякла съзнанието ми.

— За кого каза, че работиш?

Красивият вампир се сепна от внезапния ми въпрос. През последните няколко минути се бяхме движили в приятна тишина.

— Това от къде дойде?

Ръката ми стисна пистолета, лежащ в джоба на робата. Топлата кожа от каракул пречеше на очите на Мет да видят движението.

— Хайде Мет, можеш да ми кажеш! — усмихнах се насила. — Да не би да си таен шпионин на Хекат? — пошегувах се.

Прометей не се засмя на шегата ми, което ме накара да забия пети в пръстта. Черната сянка на страха прониза костите ми.

Сякаш за да ме върне към реалността, вятъра отвърза хлабавия възел придържащ косата ми и кичурите се посипаха по лицето ми.

Гарван. Птицата, която бе кацнала на дървото беше гарван.

Очите ми срещнаха красивите ириси на Мет, които сега сякаш изглеждаха като най-студените езера, които бях виждала.

— Вярно ли е?

Вампирът отклони поглед.

Всички представи за принцът на бял кон се разбиха за едно мигване на окото. Вдигнах пистолета.

— Не ме следвай.

Прометей вдигна ръце.

— Ако съм искал да ти направя нещо, вече щях да съм го сторил.

Засмях се жлъчно.

— Защо чувам това постоянно?

Отдалечих се на няколко крачки, преди да се обърна и да хукна в мрака. Краката ми потъпкваха купчини с кал, пречупваха тънки дървесни клечки и забиваха в пръстта глупостта, която бях проявила тази вечер. Бях поставила себе си и Арон Корнелиус на опасност. Ако бях споделила с Прометей повече, отколкото Арон би искал да знае, то Хекат щяха да се появят на вратата още утре сутрин и вината щеше да е моя.

— Глупачка! — изръмжах и заскубах косата си. — Падна в краката на първия хубавец, който се появи на пътя ти!

Стенех и окайвах глупавото си поведение, когато изведмъж си дадох сметка колко навътре в гората се намирах.

Мамка му, мамка му, мамка му!

Объръщах се наляво и надясно в търсене на някаква пътека, но очите ми срещаха само кората на множество дървета. Всеки шум ме караше да подскачам, докато тишината караше ноктите ми да се забиват в кожата на ръката.

Тихо шомолене на листа ме накара да настръхна, притайла дъх.

— Мет?

Ново шумолене привлече вниманието ми. Там, на около двадесет метра южно от мен, прегърбена фигура се люлееше върху отсечено дърво.

Кожата ми се вледени.

Не.

Не. Не. Не.

Отказах да приема това, което очите ми виждаха, но колкото и пъти да ги затворех, в мига в който отново го погледнех, то отново стоеше там с празните си, черни очи и извити като на граблива птица пръсти. Вятъра разрошваше оскъдните кичури, останали върху плешивото му теме. Създанието беше толкова гротеско, така умопомрачително страховито, че писъкът замря в гърдите ми.

Ако сега от устата ми излезеше писък, бях сигурна, че щеше да се превърне в последното нещо, което щях да съм направила приживе.

Нищо, което бях виждала през живота си или за което бях чела не можеше да се сравни с мастилените очи на създанието.

И тогава го чух:

детски плач.

Затиснах устата си с ръка, когато осъзнах какво виждам. Това беше Прокълнат вампир. Най-ужасното създание, за което бях чела в книгите на Арон. Aswang, Прокълнатите вампири, бяха създания, които можеха да откъсват части от тялото си и те започваха да се движат като самостоятелни, а после свободно се връщаха къю тялото на своя притежател.

Тяхната единствена цел беше да се нахранят, но тяхната храна не беше кръв. Прокълнатите вампири се хранеха с деца, които крадяха от люлката, докато родителите им не гледаха.

Вдигнах пистолета, но бързо се отказах. Бебето проплака отново и Прокълнатия вампир нададе пронизителен, углошаващ писък, който накара костите ми да завибрират и зъбите ми да изскърцат. Нещо полази по врата ми и когато прокарах ръка по мястото, открих лепкава диря от кръв да се спуска от ушите ми.

Точно тогава прокълнатия вампир се наведе и откъсна главата на малкото бебе в ръцете си, разпръсквайки дири от кръв навсякъде по пръстта.

Няколко капки покапахавърху бледата ми кожа, карайки ме да се олюлея.

Като на забавен каданс вдигнах сребърния пистолет и стрелях. Някъде далеч в съзнанието си давах сметка, че ми оставаха броени секунди живот. Куршумът не улучи създанието, но успя да привлече вниманието му към мен. То изрева отново, замахна заплашително и се завъртя с такава скорост, че очите ми не успяха да проследят движението.

Стрелях отново и отново, докато пълнителя не се изпразни.

Тогава започнах да тичам.