Следващият час бе история.
Габриел мразеше този предмет. Ненавиждаше дати и отминали събития, но тъй като нямаше право на глас, му се наложи да изтърпи и това мъчение.
Преди звънеца да избие, Арабела застана пред него и с нетрепващо лице заяви:
- Не съм виновна, че темата е ужасна - започна с равен тон, - нито пък ме интересува, че не ти се занимава. Не искам проблеми, това е. Така че бъди така добър да престанеш с лиготиите.
Момчето се засмя, погледна я право в проклетите кафяви очи и с насмешка проговори:
- Или какво?
Нещо като ярост проблясна в тях и девойката стисна зъби. Точно преди да отговори, учителят влезе и всички мълчаливо заеха местата си.
  Урокът мина изтощително бавно.
Това бяха четиридесет минути от живота му, които нямаше начин да си върне.
Веднага щом изтекоха, момчето побърза да напусне стаята. Спешно се нуждаеше от свеж, съвременен въздух и евентуално от цигара. Или няколко.
  Иван го настигна на входа на гимназията и го потупа по гърба.
- Какво ти става бе, глупак? Държиш се по малоумно от обикновено.
Габриел мрачно се изсмя и с едно отработено движение запали цигарата между напуканите си устни.
- Нищо ми няма.
- Да, тия ги разправяй на някой друг.
Приятелят му въздъхна и излъга:
- Попова ми скапа настроението.
- Заради глупавата приказка ли? Пич, падна ми се „Малката Русалка", а съм в група с Калоян. Тея миди на главата ли да си ги сложа?
Двамата избухнаха в смях и след като се успокоиха, допушиха цигарите си в мълчание.
- Не се коси, а и Арабела е с теб. Тя ще напише всичко, просто си добави името накрая. Знаеш я каква е зубърка.
Момчетата се усмихнаха съзаклятнически и се запътиха към сградата.