Габриел закъсняваше, което всъщност не бе нищо ново. Славеше се като „лошо момче”, а като такова не би следвало да спазва правилата.
Ето защо, вместо да увеличи скоростта, за да пропусне възможно най-малко от часа, той превключи станцията на радиото и запя с цял глас.
  Евентуално се озова пред кабинета по литература. Половината час бе минал, но нямаше как да не влезе. Учителката бе стриктна, а това значеше отсъствие и сигурно бъдещо изпитване.
  Младежът почука на вратата и след приглушено „влез”, прекрачи прага. Госпожа Попова го погледна с периферното си зрение и отвори дневника.
- 10 номер, закъснение.
- Съжалявам, госпожо, успах се - извести я с равнодушен тон.
- Да, разбира се - извъртя очи тя и посочи учениците с химикалката си - Сядай.
  Без да се церемони той зае свободното място на посления чин и се огледа из стаята. Приятелят му, Иван срещна погледа му и повдигна вежди.
Габриел просто сви рамене и двамата се усмихнаха един на друг.
- Така, след като най-после всички сме на лице, е време да изберете партньор за срочният си проект - обясни Попова и класа се разбунтува. Никой не харесваше тези нейни извънредни задачи. Дори любителите на литература ги ненавиждаха.
- Избирам Лилиана - викна Мария от третия чин.
- Не - прекъсна я учителката - този път групите ще бъдат съставени на случаен принцип. В тази чаша съм написала номерата ви, моля всеки да изтегли по едно листче, като внимава да не избере себе си. Всички сме наясно, колко се обичате, но това ще бъде прекалено нарцистично, дори от ваша страна.
  Учениците се засмяха и един по един бръкнаха в картонената чаша. Някои реакции бяха положителни, други не чак толкова. Габриел извади едно намачкано парче хартия и присви вежди. Две.
Крива усмивка озари лицето му; това число съпътстваше живота му откакто се помнеше, но се появяваше най-вече в последните няколко месеца.
- Добре - изкашля се учителката- моля първи номер да каже кой е партньорът му.
- Мартин - съобщи гордо Александър и двете момчета седнаха на първия чин.
- Втори номер?
Габриел се напрегна. Та това беше Арабела, „литературният гении на гимназията”.
- Десет - каза девойката и той взе раницата си и видимо недоволен седна до нея. Тя му се усмихна извинително, но той демонстративно ѝ обърна гръб, карайки съучениците си да се засмеят.
След като всеки застана до съотборника си, Попова започна да раздава темите за проекта.
- Както знаете, в момента изучаваме българска литература и да, наясно съм, че изобщо не ви харесва. Ето защо реших, че ще се трудите върху чуждестранни творби.
Чуха се измъчени въздишки, но преподавателката избра да ги игнорира.
- Първа група, Александър и Мартин, ще работят по „Храбрият Уловен Войник” на Ханс Кристиан Андерсен.
- Госпожо! - взеха да мрънкат и двамата, но тя продължи все така смело:
- Втора група, Арабела и Габриел, „Красавицата и Звяра”, оригинал.
Стомаха му се сви при чутото.
Каква глупост!
Каква подигравка!
Младежът се обърна към партньорката си, която също не изглеждаше очарована от темата.
Погледите им се срещнаха и двамата застинаха на място.
Сякаш някой отне дъха им.
От прозореца блясна светлина и Габриел се вгледа в начина, по който слънчевият лъч се заигра със златните нишки, втъкани в карамелените очи на съученичката си. От този ъгъл изглеждаха като течно злато... толкова чисти и необятни.
Момчето премигна и изгони зародилата се мелодия от главата си. Всичко това беше прекалено!
Ядосан, той грабна чантата си и излетя през вратата, оставяйки всички да се чудят, какво по дяволите, го бе прихванало.